Бертие се върна на масата, а сервитьорката поднесе кафето.
Пола го погледна. Седеше с лице към нея, наблюдаваше я в упор, без да говори, а очите му бяха скрити зад тъмните стъкла. От това съвсем не й ставаше по-леко. Отпи от превъзходното кафе. Бертие продължаваше да я наблюдава. По дяволите.
Тогава си спомни, че той бе погледнал часовника си, преди да влязат. Дали срещата им бе предварително нагласена? Преди да се качи за палтото в стаята си в „Браднъл“, тя бе казала на администраторката, че ще излезе на разходка. Бертие можеше да е бил наблизо и да е чул.
— Времето не е подходящо за разходка с „Кати“ — подвикна й Доулиш. — Нали не сте забравили предложението ми, скъпа?
Един от мъжете се изхили. Тя внимателно постави чашката в чинийката. Лицето й не помръдна. Погледна Доулиш:
— Може да имам време, може и не.
Доулиш глътна половината от двойното уиски. Продължи с подигравателен тон, без да оставя чашата:
— Ще бъде уникално преживяване. Един ден — и една нощ на борда на „Кати“…
Един от мъжете грубо се изсмя, но млъкна, когато Доулиш го погледна. Пола бе убедена, че тормозът й е предварително подготвен. За да я изгонят от Олдбърг? Бертие, неподвижен като статуя, продължаваше да се взира в нея иззад проклетите си очила. Един мъж бавно влезе през задния вход.
Беше висок, толкова висок, че главата му почти опираше в гредите. Нямаше шапка, носеше шлифер с подплата, по който личаха мокри петна. Сигурно бе дошъл от „Браднъл“ по крайбрежната улица. На големите си ръце нямаше ръкавици.
Виктор Роузуотър спря, погледна Пола, Бертие, после съседната маса, а лицето му не показваше никакво чувство. Но цялото помещение притихна, когато той спря в средата изправен и неподвижен.
— Пола, изглеждаш доста отегчена от това място. Искаш ли да се поразтъпчем?
— Никой не те е молил да се бъркаш… — започна Бранд. Роузуотър извърна погледа си към него. Не каза нищо, а Бранд млъкна насред изречението. Изглежда, вече на никой не му се спореше.
— Да, Виктор — каза бързо Пола и се изправи. — Поомръзна ми тук. С удоволствие ще се поразходя. — Тя погледна Бертие: — Благодаря за кафето…
Роузуотър я преведе през ресторанта до главния вход, откъдето морето не се виждаше. Започнаха да вървят по тесни, оградени от старинни къщи, улици, успоредни на крайбрежната.
— Така това прекрасно палто ще бъде пощадено от солената вода. Само виж на какво прилича шлиферът ми и ще разбереш колко са силни вълните.
— Благодаря ти.
Помисли си, че Бертие никога не би могъл да се държи така, та дори и да е неискрено. Погледна с любопитство Роузуотър:
— Как разбра, че исках да се махна веднага оттам?
Той се усмихна:
— Обикновено усещам атмосферата. Не личеше да ти е приятно. Предположих, че е заради посетителите. Сториха ми се доста опасна шайка. А момъкът с теб като че ли не помагаше много.
— Казва, че е търговец на корабно оборудване и че името му е Джеймс Сандърс.
Чувстваше, че може би е важно да предупреди Роузуотър да внимава с Бертие. Той реагира веднага:
— „Казва“? Изглежда, не вярваш, че това са името и професията му.
Роузуотър бе намалил ход. Пола имаше дълги крака, но неговите бяха още по-дълги и тя трябваше да подтичва, за да не изостава. Освен че беше съобразителен, той обръщаше внимание и на най-дребните неща.
— Не вярвам — отвърна Пола. — Мисля, че лъже, но може и да греша.
Въпреки близостта им Пола нямаше намерение да разкрива информация, която Туийд би сметнал за строго секретна. Умълчаха се за около една минута, изглежда, и на двамата не им се говореше. Роузуотър я хвана за лакътя и я поведе встрани по една тясна уличка, докато излязоха на главната.
— Къде отиваме? — попита тя.
— Можем да хапнем много прилично на едно местенце, наречено „Капитанската маса“. По това време на годината е тихо, обслужването е добро, а храната — чудесна.
— Звучи прекрасно…
Бе съгласна на всичко, само да избяга от атмосферата, която като мрачен облак обгръщаше „Крос Кийс“. В съзнанието си я свързваше с кошмарната нощ, в която бе умряла Карин. Защо? Не беше сигурна.
„Капитанската маса“ бе малък ресторант с продълговато помещение, където няколко маси бяха красиво подредени за обяд. Пола си помисли, че прилича повече на стая в нечий дом, отколкото на ресторант. Възпитан мъж ги посрещна, заведе ги до маса, от която се виждаше главната улица, подаде им менюто и ги остави.
— Този човек с дългото яке — започна Роузуотър — не беше ли лорд Доулиш? Виждал съм снимките му в списанията.
— Да. Лорд Дейн Доулиш. Милионер. Търговски вериги и оръжеен бизнес.
— Той ти говореше, когато влязох. Спомена за някаква Кати. Ти познаваш ли го?
— Да… — Пола му каза за разговора с него, за необикновената диорама, каза му, че „Кати“ е катамаранът, и му обясни какво представлява. За присъствието на Марлър и Нюмън не спомена нищо, нито пък за поведението на Доулиш.
— А мъжете с него? — попита Роузуотър, когато затвори менюто. — Приличаха ми на шайка грубияни. Кои бяха?
— Двама от тях съм виждала в Гренвил Грейндж. От хората на Доулиш са.
— Сигурно са моряци от екипажа на „Стоманеният лешояд“. Между другото, ще си поръчам печено агнешко. Завчера го опитах, беше много добро.
— За мен същото — тя замълча, усмихна се. — Как така се появи в „Крос Кийс“ в най-подходящия момент?
— Проследих те, когато излезе с онзи човек от хотела — призна си той. — И съвсем не ми харесва. Видях го снощи в бара. Защо непрекъснато носи тъмните си очила?
— Казва, че имал слаби очи, светлината го дразнела. Мисля, че беше много мило от твоя страна да се намесиш и да ме защитиш. И сигурно все още мислиш само за Карин — каза нежно тя. — Затова си още тук, нали? За да хванеш следите на онзи, който го е направил.
— Нещо такова — отвърна той с присъщата си сдържаност.
Пола имаше чувството, че самоконтролът му е железен, а търпението — почти свръхчовешко. „Прилича на хрътка, надушила дирята“ — помисли си Пола.
— Работиш като репортер за женските списания — продължи Роузуотър. — Но това е странично занимание, нали? Основното е в компанията на Туийд?
— Да, Туийд е шефът ми. Аз съм негов личен помощник — извършвам голяма част от поверителните разследвания по застраховките — жизнерадостно заобяснява Пола. — Това е главната ми работа. Но информацията е секретна, така че не мога да приказвам за това.
След добрата вечеря, полята с бутилка „Шабли“ — Роузуотър бе разбрал, че тя не обича червено вино, — той я придружи обратно до хотела. Не валеше, но ниски облаци на валма се носеха като сив дим към сушата. Вятърът се беше усилил и фучеше по главната улица като във фуния. Пола имаше чувството, че ще я отнесе нагоре. Усетил безпокойството й, Роузуотър я прихвана здраво през кръста.
— Не ми се ще да те издуха в морето — пошегува се той. — А прогнозата е, че ще има и по-лошо. През нощта вятърът ще се усили до осемдесет мили в час…
Ръката му бе все още на кръста й, когато влязоха в хотела, изкачиха стълбите и се натъкнаха право на Нюмън и Марлър. Роузуотър я пусна, каза, че му е било приятно, и изчезна в асансьора.
— Е, не си била самотна — отбеляза Нюмън с мрачно лице.
— Нещо против? — избухна Пола, разбрала погрешно причината за изражението му.
— Не. Имаме нещо за теб. Дънуич…
