сам.
Туийд погледна часовника на таблото и прецени, че ще пристигне навреме, за да проучи блатата в почти същия час, в който е било извършено убийството. Но само след като се убеди, че с Пола всичко е наред…
Облечена във велуреното си палто и увила копринен шал около главата си, за да се предпази от вятъра, Пола слезе от асансьора, подаде ключа на администраторката и й каза, че отива да види своя приятелка в Олдбърг.
Пред главния вход беше тъмно като в рог. Тя бързо отиде до колата, паркирана до самата сграда. Седна вътре, пъхна ключа и го завъртя. Нищо. Вдигна поглед, когато един силует изникна зад страничното стъкло. Лейтенант Берт… „Не, Джеймс Сандърс!“
— Не ви ли слуша? — попита той. — Дайте да опитам аз.
Тя се поколеба, но излезе от форда — все пак бяха пред хотела. Мъжът седна зад волана и се опита да запали. На шестия път поклати безпомощно глава:
— Предполагам, че е паднал акумулаторът. Далече ли отивате?
— Не, наблизо. В Олдбърг.
Съжали, че му отговори веднага. Той излезе и затвори вратата.
— Паркирал съм до вас моя сааб. Ще ви закарам, докъдето пожелаете. Нямам нищо планирано за вечерта.
Тя отново се поколеба. Бе почукала на вратата на Нюмън, преди да тръгне, но той явно не се беше прибрал от разходката си. Нюмън можеше да извърви мили, ако е в настроение. А Марлър се бе върнал в Лондон. Пола винаги държеше да е точна на срещите си, освен това и разстоянието не беше голямо.
— Имам карта, на която е отбелязано къде трябва да отида. Къщата се казва „Адмиралтейството“.
Бертие седна зад волана, остави отворена вратата и се престори, че разглежда картата. Знаеше много добре къде отива. Нали съвсем скоро бе стоял пред „Адмиралтейството“, когато следеше Джийн Буржойн.
Пола размисли още веднъж, преди да седне до него, но реши, че може да се справи с французина, ако се наложи. Бертие й върна картата.
— Видях пътя. Както казахте, съвсем наблизо е…
Пола сложи предпазния колан и потеглиха. Намести чантата си и й се прииска да беше взела автоматичния броунинг, калибър 32.
„Успокой се, за бога!“ — каза си тя.
Бертие измина известно разстояние по главната улица, после зави наляво и продължи нагоре по хълма. Къщите покрай улицата тънеха в мрак. Докато се изкачваха, Пола учудено се взираше в тъмнината наоколо. В края на дълги странични алеи се издигаха скъпи къщи, но мястото съвсем не беше това, на което би искала да живее.
Пред входа за „Адмиралтейството“ на върха на хълма, където улицата започваше да се спуска от другата страна, Бертие отби и спря на тревата до пътя. Изключи двигателя и се обърна към Пола.
— Възхищавам ви се от мига, в който ви срещнах — започна той. — Вие сте изключително красива жена.
— Благодаря…
Тя бързо откопча предпазния колан. Лявата му ръка обаче я хвана за шията, а дясната се шмугна под палтото й, напипа роклята и влезе под нея. Бертие също беше махнал колана и сега се наведе към нея, за да я целуне, като я притегляше към себе си. Пола вдигна ръката си, свалила ръкавицата, и доближи ноктите си до лицето му:
— Оставете ме на спокойствие, или ще ви бележа за цял живот.
— Куражлийка, значи. Това ми харесва.
Хватката около шията й се стегна. Тя леко заби ноктите си в лицето му, после рязко сви ръката си и го удари с лакът в адамовата ябълка. Бертие се закашля, пусна врата й, а другата му ръка под роклята й се отдръпна. Пола отвори вратата, грабна ръкавицата си и изскочи на тревата. Обърна се с презрение към него и каза бързо:
— Много ви благодаря, че ме докарахте, мистър Сандърс. Няма нужда да ме взимате на връщане…
Тресна вратата на колата и забързано влезе във входа към двора на „Адмиралтейството“. Докато крачеше по алеята, забеляза, че завесите на прозорците на приветливо осветения хол са дръпнати настрани. Джийн Буржойн видя, че идва, и я посрещна на вратата.
— Добре дошла в бърлогата на генерала…
Пола влезе. Бе решила да не споменава нищо за случката с Бертие. После щеше да се прибере пеша. Не беше толкова далече.
24.
Когато пристигна пред „Браднъл“, Туийд откри две свободни места за паркиране до стената на сградата. Достатъчно пространство, за да се побере мерцедесът на Нюмън. Взе от предната седалка куфарчето си и бастуна, специално изготвен за него в лабораторията, излезе от колата в ледената нощ, заключи и влезе в хотела.
— Да, мистър Туийд, имате запазена стая. Същата, в която бяхте и миналия път — каза администраторката. — Оставиха и някакъв телефонен номер, на който да се обадите веднага щом пристигнете.
— Благодаря. Ще звънна от стаята си…
Метна на леглото палтото си, когато влезе в спалнята, гледаща към крайбрежната улица. Северно море бушуваше по-силно от предишния път. Прозорците бяха затворени, но той чуваше трясъка от тоновете вода, които се разбиваха в брега.
Остави куфарчето на пода, подпря бастуна на стената и разгъна листа, който му бяха дали на рецепцията. Телефонният номер на Моника. Нещо се бе случило. Вдигна телефона и набра номера:
— Здравей, Моника. Обаждам се от хотелската стая — побърза да я предупреди той.
— Ясно — кратка пауза. — Онази апаратура с марка „Бранд“ първоначално била използвана от водолазите на една петролна сонда в Северно море. Вероятно решили, че е несъвършена — по неясни причини спрели употребата й. После с нея работили телохранителите на две агенции за охрана. Но и те скоро се отказали. Отново не се знае защо. След това пък я използвали квалифицираните счетоводители на една компания. В момента върши основната работа в някаква фирма с адрес Доулиш Уорън, Девон. Това е всичко.
— Благодаря за добре свършената работа.
— Всъщност има и още нещо. Доста важно и неотложно…
— Нещо свързано с бизнеса ми тук? — Туийд говореше бързо. Изведнъж повиши глас: — Телефонист! Връзката е лоша. Можете ли да направите нещо? — Изчака да чуе изщракване, което да му подскаже, че някой ги е слушал. Нямаше такова. Острият му слух се опита да долови нечие дишане. Нищо. Никой не ги подслушваше. — Говори спокойно, Моника.
— Лазал се обади. Разтревожен е.
— От какво?
— Информаторът му в Трети корпус съобщил, че сержант Рей е изчезнал. Лазал смята, че развитието на събитията става застрашително.
— Лазал е прав.
— Още нещо. Коркърън се обади от „Хийтроу“. Преди няколко часа е кацнал Леми — малко след като тръгнахте. Няма съмнение, че е той. Пътува под името Уилям Прендъргаст. А сега няма да ми повярвате.
— Опитай…
— Напуснал летището сам с кола под наем — един ровър. Отправил се е към Олдбърг. Лично проверих това. Друго няма.
— Достатъчно ми е — каза мрачно Туийд. — Отново ти благодаря. Ако има нови сведения, обади ми се веднага. Сега си почини малко…
