— Още не мога да направя връзката с Дънуич. Да предположим, че са хора на Дьо Форж — той би могъл да получи маските и във Франция…
— И да е сигурен, че доставчикът или някой от неговите работници няма да съобщи това на DST? Или на полицията?
— Аха, значи…
— Значи — прекъсна я той, — колкото по-големи стават тълпите по улиците, толкова повече маски са необходими. И за тях ще е по-безопасно да ги внесат тайно от чужбина. Затова камионът се отправи към Дънуич. Ти си видяла „Стоманеният лешояд“ в морето край града в деня, когато сте се гмуркали с Карин.
— Тоест „лешоядът“ вероятно транспортира маските за Дьо Форж през Аркашон.
Той се усмихна:
— Сега го разбра.
— Защо не проследихте камиона до Дънуич, за да видите къде ще спре?
— Защото — обясни Нюмън, — както знаеш, до Дънуич води тесен черен път. Не исках да рискуваме да ни забележат. Върнахме се направо тук.
— Ясно — Пола сложи ръце на бедрата си и се изправи. — Боб, изглежда си ми ядосан за нещо. За какво?
— За това, че се върна тук. На мястото, където убиха Карин. Не ми харесва. За някого може да представляваш неудобен свидетел. А убиецът може все още да се навърта наоколо.
— Съмнявам се. Сигурно си е тръгнал отдавна.
Нюмън сви рамене:
— Прави каквото знаеш.
— Това и правя — също като теб.
Марлър, усетил, че скоро ще се скарат, се намеси за пръв път. През цялото време бе стоял и слушал, облегнат на стената.
— С ваше позволение бих искал да ви кажа нещо. Смятам да тръгна за Парк Кресънт. Нямам търпение онези магьосници в лабораторията да проявят филма, който заснех при фабриката на Доулиш. Нямаш нищо против да отида с волвото си, нали, Нюмън?
— А утре как смяташ да се прибера? С плуване? В случай че не знаеш, от доста години влаковете не идват дотук.
— Тъкмо ще ме закараш до Лондон, Боб — бързо се обади Пола. — Аз пристигнах с форда на Туийд.
Пола започваше да се разкайва за избухливостта си. Нюмън се бе държал рязко само защото се тревожеше за нея. Марлър направи жест с ръка, сякаш казваше „Ето че имаш кола, приятелю“, и напусна стаята.
— Ще изляза да се поразходя — рече Нюмън, когато останаха сами. — Права си, малко съм поизнервен. Сигурно заради бурята, която се очаква довечера. Искаш ли да дойдеш с мен?
— Би било приятно, но съм наистина скапана. Имаш ли нещо против да ти откажа и вместо това да си взема един душ?
— Чудя се, дали да не остана и да ти изтъркам гърба, но все пак ще предпочета разходката. Хайде, скачай във ваната…
Останала сама, Пола влезе в банята и отви двата крана. Извинението й беше измислено. По-рано се беше обадила на Джийн Буржойн и двете се бяха разбрали да се видят същата вечер в дома на чичо й — „Адмиралтейството“, и да пийнат по чашка. Джийн се оказа съобразителна — докато Пола бе понасяла неприятностите си в „Крос Кийс“, тя бе оставила на рецепцията в хотела плик с карта на местността с отбелязано точното местонахождение на къщата, издигаща се на върха на един хълм в края на града.
На Пола й бе доставил удоволствие разговорът с Джийн в бара на „Браднъл“. Сега я чувстваше като приятелка, а и Джийн явно изпитваше същото. Но не това беше истинският мотив на Пола да я потърси пак. Тя не бе забравила, че Буржойн е любовница на генерал Дьо Форж. Надяваше се да насочи разговора към тази деликатна тема и да събере информация за Туийд.
Последва съвета на Нюмън, потопи се във ваната и усети как тялото й постепенно се освобождава от напрежението. Замисли се какво да облече за случая. Най-накрая се спря на пъстра вълнена рокля с красива яка и широк колан. Обичаше широките колани, защото подчертаваха тънкия й кръст.
„Точно така — каза си тя, когато се изправи и започна да бърше тялото си. — И с велуреното палто отгоре няма да ми бъде студено.“
Температурата отвън бързо падаше, точно както бяха прогнозирали. Добре че къщата се намираше наблизо. Джийн бе предложила да мине и да я вземе, но тя отказа. Беше независима и искаше да разчита на собствения си транспорт.
Облече се и слезе с асансьора да се обади на рецепцията.
— Ще изляза около шест и ще се върна към осем часа — каза тя. — Бихте ли уведомили персонала на ресторанта? Ще си дойда гладна като вълк. Това време…
— Ще стане още по-лошо — обади се някакъв мъж зад гърба й. Тя позна дрезгавия глас на Бертие. — Скоростта на вятъра ще стигне осемдесет мили в час.
— Звучи прекрасно — отвърна Пола. — Извинете ме, очаквам телефонно обаждане.
Влезе в асансьора, натисна копчето и въздъхна с облекчение, когато кабината тръгна нагоре. Присъствието на Бертие й стигаше за днес. „По дяволите — помисли си тя, — трябва да почна да мисля за него като за Джеймс Сандърс. Иначе може да сгафя.“
Заключи вратата на стаята си, събу обувките с високи токове и това я подсети, че трябва да обуе по- удобни за пътуването до „Адмиралтейството“. Никакво обаждане не очакваше, затова седна във фотьойла и взе „Война и мир“ на Толстой с твърдото намерение да довърши дебелия том. Имаше на разположение половин час, преди да стане време за тръгване.
В бара във фоайето Бранд погледна часовника си. Пиеше скоча разреден с вода — тази вечер главата му трябваше да е бистра. От мястото си бе видял Пола да влиза в асансьора. Предположи заради роклята й, че ще излиза по-късно тази вечер. Това не беше задължително, разбира се — можеше просто да се е облякла така за вечерята в ресторанта на хотела. Но въпреки грубиянския си характер Бранд имаше изумителен нюх за нюансите в поведението и външността на хората. Сега бе готов да заложи месечната си заплата, че тя ще напусне хотела след по-малко от час.
Вместо работните дрехи, които бе носил сутринта в „Крос Кийс“, сега той беше облечен в хубав сив костюм от дебел плат, скроен така, че да позволява на силните му ръце свободно да се движат. На стола до себе си бе оставил шофьорските си ръкавици. Последното нещо, от което се нуждаеше тази вечер, беше компания.
Седнал зад волана на мерцедеса на Нюмън, Туийд бързо караше по пътищата на Сафък. Фаровете пронизваха нощта и осветяваха храстите, оградили шосето. Вятърът напираше отстрани и заплашваше да отнесе от пътя тежката тон и половина кола.
Туийд здраво държеше волана, без да обръща внимание на лошото време, караше автоматично, а тревогите бяха завладели съзнанието му. Отиваше в Олдбърг. Моника се бе обадила в „Браднъл“ да му запази стая и той бе решил да стигне там възможно най-бързо.
Непрекъснато мислеше за Пола. Предчувствието му, че тя е в опасност, беше много силно. Не можеше да си обясни защо предишните му съмнения се бяха превърнали в страх, но знаеше със сигурност, че това предчувствие за беда се бе оказвало основателно винаги досега.
По обяд се опита да се свърже с нея, но администраторката каза, че Пола е излязла. Реши да не оставя съобщение — не искаше да я тревожи предварително. После един от служителите на Робълс върна мерцедеса. Ветеринарният лекар му се обади, за да съобщи резултатите от Портън Даун, и новините съвсем не го успокоиха. „Най-лошото, което можехме да очакваме“ — каза по телефона Робълс. Именно заради връщането на колата Туийд взе светкавичното си решение да замине за Олдбърг. Преди да напусне Лондон, Нюмън му се бе обадил от апартамента си, за да му съобщи, че ще остане в „Браднъл“ две денонощия. Но имаше и друга причина за това пътуване на Туийд. Искаше да види с очите си мястото, където бяха убили Карин Роузуотър. Едно е да чуеш подробните доклади на хората си и съвсем друго — да видиш всичко
