присъствам на погребението й. Бях зает с извънредно важно проучване на заподозрян от нас човек — да го наречем саботьор. Бях в Германия.
— Аз я изпратих на погребението — каза тихо Пола. — Оставих венец от твое име. Искаш ли да видиш гроба?
— Не! — Роузуотър за пръв път показа някакво чувство. — Мисля, че не бих го понесъл. Искам да запомня Карин такава, каквато беше. Полицията напредва ли в откриването на мръсника, който я уби?
— Никак, доколкото ни е известно — каза Туийд. — Чудя се как ще посетите Сафък, при положение че имате толкова работа в Германия. Ще вземете отпуск, предполагам?
Докато бършеше със салфетката плътните си устни, Роузуотър погледна през залата към брюнетката и веднага отклони очите си. Тя продължаваше да го наблюдава, като предизвикателно полюшваше кръстосания си крак.
— Професията ми е странна, Туийд. Може да се нарече пътуващ пълномощник. За да установя местонахождението на хората, чиито следи съм хванал, аз мога да се движа из цяла Европа, често инкогнито, както сега. Ще направя така, че незабавното заминаване за Олдбърг да се превърне в служебно задължение.
— Когато това стане, Виктор — предложи Пола, — обади ми се на този телефон, преди да напуснеш Германия — тя го записа на лист от бележника, който извади от чантата си. — Ако ме няма, остави съобщение на телефонния секретар. Ако искаш, ще дойда с теб в Олдбърг. Но само ако искаш.
— Благодаря ти — той сложи ръка на рамото й. — Ще ми бъде приятно да сме заедно. Ще ти се обадя, преди да пристигна. — Той погледна Туийд. — А сега накъде сте? Или този въпрос попада в графа „недискретни“?
— Съвсем не. Отиваме в Лондон — излъга спокойно Туийд. — Казахте, че пътувате навсякъде в Европа. Какво мислите за проблемите, които се задават във Франция? И по-точно в Бордо?
— Да, Европа е полето на действията ми — съгласи се Роузуотър. — Макар че „бойно поле“ е по- правилният израз. Основният театър се разиграва в Германия. А колкото до Бордо, не ми остана време да прочета вестниците. — Той погледна часовника си. — Скоро ще трябва да тръгвам.
— Още една секунда… — Туийд се наведе над масата и продължи тихо. — В хода на работата си дочух слухове за първокласен наемен убиец, работещ на континента. Наричат го Калмар.
Роузуотър събра в шепа трохите от масата. Изсипа ги в чинията си и погледна внимателно Туийд.
— Значи сте чули за него. Казват му Призрака в сенките. Никой не знае националността му, откъде идва, къде живее — ако въобще има постоянна база. Прилича ми на движеща се цел. Имам странното чувство, че по време на работата си ще го срещна някой ден. На два пъти го изпусках за малко. Имам адреса, отивам на мястото и откривам, че птичката е вече отлетяла.
— Интересно — Туийд стана и настоя да плати сметката.
— Забрави си запалката — каза на тръгване Пола и я вдигна от масата.
— Дамата ни е наблюдателна. Благодаря ти — отвърна Роузуотър и прибра запалката в джоба си.
Единственият външен белег, че разказът го е разстроил, помисли си Пола. Беше сигурна, че той е човек, който никога не подценява подробностите.
На излизане от ресторанта Туийд хвърли поглед към брюнетката, която продължаваше да пуши пред чашата с кафе. Тя неотклонно следеше с очи Роузуотър. Наистина красива жена, помисли си Туийд.
Таксито, което бяха поръчали, за да ги откара до летището, чакаше. Сбогуваха се с Роузуотър, той прегърна Пола и й благодари за помощта. Когато шофьорът, отворил задната врата, заобиколи колата, за да седне на мястото си, тя погледна Виктор. Висок и хубав, той стоеше пред входа. Туийд проследи погледа й. Роузуотър им махна с ръка, Пола му отвърна и таксито потегли. Взря се в изражението на лицето на Туийд.
— Мислим за едно и също нещо. От Виктор би излязъл чудесен сътрудник на Парк Кресънт.
— Упорито продължаваш да вярваш, че можеш да четеш мислите ми — смъмри я Туийд. — Но той наистина е съобразителен. Забеляза ли начина, по който отклони въпроса ми за Бордо? Какво друго може да се очаква от висш офицер от Военното разузнаване. Трябваше да го предположа.
— Чудя се с какво точно се занимава.
— От малкото, което каза, явно прониква в групите на ИРА, които работят срещу британските бази в Германия. А сега, сега ни предстои да открием какво става наистина. След два часа ще бъдем в Париж. С Лазал — обадих му се от летището, след като кацнахме от Женева.
— Боб Нюмън не ми излиза от главата. Как ли вървят нещата при него?
8.
Пристанището на Аркашон, на тридесет мили западно от Бордо, има форма на триъгълник и е почти изцяло отделено от стихията на Атлантическия океан от един тесен полуостров, който образува бариера. Единственият вход е откъм юг, минава се между върха на полуострова и един малък остров.
Изабел бе добре защитена от пронизващия вятър, облечена в дълъг до коленете тежък шлифер и с качулка на главата. До нея крачеше Нюмън в дрехите, купени току-що от няколко местни магазина. Носеше черна барета, тъмен френски балтон и спортни обувки. Подминаха „Казино дьо ла плаж“ и продължиха по крайбрежната улица, напълно изложена на вятъра. Беше пуста, а ураганът ги блъскаше с всичка сила. Изабел посочи към един кей.
— „Жете д’Ейрак“. Оттук през лятото тръгват лодките за Кан Фере. Още по на изток е пристанището. Можеш да видиш яхтите в него.
Нюмън погледна в далечината към гората от мачти, разлюляна под напорите на вятъра. Предишната вечер Изабел му бе показала пътя до един малък хотел край гарата, а след това той я беше закарал до апартамента на сестра й на крайбрежния булевард.
— Днес ли трябва да тръгнеш? — попита го натъжена тя.
— Непременно. Трябва да разбера някои неща. Разчитам, че ще останеш тук, докато се свържа с теб при сестра ти. В никакъв случай не припарвай до Бордо.
— Щом казваш — тя вирна брадичка срещу вятъра, за да покаже недоволството си. — През лятото мястото е неузнаваемо. Яхти от цял свят докарват тук богатите си собственици. Има даже и един странен кораб — корпусът му е разделен на две.
— Разделен на две? — Нюмън изведнъж се напрегна. — Можеш ли да го опишеш по-ясно?
— Ами аз не разбирам много от кораби. Но със сигурност е голям и луксозен.
— Името му?
— Нямам представа.
— Често ли идва тук? — настояваше Нюмън.
— Не знам. Но за разлика от милионерските частни кораби, той не пристига само през лятото. Виждала съм го с курс към пристанището по различно време през годината. Дори през ноември, както сега.
— И това е необичайно?
— Много даже. Яхтите на богаташите идват през лятото. Тогава е най-шик. Момичетата по плажа свалят сутиените, понякога и целите бански. Казиното е претъпкано. Също и нощният клуб „Етоал“. Веднъж отидох да го видя по настояване на сестра ми. Но повече няма да стъпя.
— Какво стана?
— Някакъв английски лорд започна усилено да ме сваля. Не приемаше никакви възражения. Явно си мислеше, че всяка французойка направо умира да легне с негова светлост. Не мога да си спомня името му.
Дръпнаха се малко от брега, когато вълните започнаха да връхлитат стената, като заливаха с потоци пяна парапета. Бяха толкова силни, че Нюмън можеше да се закълне, че каменните основи под краката му се тресат при всеки следващ удар.
— Обикновено не е толкова бурно — каза Изабел. — По-добре да се връщаме.
— Трябва да се качвам в колата. Време е да тръгвам. Стой в Аркашон, Изабел — реши да потисне молбата в гласа си, независимо от нейните чувства. — Не забравяй какво се случи в Бордо с Анри. А те знаят за съществуването ти.
— Лорд Дейн Доулиш — изведнъж рече тя. — Това е мъжът, който ме сваляше в „Етоал“.
