в Париж. Възможно най-скоро щеше да се качи в самолета за Лондон. Докато се отдалечаваха от земята — равно поле от зелени и сиви петна, той се молеше на Бога Изабел да е в безопасност в Аркашон.
9.
Парижкият щаб на контраразузнаването — DST — се намира на една невзрачна уличка, която туристите обикновено дори и не забелязват, въпреки че „Рю де Сосайе“ — тясна и криволичеща пряка на „Рю дю Фобур Сент Оноре“ — е съвсем близо до Елисейския дворец — резиденцията на президента на Франция.
Входът представлява каменна арка, водеща към павиран вътрешен двор, и само полицаят пред него подсказва, че в тази сграда се изработва защитата на френската република.
Туийд и Пола седяха в тесния кабинет на началника на DST, който, застанал прав, наливаше кафето. Рене Лазал беше висок и едър мъж на възраст някъде между 40 и 50 години. Будните му подвижни очи наблюдаваха Туийд изпод гъстите вежди и зад очилата с рогови рамки. „Този човек е незаменим — веднъж го бе описал Туийд. — Особено в кризисни ситуации.“
— Радвам се, че си взел Пола със себе си — започна Лазал и леко й се усмихна. — Една опитна жена може да забележи важни неща, които мъжът може и да пропусне.
— Опиши ми положението — каза Туийд, решил да изслуша мнението на домакина, преди да даде своето.
— Критично. Скоро ще е катастрофално. За Франция, а вероятно и за цяла Европа.
— Обикновено не си толкова мелодраматичен.
— Първо ми разкажи къде бяхте досега.
— В Женева, после в Базел. От Базел дойдохме направо тук.
— Значи Робърт Нюмън работи сам в Бордо.
Туийд рядко можеше да бъде хванат неподготвен. Дори и сега изражението му не издаде нищо. Пола също бе изненадана, но се постара да не промени израза си и небрежно кръстоса крака.
— Нюмън добре ли е? — тихо попита Туийд.
— Сега вече е. Двама от моите хора са го забелязали, когато е хващал самолета от Бордо за Париж…
Телефонът иззвъня и той се извини. Изслуша съобщението, благодари и затвори.
— Нюмън се движи бързо. Изпратих хора да посрещнат самолета му на летище „Орли“. Взел е такси до летище „Шарл дьо Гол“ и в момента пътува към Лондон.
— Преди малко, когато те попитах за Нюмън, ти каза „сега вече“. Защо?
— Когато пристигнал на аерогарата в Бордо, бил облечен като французин. Оперативният работник, който го забелязал, го е срещал веднъж. Промяната на дрехите подсказва на моя подозрителен ум, че Нюмън се е опитвал да избегне някакво преследване. Възможно ли е?
— Той отлетя за Бордо със задача от немското списание „Шпигел“. Трябваше да вземе интервю от генерал Шарл дьо Форж.
Лазал повдигна вежди:
— Нашият мистър Нюмън е смелчага. Франция е пред земетресение. А аз съм сигурен, че човекът, който го подготвя, е генерал Шарл дьо Форж. Той вижда себе си като новия Дьо Гол. Бих казал псевдо Дьо Гол.
— Можеш ли да обясниш това по-подробно? — попита Туийд. — И дали сте открили защо моят агент, работещ под името Анри Бейл, е бил арестуван от DST?
— Едно по едно, ако обичаш. Извинете ме… — отново вдигна телефона и бързо заговори на френски.
Пола схвана основното. Лазал изпращаше нов отряд от двадесет агенти в Бордо. Заповяда да тръгнат незабавно.
— Подсилвате хората си в Бордо — каза Пола. — Извинете ме, че се намесвам, но не можех да не ви чуя.
Лазал се усмихна:
— Разбира се. Толкова съм напрегнат, че забравих, че френският ти е по-добър от моя английски.
— Английският ви е наред. Още веднъж моля за извинение.
— Не се тревожи — Лазал разтвори ръце. — Сега на въпросите и, Туийд. Първо, когато са прибрали Бейл от бар „Маями“ и по-късно убили при гара „Сен Жан“, в района на Бордо не е имало нито един истински наш агент. В противен случай щях да знам — съобщава ми се за местонахождението на всеки, работещ в тайните служби. Мъжете, арестували Бейл, само са се представили за такива. — В обикновено спокойния му глас се промъкна острота. — А това съвсем не ми харесва. Ето защо наводнявам този град с мои хора. Една от причините.
— А другата?
— Нека се върна на този въпрос по-късно. Лично се свързах с префекта на Бордо. Досега полицията там не е стигнала доникъде. Но той ми разказа една любопитна история. Приели анонимно телефонно обаждане. Съобщили им, че на дъното на някакво дере, доста далеч от Бордо, се намирал фургон „Берлие“, какъвто използват Силите за борба с безредици. С трупове вътре. Човекът дал и общо описание на мястото.
— Любопитно, наистина — съгласи се Туийд. — Намерили ли са го?
— Не! Нито фургона, нито телата. Но открили моста, който им бил описан по телефона… — Той показа с ръце формата на моста. — Намерили го полуразрушен, а единият от каменните парапети бил в дерето. — Той замълча за миг. — Открили и следи от много тежка верижна машина — от тези, които използват в армията. Или по-точно — в инженерните подразделения на Трети корпус. Само такава машина би могла да повдигне и транспортира фургон „Берлие“.
— Обадихте ли се на генерал Дьо Форж? — попита Туийд.
— Защо? Нямахме никакви солидни доказателства. Никакви свидетели. Просто още един загадъчен инцидент, който добавям към досието на Дьо Форж — той погледна Пола. — Друг факт в това досие е английската любовница на Дьо Форж във вила „Форбан“, близо до щаба на Трети корпус. Някоя си Джийн Буржойн. И идва от някакво забутано място в Източна Англия, за което никога не съм чувал — той погледна досието. — Ето го — Олдбърг.
Пола едва овладя напрежението си. Започна да изброява фактите, които й бяха известни:
— Джийн Буржойн. Русокоса красавица. От семейство на благородници с много земи в Линкълншър. Не я приемат добре в аристократичните среди на Лондон, защото веднъж казала „Лондонското общество е една невероятна скука.“ Цитирам думите й. Слави се с много висок коефициент на интелигентност. Независима и малко дива. Обожава авантюрите.
— Вилата „Форбан“ — продължи Лазал. — Собственост на Дьо Форж, използва я за тайни срещи с нелегалния „Черен кръг“.
— Какъв е този кръг? — попита Туийд. — Имам чувството, че ваш агент е внедрен в лагера на Дьо Форж.
— Нима съм казал такова нещо? — Лазал повдигна вежди. — Сега ще отидем да обядваме в един швейцарски ресторант на Площада на Мадлената. А после ще ви разкажа за „Черния кръг“…
В копринен халат, развързан на тънкия й кръст, Джийн Буржойн седеше пред масичката в спалнята във вила „Форбан“. Мислеше си, че Дьо Форж явно е в период на трескава активност. Беше едва обед, а новото посещение на генерала, само дванадесет часа след предишното, бе сигурен знак, че за Дьо Форж се задава нещо голямо. Той като че ли изпитваше най-голяма нужда от нея в периоди на криза. На масата до прозореца лежеше коженото му куфарче.
Дьо Форж излезе от банята, бършейки тялото си. Облече бързо униформата си и погледът му попадна върху куфарчето. За миг замръзна на място, после спокойно довърши тоалета си.
Обикновено оставяше куфарчето на майор Леми, преди да влезе във вилата. Но когато днес пристигнаха, бе започнало да вали и той, забързан, бе забравил за него. Дьо Форж бавно се приближи до тоалетната масичка, очите му — хипнотично фиксирани в нейните, отразени в огледалото. След миг тя отклони погледа си и продължи да нанася крем върху лицето си. Ръцете му хванаха раменете й, смъкнаха от
