— Не съм приемал такива условия преди и сега не можете да ми ги наложите.
Дьо Форж сякаш се поколеба дали да не тръгне обратно към казармите. Усетил промяната в намеренията му, Нюмън скочи от джипа и бързо тръгна към кладенеца. Генералът го последва. Беше обут в ботуши за езда — толкова добре лъснати, че блестяха като стъкло на светлината. В дясната си ръка държеше камшик, с който леко биеше по ботушите. Нюмън трябваше да признае, че представлението беше съвършено. Ако не друго, генералът бе роден за водач.
Нюмън огледа стария кладенец. Стените му се рушаха, но макарата над отвора беше съвсем нова. До дръжката беше прикрепена скала, отбелязваща метрите. Две изпънати въжета се спускаха в бездната. Нюмън взе един малък камък и го пусна вътре близо до стената. Мина много време, преди да чуе далечния звук от падането му във водата.
— Не хвърляйте големи камъни — предупреди го Дьо Форж и се усмихна студено, — може да ударите затворника.
— Затворника?
— Това е кладенец за наказания. Ако някой войник не успее да изпълни заповед или не успее да премине всички препятствия на полигона, прекарва известно време тук долу. В момента един провинил се виси точно над водата.
— Защо въжетата са две?
— Едното завършва с примка около врата му. Възелът е такъв, че примката може да се стяга оттук. Няма нищо опасно, разбира се. Просто трябва малко да го стреснем.
— А второто въже? — попита строго Нюмън. — Завързано е около гърдите му. Това е въжето, което отделя провинилия се от вечността. С него после ще го изтеглят обратно.
— А тази скала?
— Показва колко близо до водата е затворникът.
Нюмън погледна над ръба в черната дупка. Беше толкова тъмно, че не забеляза следа от нещастника, висящ някъде долу. Чу се бръмченето на мотор. С края на окото си Нюмън видя майор Леми, който пристигаше с друг джип. Офицерът се беше привел над волана като някаква хищна птица.
Дьо Форж отиде при него. След кратък разговор Леми взе микрофона на радиостанцията. Една антена автоматично се разпъна. Леми каза нещо, после остави микрофона и потегли обратно. Дьо Форж се приближи до Нюмън.
— Сега виждате как сме създали най-силната армия в Европа.
— Мисля, че това е варварско…
Повече нищо не си казаха, докато Дьо Форж караше джипа обратно към щаба. Зловещите фигури на мотоциклетистите отново ги придружаваха, а тъмните им очила проблясваха на слънцето. Дьо Форж приближи с голяма скорост главния вход и спря толкова рязко, че Нюмън щеше да изхвръкне от колата, ако не беше очаквал точно такава маневра. Генералът гледаше право пред себе си, когато каза:
— Вие слизате тук.
Нюмън скочи на земята и Дьо Форж бързо подкара към вратата, отворена при приближаването им. Мотоциклетистите бяха останали по местата си и Нюмън трябваше да мине през групата им, за да стигне до паркирания ситроен. Зад тъмните очила невидими очи следяха движенията му. Нюмън ги подмина, като внимаваше да не докосне някой от моторите, извади ключовете и пъхна един от тях в ключалката на вратата.
Ключът влезе трудно. Нюмън изсумтя и съсредоточи мислите си. Отвори вратата, седна внимателно зад волана и запали двигателя. Педалът на газта не беше наред — моторът качваше оборотите по-бавно от преди. Потегли и когато подмина два големи завоя на пътя, спря на тревата. От сградите на щаба не можеха да го забележат.
Слезе от колата, извади от джоба си фенерче-писалка, пропълзя под шасито и внимателно го прегледа. Нямаше признаци за поставена бомба. Тя със сигурност щеше да е радио програмирана — Нюмън бе преценил, че не съществува опасност от експлозия пред входа на щаба — мотоциклетистите бяха спрели съвсем близо до колата му. „Сигурно ме е подгонила параноята — помисли си той. — Дьо Форж е просто самовлюбен маниак, който държи да демонстрира властта си.“
Качи се отново в ситроена и подкара към Бордо. Пет минути по-късно, докато се движеше по пустия път, забеляза в огледалото си кола, която бързо го застигаше. Беше голям черен фургон „Берлие“. Такива използваше френската военна полиция, обучена да потушава прояви на масово насилие. Дали Дьо Форж бе успял да ги спечели за съюзници? Едва ли. Тогава Нюмън си спомни мъжете, които бяха отвели Френсис Кари от бар „Маями“ — те се бяха представили за офицери от френските секретни служби. Дали черният фургон е бил откраднат? Той бързо приближаваше, отражението му в огледалото ставаше все по-голямо. В кабината седяха шофьорът и други двама мъже. Лицата им бяха скрити от маски с прорези за очите. В ръката на един от мъжете Нюмън забеляза нещо, което приличаше на дълга полицейска палка — част от стандартната екипировка на военната полиция, с която се укротяваха разбунените тълпи.
Нюмън имаше отлична памет за пътища. Дори след дълго пътуване по нов маршрут той можеше да си припомни всяка подробност от пътя. Рязко натисна педала на газта и двигателят отново не реагира нормално. Както при входа на казармата, колата едва-едва ускори.
Нюмън разбра точно какво се бе случило. Спомни си промяната в изражението на Дьо Форж, когато отказа да приеме условията му, касаещи интервюто. Припомни си пристигането на Леми, разговора му с Дьо Форж, краткото съобщение на майора по радиото. Бяха използвали шперц, за да отворят колата и да ремонтират двигателя. Нюмън отново погледна в огледалото — черният берлие се движеше като изстрелян куршум и почти докосваше задната броня на колата.
Натисна докрай педала и успя да изстиска още няколко оборота от повредената машина. Нюмън взе следващия завой, без да намалява. Знаеше точно къде се намира. Дали можеше да стигне моста навреме? Беше въпрос на секунди. Никой комарджия не би заложил на него в тази надпревара за оцеляване.
Двамата пътници в кабината се приведоха напред. Нюмън усещаше нетърпението и жестокостта, изписани на скритите им под маските лица. Беше успял временно да увеличи разстоянието между двете коли с последното натискане на педала. Още два завоя.
Фургонът отново го застигаше, изпълваше цялото огледало. Нюмън взе следващия завой, като с всичка сила натискаше газта. Пред него се показа последната извивка на пътя. Струваше му се, че пълзи към нея, когато фургонът одраска бронята му. Рязко изви волана, премина последния завой и видя тесния стръмен каменен мост на тридесетина метра пред себе си. Стисна силно кормилото, като се насили да не поглежда в огледалото.
На идване беше намалил, за да може да премине на косъм от каменните стени, без да одраска колата. Сега, при тази скорост, му се налагаше да прецени разстоянието до сантиметър. Погледна за последен път в огледалото. Фургонът го връхлиташе. Колелата на ситроена стъпиха на моста и изкачиха гърбицата му. Размазани от скоростта, дебелите каменни стени профучаха край колата. Нюмън стисна още по-здраво волана, когато ситроенът се спусна от другата страна. Нервите му издържаха докрай и не изгуби контрола над колата. Беше преминал.
В огледалото видя фургонът да приближава моста. На идване Нюмън бе имал много време и бе избрал този страничен път с надеждата да разгледа лозята, а може би и някой замък. Шофьорът на фургона не очакваше моста и го видя прекалено късно. Писъкът на метала, стържещ в камъните, заглуши рева на мотора, когато голямата машина се втурна нагоре между стените. Заклещен, фургонът рязко спря. Левият парапет не издържа на натиска и се срути в тясната клисура, а след него полетя и част от моста. Фургонът се наклони, за миг се закрепи над бездната и последва парапета. Завъртя се във въздуха и се стовари върху камъните на дъното на клисурата. Трясъкът бе силен като експлозия.
Нюмън спря колата, излезе и се приближи до ръба на пропастта. Фургонът лежеше неподвижен. Нищо не помръдваше. Никой не излезе от железния ковчег.
Той сви рамене, върна се при колата и продължи пътя си към Бордо. Туийд му бе дал адреса на Изабел Томас, приятелката на Френсис Кари. Време беше някой да я посети и да види как е, а може би и да научи още нещо.
5.
