Млъкнаха, когато Дьо Форж стегна рамото си и вдигна ръка с дланта нагоре. Войниците, които бяха скочили на крака при появата му, седнаха и се наведоха напред. В края на първия ред лейтенант Бертие, слаб и русокос, подстриган много късо, внимателно наблюдаваше командира си.
— Войници на Франция — започна Дьо Форж, а гласът му сякаш хипнотизираше, — времето за действие наближава. Париж, а не Берлин ще стане столицата на Нова Европа. И за това ще допринесат вашето умение и вашата смелост. Вие не сте сами — помощта ви в прибирането на реколтата ще ни осигури подкрепата на фермерите. А освен това имаме и високопоставени приятели в Париж. Вие сте желязната бариера, в която чуждоземната измет ще разбие мръсните си черепи…
Наложи се да спре, защото публиката избухна в буря от викове и ръкопляскания. После продължи да говори половин час — генералът бе роден оратор, красноречив и убедителен. Кулминацията в речта му, която почти подлуди залата, беше типична за него:
— За мен не правите нищо, както добре знаете. Правите го за Франция!…
Изчака три минути със сериозно и сдържано изражение да стихнат възторжените аплодисменти, стиснал ръце зад гърба си, после слезе от подиума и излезе през страничната врата, където го чакаше майор Леми.
— Те биха умрели за вас, генерале — каза Леми.
— Може и да им се наложи. А сега ме закарай до вилата на госпожица Джийн Буржойн. Имам нужда от активна почивка.
Дьо Форж беше женен, но рядко навестяваше жена си Жозет. Тя живееше в Бордо в скъп апартамент и уреждаше салонни празненства за влиятелни личности и знаменитости от артистичния свят. Беше се оженил за нея, защото по онова време баща й бе министър на отбраната. Крачка напред в кариерата.
Джийн Буржойн беше привлекателна англичанка, чиято жизненост привлече Дьо Форж на правителствения прием в Париж, където се срещнаха за пръв път. Винаги, когато бе държал реч, изпитваше нужда да я види. Докато караше към вилата, Леми погледна шефа си. Дьо Форж се бе втренчил в пътя и разкриваше пред очите на началника на разузнаването прословутия си профил.
— Умно постъпихте, генерале, когато споменахте за приятелите в Париж. Това вдъхва доверие. Пък е и истина.
— Не би било разумно да споменавам съюзници, по-силни от самите нас. Генерал Лапоант е най- влиятелният член на „Черният кръг“ след мен.
— Лапоант е силен — съгласи се Леми.
Френската военна мощ се градеше върху ударните сили, страховитите ракети с голям обсег на действие, които чакаха в дълбоки силози в едно от платата на изток. Ракетите носеха ядрени бойни глави.
Един от офицерите, който бе изслушал с най-голямо внимание обръщението на Дьо Форж, не се прибра веднага в спалния корпус заедно с другарите си. Като се бореше с арктическия студ, лейтенант Бертие пресече плаца. Докато вървеше, той си повтаряше дума по дума речта, която току-що бе чул. Бертие имаше отлична памет, но искаше да бъде сигурен, че всяко изречение се е запечатало в ума му. Искаше, когато дойде времето за това, да предаде буквално съдържанието на речта.
На следващата сутрин Туийд се движеше бързо на североизток. Пола седеше до него на борда на полет „Ес Ер 951“ от Женева до Базел, швейцарски град на северозападния край на страната, където се срещат френската и германската граница.
Самолетът излетя точно в 7.10 и трябваше да кацне в 7.55. Пола погледна назад и видя, че местата са празни, също както тези отпред. И нищо чудно — трябваше да станат в пет сутринта, за да хванат самолета. Пола продължаваше да говори тихо.
— Сега ще ми кажете ли защо вместо да летим директно към Париж за среща с Лазал от френските тайни служби отиваме първо в Базел, за да се видим с Виктор Роузуотър?
— Защото беше съпруг на Карин.
Пола скръцна със зъби. Предната нощ тя бе позвънила на Роузуотър в апартамента му във Фрайбург, за да го попита дали могат да се срещнат в Базел, дали би искал да научи от нея какво точно се бе случило с жена му. Роузуотър се бе съгласил веднага и срещата бе уредена в хотел „Драй Кьониг“. Сега, след лаконичния отговор на Туийд, Пола разбра, че той няма да й каже нищо повече от това, което бяха говорили снощи, когато я накара да се обади на Роузуотър.
— След като се видим с Роузуотър, отлитаме директно за Париж — каза Туийд. — След като ти уреди тази среща, аз се обадих на Рене Лазал в Париж. Нямаше търпение да се срещнем час по-скоро. Явно събитията стават неуправляеми за тях. А това потвърждава най-големите страхове на Кулман. Нещата се развиват прекалено бързо.
— Кои неща?
Туийд й подаде последния брой на „Журнал дьо Женев“, който бе купил на аерогарата. Заглавието, набрано с огромен шрифт, сякаш скочи към очите й.
„СЕРИОЗНИ РАЗМИРИЦИ В БОРДО. 1000 ПОСТРАДАЛИ.“
Прочете статията под заглавието. Големи групи от обезумели мъже с шлемове и маски на главите нападали пешеходците, разбивали магазините около гарата „Сен Жан“, покривали стените с антисемитски надписи. В крайна сметка обаче никой не бил арестуван — полицията била напълно изненадана.
Тя погледна надолу през илюминатора. Самолетът бе прелетял половината от Женевското езеро и сега правеше завой на северозапад. Преминаваха над планината Юра. Възвишенията долу приличаха на гръбнака на огромен кит, а върховете бяха покрити със сняг. Пола потръпна и върна вестника.
— Какво стои зад всичко това?
— Трябваше да попиташ кой, но това аз не зная.
Не му повярва, но замълча. Скоро щяха да кацнат в Базел и тя се подготвяше за разговора с мъжа на Карин. Какво, за бога, можеше да каже той на Туийд?
В една усамотена вила на изток от Генералния щаб на Трети корпус Дьо Форж скочи от леглото и бързо влезе в банята по долнище от пижама. Завъртя крана на студената вода и застана неподвижен под ледените струи, които обливаха стройното му тяло.
Джийн Буржойн се измъкна от голямото легло по-бавно, покри с кърпа голото си тяло, отвори вратата и вдигна вестника, който прислужницата бе оставила на пода. Седна на ръба на разхвърляната спалня, четейки заглавието, и вдигна поглед, когато Дьо Форж отново се появи, изсуши се и бързо облече униформата си. Изправи се, като държеше с една ръка кърпата, с другата — вестника.
Джийн Буржойн беше висока метър и седемдесет, тежеше почти колкото Дьо Форж, имаше руса коса, стройна фигура и дълги красиви крака. Лицето й бе издължено, с подчертана брадичка и хубав цвят, който не дължеше нищо на гримовете. Тя подаде вестника на Дьо Форж. Заглавието съобщаваше за бунтовете в Бордо.
— Шарл, това няма нищо общо с теб, нали? — попита тя, като гледаше проницателно.
Дьо Форж погледна вестника. Хвърли го на дебелия килим. Дясната му ръка се повдигна и той удари жената през лицето с опакото на дланта си. Тя политна назад и падна на леглото. Кърпата се свлече, като откри хубавото й тяло. Очите й се впиха в неговите, когато тя вдигна кърпата, уви я отново около себе си и се изправи.
Гласът й бе спокоен. Дори успя да се усмихне с презрение.
— Никога не го прави отново, Шарл. Може да си велик мъж, но се съмнявам, че Дьо Гол някога е удрял жена. Може би затова — продължи тя — жена ти Жозет не държи да бъдете заедно.
Дьо Форж пристъпи напред, а очите му блестяха от ярост. Тя вдигна предупредително пръста си, а гласът й се превърна почти в шепот.
— Казах никога. И държа на думите си. Между другото, онзи червей, майор Леми, сигурно вече замръзва
