Майор Леми слезе от самолета на „Бритиш Еъруейс“, с който беше долетял от летище „Шарл дьо Гол“ в Париж до „Хийтроу“ в Лондон.
Беше проверил дали отрядите в Лион са по местата си. А оттам с френските вътрешни авиолинии бе отлетял до Париж. През паузата до полета до Лондон се беше обадил на някаква неизвестна английска агенция за коли под наем, за да поръча един ровър на името на Уилям Прендъргаст. На паспортните служби бе представил подправен паспорт на същото име. Със силен попътен вятър самолетът бе взел разстоянието само за четиридесет и пет минути.
Леми излезе от паспортния контрол с куфарчето, което носеше от самолета, и се отправи към изхода на летището. Беше облечен в английски делови костюм, шлифер и обувки — също английски. Същински англичанин, който се връща от чужбина.
В тълпата пътници Леми не забеляза високия светлокос мъж, който стоеше и наблюдаваше пристигащите полети. Бил Коркърън, приятел на Туийд и висш офицер от службата за сигурност на летището, погледна една от малките снимки, които му бе донесъл куриер на Парк Кресънт. Прочете името на гърба й. Майор Жул Леми.
Коркърън последва на известно разстояние Леми. Видя го да преминава край лентата, където пътниците търпеливо чакаха да се появят куфарите им. Продължи зад гърба му и през гишето с надпис „Нищо за деклариране“.
На излизане от митницата Леми ускори крачка. Група шофьори стояха зад бариерата, вдигнали табели с имена. Уилям Прендъргаст. Леми се запъти към момичето с тази табела. Коркърън можеше да го спре веднага с обвинението, че пътува с фалшив паспорт — освен ако не бе минал паспортния контрол с истинското си име. Но искането на Моника, секретарката на Туийд, беше по-особено.
Коркърън тръгна след Леми и момичето към паркинга за краткотраен престой. Изкачиха стълбите, минаха моста, влязоха в паркинга. Докато вървеше зад двамата, той извади ключовете за собствената си кола и започна да подрънква с тях. След като подаде на момичето няколко банкноти и оправи формалностите, Леми се качи в един ровър. Коркърън запомни регистрационния номер, опита се да проследи момичето, което не беше с униформа, но то изчезна.
След като ровърът потегли, той хукна към кабинета си, заключи вратата и набра номера на Моника, като се надяваше да намери Туийд.
— Няма го, Джим — отвърна бързо Моника. — Хукна нанякъде. Нещо ново?
— Типично за Туийд — да хукне нанякъде. Новото е, че един от вашите обекти току-що пристигна с полета на „Бритиш Еъруейс“ от Париж. Пътува под името Уилям Прендъргаст с взет под наем ровър, номер… Майор Леми.
Моника му благодари, затвори и работи цял час, без да мръдне. Обади се на доверено лице в службата за автомобилна регистрация, даде му номера и каза паролата, която удостоверяваше, че е от Тайната разузнавателна служба. След десет минути й се обадиха. Съобщиха й името и адреса на лондонската агенция за коли под наем. Тя не допусна грешката да се обади направо там. Вместо това звънна на един приятел в Специалния отдел, като му предаде цялата информация и му каза, че резултатът й трябва спешно. След четиридесет и пет минути той й позвъни.
— Някой си Уилям Прендъргаст се обадил днес рано следобед и наел ровъра. Разбира се, трябвало е да посочи маршрута, по който ще пътува…
— Хайде, Мартин, не ме изнервяй — помоли се Моника.
— Посоката е град Олдбърг, в Сафък…
— Виж какво, Бранд, тази работа трябва да свършиш безупречно. Без никакви подхлъзвания — каза Доулиш.
— Подхлъзвал ли съм се досега? — изръмжа Бранд, като се намести на стола в хола на Гренвил Грейндж. — Нали съм дясната ви ръка?
— Досега не си. Но никога не е късно да почнеш. Постарай се да не става.
— Работата ще бъде изпипана професионално — рязко му отвърна Бранд.
— Постарай се да стане така. Тази нощ.
Когато наближи Олдбърг, майор Леми намали. Не помнеше колко пъти бе проверявал дали не го следят. В ранния следобед трафикът не беше толкова натоварен, колкото в Лондон, и това улесняваше.
Бе спазвал всички ограничения на скоростта — не можеше да си позволи риска да бъде спрян от полицейски патрул. Погледна още веднъж в огледалото. Нищо. Малко по-късно паркира в двора на един хотел в покрайнините на Олдбърг.
Понесъл куфарчето си, той влезе в сградата и се регистрира под името Уилям Прендъргаст, като остави фиктивен адрес. Бе направил резервацията по телефона от Париж, без да споменава откъде се обажда.
Подсмръкна няколко пъти под шала, който скриваше носа и устата му. Ниско над челото си беше нахлупил старомоден каскет.
— Стаята ви е приготвена, мистър Прендъргаст — уведоми го администраторката. — Ще останете една нощ, нали?
— Да. Ще платя за стаята и за закуската още сега, защото утре може да ми се наложи да тръгна рано. — Леми говореше на английски. Плати в брой и тя му подаде квитанцията. Подсмръкна пак и се наведе за куфарчето си.
— Май сте доста настинал — каза съчувствено жената.
В стаята Леми хвърли шала — нямаше нужда да продължава да се преструва. Погледна часовника си. Бе организирал внимателно всичко. Имаше достатъчно време да разузнае обстановката и района. Взе от горния си джоб един плик и извади от него снимката, която му беше връчена на летище „Шарл дьо Гол“. Осигурил я бе информаторът му в щаба на Лазал. Снимката на Пола Грей.
23.
Калмар седеше в колата си на обществения паркинг близо до хотел „Браднъл“. Наоколо нямаше други автомобили. По това време трябваше още да е светло, но ниските буреносни облаци, пълзящи по небето, правеха деня да изглежда като нощ.
Чуваше грохота на огромните вълни, които се разбиваха в бетонния вал, укрепващ брега под хотела и продължаващ на юг. По вала в момента никой не работеше, но големите кранове покрай морето показваха, че изкуственото укрепване на сушата продължава. Сплете пръстите си, докато гледаше как пяната се издига над вала като мъгла, а разбеснелият се вятър я понася към блатата.
Разкърши пръстите си. Свидетелите не трябва да живеят. А все още съществуваше един свидетел на убийството на Карин Роузуотър. Представи си този свидетел — как ходи, говори и помни. Говори…
Пръстите му се напрегнаха. Представи си как хваща жената за шията, как внимателно притиска с палци гръкляна. Очите й излизат от орбитите си, защото той е последният човек, когото тя вижда на този свят.
Бе взел решение. Щеше да го направи при първата удобна възможност. Още тази вечер. Никой нямаше да добави нови швейцарски франкове към тлъстата сума, която бе получил за случая с Карин. Но свидетелите просто не трябва да живеят…
Пола седеше с Нюмън и Марлър в стаята си. Нюмън й бе разказал накратко за пътуването до оръжейната фабрика. Каза й как бяха проследили камиона, след като Марлър бе видял съдържанието му. Пола зададе първия въпрос:
— Кой би имал нужда от тези хиляди маски?
— Знаеш какво видях в Бордо, нали? — грубо й отвърна Нюмън. Седнала на леглото, тя го погледна, обидена от тона му. Нюмън изглеждаше нервен. — Спомни си бунта, за който ти разказах. Беше направо дивашки. А тълпата бе доста добре организирана. При това не видях нито един човек без маска на лицето. Последните безредици в Лион бяха още по-големи. Не си ли гледала снимките по вестниците? Всички участници в тази вакханалия са били с маски. Мога да се обзаложа, че под тях се крият войници от корпуса на Дьо Форж.
