— Лапоант наистина не може да оцени истинския талант на Калмар.
— Вярно е. Ще се наложи скоро да напусне „Черният кръг“.
— А Жанин е слаба работа — съгласи се Леми. — Но няма от какво да се притесняваме. Той умее да ласкае президента и го подработва добре.
— Президентът е основното препятствие за плана ни. Не мога да предскажа какво ще предприеме. А ние по-добре да тръгваме. Към Трети корпус…
— Ще отсъствам през следващите тридесет и шест часа — информира Леми шефа си, докато пътуваха на задната седалка на лимузината.
— Толкова дълго ли ще организираш нещата в Лион? — попита Дьо Форж, вечно подозрителен.
— Вие наредихте градът да бъде превърнат в ад. Ще проверя дали нашият контингент е на мястото си. Не можем да разчитаме на аматьорите на Дюбоа. Освен това нашият човек в щаба на Лазал докладва, че някоя си Пола Грей наскоро се е срещала и говорила с началника на DST. Човекът смята, че тя е британски агент. Ще ми предаде нейна снимка, която е успял да направи тайно.
Когато Дьо Форж му отговори, Леми гледаше навън през прозореца.
— Още една поръчка за Калмар? Ти решавай. А ние ще се справим, независимо колко ще отсъстваш.
21.
В Парк Кресънт Туийд подреждаше листовете с информация, преди да определи екипите, заминаващи за Франция. Повечето от данните бяха в главата му, но — винаги педантичен — той разчиташе на написаното, в случай че пропусне някоя подробност. Погледна Моника. Беше късно през нощта.
— Интересува ме Бранд — Пола и Нюмън са го видели в Гренвил Грейндж. По-късно е участвал в сбиването в онази олдбъргска кръчма. Намери всичко, което можеш, за него. Предполагам, че е дясната ръка на Доулиш. Действай бързо.
— Трябва ви за вчера, разбира се — отвърна Пола.
— Или завчера…
Марлър паркира волвото си на завоя преди входа на фабриката на Доулиш. Обърна колата така, че фаровете сочеха пътя, по който бяха дошли — осигури бързото им измъкване в случай на опасност.
— Луната най-после се скри зад облаците — каза Нюмън, когато последва Марлър вън от колата. — Да се надяваме, че няма да се появи отново в най-неподходящия момент…
И двамата бяха въоръжени. В кобура на кръста Нюмън носеше „Смит енд Уесън“, калибър 38. Марлър разчиташе на своята „Армалайт“. Бяха увили около левите си ръце малки одеяла, на краката си носеха обувки с каучукови подметки. Тръгнаха бързо по пътя. На завоя спряха, ослушаха се и внимателно огледаха оградата на предприятието. Не чуха никакъв звук, нямаше и следа от пазачите и кучетата им.
— Не очакват да опитаме втори път — прошепна Нюмън.
— Да се надяваме… — сухо отвърна Марлър.
Приближиха се до жиците и отново спряха. Пак се ослушаха, вперили очи в тъмното. Тишината на нощната гора ги потискаше и изнервяше. Нюмън взе решението.
— Хайде да свършваме. Ти си пръв.
Марлър извади отвертка с дървена дръжка, отиде до портала, обърна се и извървя същото разстояние, както при предишното им идване. Пресегна се и притисна металния край на отвертката към кабелите, които се подаваха от една пластмасова бяла изолационна тръба. Освети го кратък блясък.
— Електрическата мрежа е извън строя. Да се надяваме, че не съм задействал алармената — каза той и застана зад Нюмън.
— Скоро ще разберем. Да не им оставяме време да реагират…
Под одеялата всеки носеше малка метална сгъваема стълба. Нюмън извади своята, разгъна я и я подпря на оградата. Крайната стъпенка, която опираше в жиците, беше изолирана с каучук. Марлър се изкачи нагоре, пресегна се и метна одеялото на Нюмън върху горната част на мрежата. Прехвърли се и скочи от другата страна. Вече вътре, той бързо разпъна своята стълба и я изправи до оградата. Така нямаше да се бавят на връщане. Изкачи се обратно и метна одеялото си върху това на Нюмън.
Партньорът му бе по-тежък от стройния Марлър. След секунди Нюмън се изправи до него. И двамата се намираха на територията на противника.
— Внимавай къде стъпваш — предупреди Нюмън. — Аз ще водя. Имам обаче някакво странно чувство. Отсъствието на патрулите не е нормално…
Част от съзнанието му се върна назад през годините. Спомни си ученията в базата на SAS, когато трябваше да напише статия за легендарните елитни бойци. Тогава успя да завърши курса, макар и не лесно. Сега отново чуваше гласа на мъжа, който водеше обучението им — така и не разбра името му, всички се обръщаха към него със „Сардж“, сержанта. Той им обясняваше: „Когато влизате в охранявана зона, никога не забравяйте, че земята, по която стъпвате, може да се окаже най-опасна…“
Закрил с длан светлината от джобното фенерче, Нюмън внимателно оглеждаше почвата преди всяка крачка. Зад него Марлър, известен с това, че винаги разчита само на себе си, послушно поставяше крака си на мястото, от което Нюмън току-що бе вдигнал своя. Влажна, мека почва, от която на места се показваха неголеми камъни. Напредваха бавно и мъчително. Марлър искаше да изкрещи: „За Бога, движи се по- бързо!“, но държеше устата си затворена, въздържан от бавните и методични стъпки на Нюмън.
Марлър често вдигаше глава и обхождаше с поглед дивата пустош наоколо — дива, ако не се смятаха бетонните сгради, които приличаха на бункери. Всичко тънеше в мрак. Никакво движение, никакъв звук. Острата тишина беше тайнствена, тревожна. Намираха се на десетина метра от първата, подобна на морга, сграда. Прозорците й гледаха в мрака като черните лещи на огромен бинокъл. Дали ги наблюдаваха? Дали първият знак, че са попаднали в капан, щеше да бъде дъжд от куршуми?
Нюмън вдигна ръка. Очите на Марлър, свикнали с тъмнината, забелязаха движението и той спря. Нюмън клекна, освети земята пред себе си и я заопипва със свободната си ръка. Не носеше ръкавици — невъзможно е да стреляш с тях. Пръстите му се бяха вкочанили от студа, но продължаваше да ги движи по повърхността на почвата. Марлър клекна зад него.
— Проблеми?
— Сериозни.
— Какво има?
Нюмън внимателно опипа земята вдясно от себе си, разрови обраслите с мъх буци кал. Направи знак на Марлър да се приближи. Застанаха един до друг. Марлър го погледна и видя, че лицето му е мрачно.
— Виж това — прошепна Нюмън.
Бавно движеше фенерчето си. Осветяваше малки туфи трева, от които стърчаха къси метални пръчки. Марлър преброи седем. Показваха се не повече от сантиметър. Металът беше нов. Блестеше на светлината от фенерчето.
— Противопехотни мини — каза кратко Нюмън. — Стъпваш отгоре и ако избухне, оставаш без крак. Или без двата. Копелетата си разбират от работата.
— Е?
— Връщаме се по абсолютно същия път. Нека пак водя аз.
— Можем ли да изчакаме половин минута? Сръчковците от лабораторията ми дадоха някакъв нов фотоапарат, преди да тръгна от Лондон. Инфрачервен обектив с автоматично фокусиране. И с миниатюрни размери. Искам да снимам тези прозорци…
— Какво чакаш? Каза половин минута. Вече броя…
Марлър извади от джоба си малка пластмасова правоъгълна кутийка. Насочи обектива поотделно към всеки прозорец. Бяха му казали, че апаратът работи при всякакво осветление, дори в пълен мрак. Само фиксираш обекта и натискаш копчето. Марлър направи точно това. Засне всеки от прозорците по шест пъти.
— Свършвай по-бързо — предупреди го Нюмън, — изщракванията са силни. Може да са инсталирали звукови сензори. Тази шайка е способна на всякакви дяволски…
— Готово, шефе.
Марлър козирува шеговито и прибра апарата. Обратният път им се стори още по-труден. Нюмън пак
