отвън. Дългът ви зове, генерале!
Той се поколеба, като не разбираше дали му се подиграва. После се завъртя на пети, отиде до вратата и спря, преди да я отвори и да излезе.
— Джийн, ще ти се обадя отново, когато съм свободен.
— Както желаеш…
Но Дьо Форж си бе тръгнал. Отвън, пред вратите на двуетажната каменна вила, оградена от вечнозелени дървета, беше паркиран луксозен ситроен. Майор Леми крачеше напред-назад, като размахваше ръце около тялото си и търкаше облечените си с ръкавици длани в шинела. Беше по-студено дори от предишната нощ. Дьо Форж погледна небето — нисък таван от мрачни облаци. То сякаш заплашваше със скорошен сняг.
Дьо Форж хвана волана — обичаше да кара бързо. Леми седна до него и генералът ускори по лъкатушния път, като изхвърляше с колелата потоци чакъл, докато стигна шосето. Натисна педала и заразпитва Леми за подробностите около новата ситуация. Още бе ядосан от въпроса на Джийн. Жените служеха само за едно и никога, по дяволите, не трябваше да задават сериозни, дори опасни въпроси.
— Генерал Али е готов да започне подготовката веднага щом се върнете в щаба — информира го Леми.
— Това е ясно. Виждам, че сме започнали в Бордо.
— Само началото — Леми изкриви в усмивка устните си. — Следва още Тулон, Марсилия, Тулуза.
— После Лион — продължи Дьо Форж. — Направете го да изглежда като въстание, като революция. А след това — големият удар — Париж…
Джийн Буржойн седеше пред тоалетната си масичка във вила Форбан и нанасяше с памук билков мехлем върху удареното от Дьо Форж място. Не вярваше да остане синина, но искаше да се застрахова.
— Една кратка почивка у дома в Англия май ще е най-доброто, което мога да направя — мислеше си на глас тя. — Нека Шарл се поизмъчи малко без мен. Мога да изкарам няколко дни в къщата на чичо в Олдбърг…
Точно в 8.45 ч. Туийд влезе в „Драй Кьониг“ — хотел „Трима крале“ — в Базел. Пола вървеше след него. Той подаде двата куфара на чакащия портиер, даде му щедър бакшиш и го помоли да ги остави на сигурно място.
— Виктор вече е тук — прошепна Пола.
Пред рецепцията на главния вход се намираше добре мебелираното фоайе на хотела. От един дълбок кожен фотьойл се надигна висок и строен мъж, облечен в немско спортно яке и широки панталони. Приближи се към тях да поздрави Пола, прегърна я и я целуна по бузата.
Туийд изучаваше англичанина, който бе заговорил на немски — един от няколкото езика, които и той, и Пола говореха добре. Предположи, че Виктор Роузуотър си създава някакво прикритие дори в Швейцария.
Между тридесет-четиридесет годишен според Туийд, Роузуотър се държеше приятелски и непринудено, беше гладко обръснат и с обрулено от вятъра лице на човек, който прекарва много време на открито. Носът му беше като изсечен, имаше умни очи, скрити под тъмни вежди, и добре сресана гъста коса. Красив мъж със силен характер.
— Това е Туийд — представи го Пола на немски. — Работи в службата за сигурност — продължи тя, спазвайки инструкциите на шефа си. — Освен това е и добър приятел.
— Служба за сигурност? — веждите на Роузуотър леко се повдигнаха, чакащи по-нататъшно разяснение.
— Служба за сигурност — повтори Туийд и стисна ръката му.
Роузуотър имаше големи и силни длани. Той се усмихна топло и кимна, без да настоява повече. Обясним интерес за човек, работещ под прикритие за военното разузнаване, помисли си Туийд.
— В хотела има приятна трапезария с изглед към Рейн. Можем да закусим заедно — предложи Роузуотър. — Пристигнах с кола по магистралата от Фрайбург. Разстоянието не е никакво, но не успях да хапна нищо. Честно казано, гладен съм като вълк.
Туийд знаеше трапезарията, бе отсядал в този хотел и преди, но не спомена за това. Роузуотър ги заведе до една маса при големите прозорци, гледащи към покрита веранда, където през лятото по- заможните се срещаха на чашка или за вечеря.
Зад верандата бързо течеше Рейн, а цветът на водата беше мръсен в сравнение с този на Рона в Женева. Колона шлепове, теглени от малък влекач, бавно пореше вълните, плавайки срещу течението. Роузуотър седеше с лице към гостите си. Когато поръчаха закуската, той се обърна към Пола:
— Вече се примирявам със смъртта на Карин — той погледна шлеповете. — Поне си внушавам, че е така. Но мисля, че още не съм преодолял шока.
— Наистина ли искаш сега да ти разкажа какво се случи? — попита Пола.
— Мисля, че ще ми помогне. В момента работата ми ме поставя под голямо напрежение — за миг погледна към Туийд. — Не е много различно от вашите сфери на сигурността. Но не мога да разбера дали това ми помага или не — той погледна Пола. — Просто ми разкажи как стана. Това, което ме порази, беше фактът, че по телефона спомена думата убийство. Защо точно Карин?
— Това искаме да знаем и ние — рязко се намеси Туийд и млъкна, като се зае с превъзходния хляб на масата.
Пола също се умълча. Бавно отпиваше кафето си и внимателно мажеше със сладко филия хляб. Роузуотър бе отклонил погледа си към далечния край на ресторанта и Туийд бързо погледна в същата посока.
Една привлекателна брюнетка в тридесетте беше седнала сама на маса до стената. Бе кръстосала красивите си крака, а полата й се бе вдигнала над коленете. Бавно потупваше с ръка крака, качен върху другия, и гледаше право към Роузуотър. Той за миг се взря в нея с безизразно лице и после се обърна към Туийд. Усмихна се широко, за да не разбере брюнетката какво казва.
— Виждал съм някъде тази жена и преди. Мисля, че са ме проследили, а аз съм извънредно предпазлив.
— Може би просто те харесва — подразни го Пола.
Вече разбираше, че характерът на Роузуотър можеше да привлече много жени. Този мъж излъчваше доброжелателност и чувство за хумор. Гласът на Роузуотър остана сериозен:
— Съмнявам се. Веднъж е случайност, два пъти — сигнал за опасност. Не зная дали Пола ви е казала, Туийд, но аз работя за военното разузнаване.
— Спомена ми мимоходом. Няма за какво да се тревожите. Моята работа ме задължава да бъда много дискретен.
Той отпи от кафето си, като остави топката на Пола — тя бе по-подготвена да задава въпроси. Роузуотър обаче продължи да говори на Туийд.
— Казахте, че работата ви е свързана със службата за сигурност?
— Точно така — съгласи се Туийд и отново остави забележката без коментар.
— Подходящо ли ще е сега да ти разкажа какво се случи в Сафък? — намеси се Пола. — Или искаш да научиш подробностите по-късно?
— Разкажи ми всичко. Ще се чувствам по-добре, ако знам…
Той се обърна към нея и изслуша внимателно редактираната версия, която отново пропускаше връзката с Парк Кресънт, такава, каквато бе представена и на главния инспектор Букенън в Лондон. Роузуотър я гледаше в очите, без да обръща внимание на закуската си, докато тя стигна до края на разказа си:
— … и после полицията дойде и пое случая. В крайна сметка се прибрах вкъщи, като се опитвах да отърся от ума си преживяното.
— Видя ли убиеца? Предполагам, че е носил маска на лицето си.
— От върха на дървото виждах всичко, но не съм сигурна кой беше. През цялото време се опитвах да се скрия от въоръжените мъже.
— Разбирам — той отчупи парче от кифлата си, автоматично го намаза с масло и мармалад и замислен отхапа. — Мисля да посетя Олдбърг веднага щом мога — каза най-накрая. — Ужасно е, че не можах да
