единственият човек, който е можел да го направи.
Лицето й пламна. Гледаше Нюмън, сякаш не можеше да повярва на ушите си. Той продължи, без да сваля поглед от нея.
— Колко ви плащат за услугите?
Пръстите й се стегнаха около дръжката на чашата. За момент Нюмън си помисли, че ще хвърли съдържанието й в лицето му и се приготви да се наведе.
— Свиня! — изсъска тя. — Мога да ви убия за това, което казахте. Защо? За Бога, защо ми говорите така!
— Защото очевидно вие сте предала Анри. Подмамили сте го, спечелили сте доверието му и през цялото време сте работили за контраразузнаването…
Тя скочи от стола, изля кафето си в мивката и тръгна към него. Държеше празната чаша, готова да я стовари върху главата му. Нюмън хвана ръцете й и ги притисна до тялото й. Изненада се от силата и настървеността на момичето. Тя се опита да го ритне с коляно в слабините, но Нюмън се извъртя и ударът го улучи в крака. Продължи да я стиска, докато тя не престана да се бори и се отпусна задъхана.
— При това сте и отлична актриса. Признавам ви го — отново я предизвика Нюмън.
Тя наведе главата си и понечи да го удари под брадичката. Извъртя тялото й на сто и осемдесет градуса, като продължаваше да притиска ръцете й. Опря глава плътно в нейната. Лек аромат на парфюм стигна до ноздрите му. Тя се отпусна, неспособна да се бори повече. Когато вече можеше да контролира гласа си, изрече с омраза:
— Махайте се! Не искам повече да ви виждам. Мислех, че сте приятел…
— Така е — каза той тихо с устни до ухото й, — но се налагаше да те проверя. Трябваше да те докарам до критичната точка, за да съм сигурен в теб. Сега ти вярвам, Изабел. Наистина съжалявам, че те разстроих, но, повтарям ти, трябваше да съм сигурен.
Тя съвсем отпусна тялото си в ръцете му. В гласа й се четеше леко учудване.
— Май ще е по-добре да ме пуснете. Ако някой влезе и ни намери така, ще си помисли, че сме влюбени.
— Добре звучи. Поне за мен. Но съм тук по работа. Ще се държиш ли добре, ако те пусна?
— Щом трябва.
Тя се обърна и му се усмихна широко, но в очите й имаше сълзи. Чувствата й надделяха, превиха я и тя притисна глава в гърдите му. Нюмън галеше косата й, докато спазмите попреминаха, и я изчака да се успокои.
Тя се освободи от прегръдката му, изтича до мивката, завъртя крана и дълго ми лицето си със студена вода. Докато се бършеше, отвори едно чекмедже, извади оттам четка за коса и се нахвърли върху гривата си, като застана пред стенното огледало.
Когато пооправи вида си, Нюмън побутна към нея чашата си с кафе:
— Не искам повече. Това е за теб.
Тя започна жадно да пие, като го наблюдаваше над ръба на чашата, както бе правила, докато пиеше виното си в бар „Рококо“. Когато от кафето не остана нищо, го попита:
— Кой според вас може да е предал Анри, в случай че е вършил нещо против френската държава?
— Кажи ми защо той избра да работи в бар „Маями“ — на свой ред попита Нюмън, като скръсти ръце и се облегна на плота.
— Никога не ми е казвал. Но често се срещахме там. Понякога сядах на някоя от масите, докато му свърши смяната. В този бар ходят много френски офицери от армията. Имах чувството, че се интересува от тях.
— Задаваше им въпроси?
— Да, понякога. Най-обикновени въпроси, изглеждаше, че просто се опитва да бъде любезен. Дали били в отпуск, ей такива неща. — Тя се намръщи. — Сега се сетих, малко преди агентите да го арестуват, той обслужи двама френски лейтенанти. Не ме виждаше, но бях наблизо. Нали знаете как в претъпкан бар изведнъж, без причина, настъпва кратка тишина.
— Да, много добре.
— Същото стана и тогава. Чух единият от офицерите да казва на другия, че бил в някакво специално подразделение, че скоро щял да бъде в Париж — но не на почивка. Тази забележка привлече вниманието на Анри.
— Моето също. Но откъде знаеш, че Анри е бил заинтригуван?
Тя седна върху барплота, а дългите й крака се залюляха.
Изглеждаше замислена или замечтана.
— Зная, защото тогава вече го познавах добре. Познавах и най-малкия му жест. Анри бършеше някаква чаша, докато офицерите разговаряха. Движенията му бяха много бързи. Когато лейтенантът каза онова нещо, той за миг престана да търка чашата, а после отново започна, още по-старателно.
— Ясно.
И друго беше ясно за Нюмън — вече се досещаше как са разкрили Кари. Попрекалил с ентусиазма — разговори с офицерите, уж най-обикновени въпроси… Някой обаче е съобщил за интереса му.
— Да седнем на дивана в стаята — предложи Изабел. Очите й се бяха замъглили.
Нюмън се смръщи, когато тя изгаси лампата, преди да отвори вратата, и я последва. Явно бе успял да я заинтригува. Нюмън усещаше, че под външното си спокойствие жената беше възбудена. И нищо чудно, като се има предвид на какво я беше подложил.
Движеше се близо до нея, за да не се блъска в мебелите, докато очите му привикнаха към тъмнината. Изабел се приближи до високия прозорец, погледна надолу през завесите и замръзна. Нюмън видя как се скова силуетът й.
— Какво има? — попита той и бързо се приближи до нея.
— Мъжете при входа на онзи магазин. Това са агентите, които отведоха Анри.
— Сигурна ли си?
— Да. Познах високия по движенията, когато се обърна да каже нещо на по-ниския. Това са те, Робърт! Може ли да те наричам Робърт?
Нюмън се бе загледал надолу към улицата. Знаеше, че температурата отвън е арктическа, отчиташе и вледеняващия вятър. Тогава защо двама мъже ще стоят на улицата срещу входа на жилищен блок? Приятели, срещнали се случайно? Тогава биха се отправили към най-близкото заведение. Нюмън погледна в двете посоки на тясната улица. Една-единствена кола — рено, беше паркирана на около четиридесет метра от мъжете. Без да сваля ръкавиците си, по-ниският пъхна ръце в джобовете на палтото, сви рамене и се загледа във входната врата.
— Сигурна съм, че са те — настоя Изабел. — Бях близо до тях, когато се приближиха към Анри. И тогава бяха облечени по същия начин.
— В „Маями“ някой знае ли адреса ти?
— Главният барман. Веднъж бях забравила един копринен шал. Обадих му се, той каза, че са го намерили, и попита за адреса ми — към шала беше прикрепена много скъпа халка. Накара ме да повторя адреса, когато отидох да си го взема.
— И сигурно знаеше, че си приятелката на Анри?
— Не може да не го е разбрал.
— Трябва да напуснеш това място. Още тази нощ. Можеш ли да идеш в Аркашон и да останеш при майка си? Ще те закарам до там. Искаш ли да си приготвиш багажа? Веднага…
— Чакай, Робърт, толкова много въпроси…
— Приятелите ми казват Боб. Е, можеш ли?
— Да, но не при майка ми. Там имам сестра със собствен апартамент, където мога да остана. Люсил, сестра ми, е в чужбина и ключовете са у мен. В рекламната агенция сега е по-спокойно и мога да си взема двуседмичен отпуск. Ще им се обадя по телефона и ще им кажа, че заминавам за Сен Тропе. Мога да си събера нещата за десет минути, дори и за по-малко.
— Има ли някакъв начин да стигнем до колата ми, без да минаваме през главния вход? Тези мъже не са агенти на тайните служби — те са много по-опасни. В тайните служби не убиват просто така.
— Да, Боб. Сградата има заден вход, който води към алеята. Ключът е в мен.
