наляво, отдалечавайки се от Олдбърг. Нюмън също запали късите светлини, включи двигателя и последва камиона.
— Трябваше да приема облога — обади се Марлър. Нюмън продължи да кара само на габарити, когато подминаха селото. Червените стопове на камиона бяха достатъчни, за да го насочват, а краткият престой при разклона бе подобрил нощното му виждане. Камионът зави надясно по шосе А12, ускори и продължи на север. На пътя нямаше никакво друго движение.
— Изглежда, пияндурникът не ме е излъгал, когато каза Лоустофт — рече Марлър. — Но тогава можех да се закълна, че не казва истината.
— А за тези неща обикновено не грешиш, както всички знаем.
— Благодаря за безрезервния вот на доверие…
Марлър имаше усещането, че еднообразният път по магистралата го хипнотизира. Нюмън продължаваше да кара. Сега се появиха и други автомобили — от време на време ги връхлитаха блесналите очи на фаровете им. Нюмън реши да включи за по-сигурно и своите. Пусна късите светлини, но шофьорите от другата страна не си правеха този труд. Няколко пъти Нюмън реагира:
— Изключи дългите, говедо…
Камионът бързо гълташе километрите. Нюмън здраво натискаше педала, за да не изостане, но се движеше на достатъчно голямо разстояние, защото шофьорът можеше да се усети, че го следят. Марлър отново погледна часовника си.
— Бог знае по кое време ще се приберем в „Браднъл“ и дали ще ни пуснат толкова късно.
— Придумах момичето на регистрацията да ми даде ключ от външната врата, преди да тръгнем за фабриката.
— Убеден съм, че точно ти си успял да я омагьосаш…
— Явно смята, че заслужаваме доверие.
— Няма що! Доверие към хора, които влизат с взлом в частна собственост.
Готвеше се да запали нова цигара, когато видя, че камионът намалява скоростта. До Лоустофт имаше още доста път. Нюмън също намали. Недоумяваха. Проблесна десният мигач на камиона, предупреждаващ, че ще излезе от магистралата. Нюмън намали още малко и погледна в огледалото. Нищо на километри зад тях. Камионът зави по тесен път, водещ на изток към морето.
Нюмън спря пред разклона. С каменно лице се наведе напред и погледна надписа на стрелката в началото на пътя, по който бе тръгнал камионът. Имаше една-единствена дума — Дънуич.
22.
На следващия ден в „Браднъл“ Пола бе неспокойна и нетърпелива. Знаеше, че трябва да спази дадената на Туийд дума, че няма да излиза, докато не се свърже с Нюмън. Лесно е да се каже. Жената на рецепцията й бе съобщила, че са отседнали в хотела дискретно и бе дала и номерата на стаите им. В крайна сметка беше ги виждала заедно при предишното им посещение — Нюмън и Марлър.
Пола се качи на асансьора, за да стигне до стаите. На дръжките и на двете висеше една и съща табелка: „Моля, не безпокойте.“ Разочарована, тя се върна в стаята си, облече велуреното палто и един кашмирен шал. Навън беше суров, студен ден, но в хотела се чувстваше като в капан. Първият човек, когото срещна на излизане от асансьора във фоайето, беше лейтенант Бертие, представящ се за Джеймс Сандърс, тъмнокос и с черни очила. Носеше дебели панталони, поло и яке. Беше обут в маратонки.
— Здравейте, мистър Сандърс — каза бързо тя. — Успяхте ли да осигурите полезни контакти за вашето корабно оборудване?
— Времето не помага — повечето от хората са несговорчиви. На разходка ли отивате? Аз също излизам за глътка свеж въздух. Искате ли да тръгнем заедно по крайбрежната улица?
— Ще ми бъде приятно.
Той отвори вратата, която извеждаше на крайбрежната улица, и Пола излезе навън. Бертие можеше да се изпусне за нещо важно, а и така поне щеше да има занимание, докато Нюмън благоволи да цъфне.
— По-късно мога да ви закарам до някое приятно място за обяд.
— Много мило, благодаря ви, но трябва да съм близо до хотела. Очаквам телефонно обаждане — излъга тя.
Бертие вървеше откъм морето и я предпазваше от бурния вятър. Вълни, големи колкото планини се стоварваха в основата на бетонния бряг и обливаха с пяна улицата. Пола забеляза, че приземните прозорци на някои от старите къщи, издигащи се отстрани, бяха затворени с дървени капаци. А някои бяха направо зазидани. Когато Северно море наистина побесняваше, вероятно заливаше с водите си улицата и напираше към къщите. Пола вървеше, приведена под силата на вятъра. Бертие я хвана под ръка.
— Не искам да ви отвее.
— Защо не се свържете с лорд Дейн Доулиш?
Усети как при задаването на въпроса хватката му за миг се засили и после бързо се отпусна.
— Защо трябва да се свързвам?
— Предположих, че проучванията ви са стигнали до него. Той може да бъде добър клиент. Притежава огромен катамаран, наречен „Стоманеният лешояд“.
— Ще помисля по въпроса.
— Направете повече. Той живее съвсем наблизо. При Айкин.
— Къде се намира това?
„Непрекъснато греши“ — помисли си тя. Той би трябвало да е безупречно подготвен за ролята си на търговец. А един търговец не би пропуснал Доулиш.
— Нагоре по течението на Олд, по пътя за Снейп Молтингс. Сигурно знаете странните извивки на тази река.
— Знам, нали все с карти работя. Нека се отбием в „Крос Кийс“ за чаша кафе. Това е най-добрият ресторант в града.
— Чудесна идея.
Но отговорът й беше механичен. Преди бе харесвала Олдбърг — удобно място, където човек може да се скрие от целия свят и да си почине. Сега за нея градът представляваше една нощ, изпълнена с ужас, нощ на маскирани въоръжени мъже, в които няма нищо човешко, нощ, в която те преследваха нея и Карин, както глутница вълци преследва плячката си. Помнеше какво направиха — какво един от тях бе направил — с Карин.
„Стига!“ — заповяда си тя.
— Ето го ресторанта.
Бертие погледна часовника си, преди да я поведе през градината до улицата към задния вход на „Крос Кийс“. Пола с облекчение се скри от улицата. Имаше късмет — нито една капка солена вода, която би съсипала скъпото й палто, не беше попаднала върху велура.
— Тази маса устройва ли ви? Близо е до бара. Само кафе ли желаете?
Предложи й стол, задържа го, докато седне, и се отправи към бара за поръчката. В ресторанта не беше толкова студено, но Пола остана с палтото. Току-що бе забелязала кой седеше на голямата съседна маса.
Петима мъже със застрашителен вид, облечени в къси двуредни моряшки якета. Полуобърнат към нея седеше Бранд — пълен и широкоплещест. Пола погледна настрани и видя, че момичето зад тезгяха фиксира с поглед Бранд. Той се обърна и също я изгледа. Момичето си пое дълбоко въздух и заговори бързо:
— Мисля, че веднъж вече ви казах да не се връщате тук.
— Всичко е наред, той е с мен…
Лорд Доулиш се показа иззад ъгъла, който скриваше съседното помещение. Носеше дълго подплатено яке с вдигната яка, беше без шапка. Присъедини се към петимата и седна на стола, който явно бе запазен за него. Пола започваше да се тревожи — атмосферата ставаше зловеща.
Никой не разговаряше на масата на Доулиш. Облечените като моряци мъже я наблюдаваха. Тя дръзко вирна брадичката си и погледна към ниския таван от дъбови греди, който сякаш я притискаше. Тъмен дъб. Масите, без покривки, бяха направени от същото дърво. При едно от предишните си пътувания бе видяла този ресторант като приветливо и уютно местенце. Сега посетителите променяха цялата атмосфера.
