една задача за Калмар?
Или за Манто?
Телефонът настойчиво иззвъня.
Експресът Париж — Бордо спря в Ангулем, на север от Бордо. От него слязоха Нюмън и Моше Щайн. Последният отиде да наеме кола, а Нюмън застана в една телефонна кабина и набра номера на кабинета на Лазал. Казаха му, че го няма. Нюмън направи всичко възможно да убеди мъжа от другата страна на линията, че Лазал очаква обаждането му. Помолиха го да съобщи номера си и да изчака…
Едно рено спря до отсрещния тротоар. Караше го Моше Щайн. Евреинът се престори, че не вижда Нюмън. Беше късно следобед, а по небето се гонеха ниски мрачни облаци. Скоро щеше да се спусне нощта, а до вилата на Щайн в Ланд имаше много път. При това трябваше да се отбият и в Аркашон.
Преди да напусне Париж, Нюмън си бе купил комплект съвсем нови дрехи. Сега бе облечен с френски шлифер, френски обувки и панталони, а на главата си носеше барета. Вбесен, той продължаваше да чака. Щеше ли въобще някой да се обади? Изведнъж телефонът иззвъня…
Лазал, все още в кабинета на Навар, вдигна слушалката, когато телефонистът осъществи връзката и я подаде веднага на Туийд, разбрал, че Нюмън се обажда от обществен телефон.
— Пристигнахме в Ангулем — докладва Нюмън. Говореше бързо. — Монетите ми свършват. Отиваме в Аркашон. После в Ланд. Моше е с мен — внимаваше да не спомене името Щайн. — Ако се случи нещо неочаквано, оставете съобщение на Изабел. О, не съм ви дал номера й. Той е… Моше ми разказа доста и ми се струва, че сега ще преследват именно него. В Ланд се случвали странни неща. Вилата му е близо до селцето Сен Жиронс. Адресът, който ни даде в Париж, бе фалшив. Вилата е близо до морето. А Сен Жирон се намира на шосе Д42 — то се отбива от НЮ и продължава на запад. Ето и телефонния номер…
— Запомних го — отвърна Туийд. — Пола ще се отправи на юг. Може да има нужда от убежище. Имаш ли една минута време да поговориш с нея?
— Дайте ми я.
— Боб — започна бързо и ясно Пола, — кажи ми само дали Изабел може да ме приюти?
— Да. Ще я предупредя, че идваш. Паролата ще е „Грюер“ — това е вид сирене.
— Благодаря ти, Боб.
— Пола, по-добре не идвай тук. Моше ми разказа някои неща, докато пътувахме. Тук е по-опасно, отколкото около „Браднъл“…
— Тогава се пази. Хайде не искам да те задържам повече. Пола прекъсна връзката, преди той да успее да възрази.
Нюмън остана замислен в кабината около минута. Господи! Недоверието и заплахата завладяваха всичко. В самия щаб на DST Моше не бе посмял да съобщи истинския си адрес! Секунда преди да се обади Лазал, Нюмън бе дочул телефонистката да казва „Министерство на вътрешните работи“… И дори в тази крепост на сигурността Пола бе наблегнала на думата „само“, за да го предупреди да не говори излишно. Не бе споменала и фамилията на Изабел.
Замисли се дали не бе казал нещо, което да свързва пряко Изабел с Аркашон. Припомни си целия разговор. Не, не го беше направил. Но всичко дотук налагаше един-единствен извод — по върховете вече се бе наместило предателството, измяната, платените доносници.
Започна лекичко да ръми. Ситни и леденостудени, водните капчици повече приличаха на мъгла. Нюмън излезе от кабината, бързо прекоси улицата и седна до Щайн. Куфарът му се намираше на задната седалка.
— Да тръгваме, Моше.
Дълго пътуваха на юг в нощта. Нюмън видя някаква ярко осветена бензиностанция, приличаща на запалена насред пустошта факла. Каза на евреина да спре, за да заредят.
— Имаме достатъчно бензин.
— Въпреки това ще заредим — настоя Нюмън.
Слязоха от колата и той влезе в малкия магазин до бензиностанцията, докато Моше пълнеше резервоара. Нюмън бе виждал много снимки от Втората световна война и сега веднага разпозна една голяма стара немска туба за бензин, оставена до рафтовете. Възрастният човек, който обслужваше колонката, го погледна, когато излезе от магазина, понесъл тубата. Нюмън се усмихна:
— Трофей от войната?
— Имам няколко. В края на войната един немски шофьор на път за Германия ги изхвърли от камиона си.
— Ще ми я напълните ли? Искам да имаме резервно гориво. Ще ви платя за тубата колкото поискате.
Човекът вече бе свършил с резервоара и я напълни догоре, а Нюмън му подаде парите. Внимателно завинти капачката и постави тубата в багажника на колата.
— Имаме ли нужда от това? — попита Моше, когато потеглиха.
— Може да останем без бензин, нищо не се знае. Карай бързо, но спазвай ограниченията. Не припарвай до Бордо. Отиваме направо в Аркашон.
Малко след разговора на Пола с Нюмън телефонът в кабинета на Навар отново иззвъня. Пола тъкмо се канеше да си тръгва, но Туийд я задържа с жест.
Навар вдигна слушалката, каза няколко думи и я подаде на Лазал. Той слуша известно време, зададе няколко въпроса и я даде на Туийд:
— За теб е.
— Говори Туийд…
— Слава богу! — гласът на Хари Бътлър. — Пристигнахме преди половин час, както поискахте. Тия от DST ми скъсаха нервите, докато ги убедя да ме свържат с вас. Трябваше да им показвам картата си, да им опиша как изглеждате. Пийт е с мен, пак според инструкциите. Сега какво да правим?
— Една пресечка на „Рю дю Сент Оноре“ води към Площада на Мадлената. На тази улица се намира швейцарски ресторант. На първия етаж е. Отидете там.
— Спомням си мястото. Срещали сме се в този ресторант. После какво?
— Ще чакате да се появи един човек и няма да се отделяте от него от момента, в който го видите. Вие ще бъдете неговата охрана. Той ще ви даде по-нататъшни инструкции.
— Ясно. Имаме ли нужда от железария?
Говореше за оръжие и резервни патрони. Туийд го увери, че ще получат. Затвори телефона и погледна към Пола, която стоеше до вратата. Имаше достатъчно време, за да хване полета до Бордо.
— След като се отбиеш на „Рю дьо Сосайе“, отиваш в швейцарския ресторант — каза й той. — Сигурен съм, че разбра къде се намира. — Туийд се обърна към Лазал: — Пак ще имаме нужда от помощта ти. Искам да дадеш на Пола два пистолета „Валтер“, калибър 7.65 мм и достатъчно патрони.
— Трябва ми и един „Броунинг“, калибър 32.
Лазал кимна с глава и излезе с Пола. Когато останаха сами с Туийд, Навар се изправи. Бавно закрачи из стаята, хванал ръце на гърба си.
— Каква е крайната цел на този доста неясен за мен план?
— Дьо Форж се опитва да дестабилизира Франция — отвърна Туийд. — Аз пък ще раздрусам Дьо Форж. Той е отговорен за убийството на един от агентите ми, това аз няма да забравя никога. Но има и друго — Европа трябва да бъде силна и стабилна, за да може да посрещне всякаква заплаха от изток…
Туийд спря да говори, когато Навар вдигна слушалката на интеркома в отговор на позвъняването му. Французинът каза на някого „Нека се качи“, затвори и погледна Туийд:
— Пристигнал е Ото Кулман. Всеки момент ще влезе при нас. Вратата се отвори и на прага се появи Кулман. Изражението му беше мрачно. Ръкува се с Навар и Туийд и се настани в едно кресло. Извади пура, разгледа я, без да я пали, и проговори:
— Дойдох, за да разбера от вас развоя на събитията. Немската преса е пълна със съобщения за бунтовете в Лион, за антиамериканските и антигерманските призиви на размирниците.
— Не се тревожи — каза Навар. — Вече работим заедно. Туийд има готов план, но не мога да ти го обясня в подробности. Разкажи ми за положението в Германия.
— Неспокойно, несигурно. След обединението изведнъж се оказахме най-силната държава в Европа.
