Не изгаси веднага двигателя. Остана неподвижен и замислен зад волана. Един от играчите бе вдигнал главата си, когато ги подминаваше. За момент Нюмън го бе видял съвсем ясно. Беше облечен в дебело старо палто с вдигната яка, на главата си имаше шапка. Но лицето под шапката беше същото, което Нюмън вече бе виждал на снимка. Зло, ухилено лице. Като на гном. Като на опасно и жестоко джудже. Сержант Рей от състава на Трети корпус. Геният на Дьо Форж, специалист по взривни устройства. Човекът, за когото се говореше, че има много повече власт, отколкото предполага сержантското му звание. Защо тогава седеше на улицата пред входа за апартамента на Изабел в тази ледена нощ? Защо отново се усмихваше? Дали не очакваше поредния си професионален успех?
Нюмън бавно се затътри към алеята за задната врата на сградата. Няколко влюбени двойки също вървяха прегърнати по улицата, някои дори се спираха за целувка.
Сега Нюмън си спомни нещо, което му бе казала Изабел. Стълбището, по което бяха слезли от апартамента на майка й, стълбището, в чиято шахта бяха умрели фалшивите тайни агенти, стигаше само до вратата на същия този апартамент. За другите имаше отделен вход с отделно стълбище. Този факт би могъл да бъде установен лесно от някой, дошъл да си поиграе с ключалката. Някой като сержант Рей. Експерт по поставянето на бомби.
С периферното си зрение Нюмън следеше играчите, които изглеждаха изцяло погълнати от заровете. На входа за алеята се сблъска с двама влюбени, погълнати един от друг.
— Пардон — каза бързо младежът.
В края на алеята, точно преди тя да завие под прав ъгъл към задния вход на блока, бе паркиран стар очукан фургон. Слабата улична лампа осветяваше надписа на него — „Коминочистач“.
Нюмън внимателно крачеше по паветата към фургона. Каучуковите подметки на обувките му не вдигаха никакъв шум. Наблюдаваше затворената врата към стълбището — вратата, ключът от която се намираше в джоба му. „Въобразявам си, просто съм изнервен“ — казваше си той, но затворената врата наистина изглеждаше зловещо.
Приближавайки се до фургона, той се зачуди дали коминочистачът не седи зад волана, запалил последната цигара за вечерта, преди да се прибере при вечно мърморещата си жена. Надникна в кабината. Нямаше никой. Може пък жената на коминочистача да е най-прекрасното създание в цял Париж. Отново погледна към затворената врата.
Идеята му хрумна изведнъж. Подсказа му я увереността, че бе видял именно сержант Рей в компанията на другите играчи. Извади от джоба си връзка ключове и избра малък шперц, който на времето му беше оставил един дребен крадец от лондонския Ийст Енд. Всичко зависеше от това дали коминочистачът използваше старото оборудване, което някои домакини все още предпочитаха, особено в провинцията — четка с дълга дръжка, съставена от отделни, влизащи една в друга, бамбукови пръчки. От доста време насам комини се чистеха с уред, подобен на прахосмукачка.
За по-малко от минута успя да отключи задната врата на фургона. Включи джобното си фенерче и огледа каросерията. Слаба богу! Бамбуковите пръчки бяха вътре.
Нюмън бързо сглоби дългата дръжка и постави четката. Отдалечи се от фургона, погледна през алеята към улицата и се ослуша. Нищо. Никакво движение или звук.
Застана встрани от вратата, хванал дългата огъваща се дръжка. Приклекна ниско, протегна ръката си и започна да движи четката от горе на долу по вратата и касата й. Когато стигна до ключалката, Нюмън натисна с всичка сила.
Експлозията беше приглушена, но мощна. Вратата излетя, разбита на няколко парчета. Четката и дръжката бяха изтръгнати от ръката му. Пушек и прах на талази заизлизаха от входа. Ако се беше опитал да отключи вратата, взривът щеше да го разкъса на парчета.
Нюмън се затича към зейналата дупка и се втурна по стълбите. Хванал фенерчето в едната ръка, а ключа от апартамента — в другата, той задържаше дъха си, за да не се нагълта с прахоляка вътре.
Ако действаше бързо, нямаше защо да се притеснява от реакцията на съседите. Експлозията ги бе изненадала, щеше да им трябва време, за да се осъзнаят. Отвори чекмеджето и започна да преравя дрехите на Изабел. Намери бележника, увит в чифт долно бельо. Беше малък и тънък, подвързан със синя кожа. Мушна го в джоба си, бързо излезе от апартамента и се спусна по стълбите, след като затвори вратата. Хвърли поглед през парапета към дъното на шахтата. Бледа светлина играеше по бетонната основа. Нищо чудно, че преследвачите на Изабел бяха умрели на място.
Преди да излезе от сградата, Нюмън огледа алеята. Беше пуста. Но рано или късно полицията щеше да пристигне. Отправи се бързо към изхода на алеята. Движеше се близо до стената. Точно преди да излезе на улицата, иззад ъгъла изскочи мъж в дебело палто. Сержант Рей. Нюмън реагира светкавично, тялото му само си припомни тренировките в базата на SAS. Рей също беше бърз. Пъхна ръка под палтото си, но Нюмън му нанесе свиреп саблен удар във врата. Рей се свлече на паважа, започна да стене и да се гърчи. Нюмън се бе надявал да го умъртви. Но сега нямаше време да довършва започнатото. Хукна към колата си, често поглеждайки през рамо. Играчите, неподвижни, наблюдаваха главния вход на сградата. Беше изминал половината път до колата, когато го забелязаха и се изправиха.
Краката на Нюмън едва докосваха земята. Стигна до реното, скочи вътре и рязко потегли, оставяйки улицата на Изабел зад себе си. Преди да завие в първата пресечка, хвърли поглед в огледалото. Играчите на зарове не се виждаха. Бавни бяха на скоростната отсечка. И най-важното — не бяха видели модела на колата му.
Излезе от Бордо, като караше бързо, но внимаваше да не превишава ограниченията на скоростта. Понесе се по пустото шосе обратно към Аркашон.
Моше Щайн отвори вратата на хотелската стая при третото почукване на Нюмън. Напълно облечен, той го покани вътре и му показа разхвърляното легло:
— Спах с дрехите. Готов съм да тръгнем веднага за вилата, ако искаш. Но може би ти имаш нужда от малко сън. Шлиферът ти е покрит с прах. Пак ти казвам, мога да отида сам.
— Стига си говорил глупости. Остави ме само да се обадя по телефона и се приготви да тръгнем веднага след това…
Нюмън вдигна телефона до леглото и позвъни на Изабел. Тя отговори още на втория сигнал. Явно бе чакала обаждането му.
— Аз съм, Боб. Сега ме слушай, нямам много време. Главният барман в „Маями“ е чул Анри да споменава Аркашон, когато сте разговаряли преди време. Беше достатъчно да го подкупя, за да ми каже това, което, сигурен съм, е казал и на други, не толкова приятелски настроени към теб…
— Ще бъда много предпазлива, Боб. Радвам се, че те чувам. Откъде се обаждаш?
— От далече — излъга той. — Слушай ме, моля те! Мисля, че на излизане от Аркашон видях лейтенант Бертие. Запомни ли името? Добре. Той е от доверените хора на генерал Дьо Форж. Изглежда така… Запомни ли? Видях го с униформа, но може да облече цивилни дрехи. Ето защо ти описах толкова подробно отличителните му белези. Стой си вкъщи колкото може повече…
— По някое време ще трябва да изляза на покупки.
— Излез рано сутринта — веднага щом отворят магазините. Избягвай тълпите. Носи шал на главата си. И си стой вкъщи колкото може повече. Скоро ще гледам пак да ти се обадя.
— Кога? Кога, Боб?
— Веднага щом имам възможност. Трябва да свършваме.
Затвори телефона, преди тя да успее да възрази. Бе внимавал да не спомене името й. Имаше доверие на Моше, но знае ли някой на какви мъчения може да бъде подложен човек и колко дълго ще мълчи? След случилото се в Бордо Нюмън бе започнал да мисли, че Дьо Форж е наистина чудовище. Вратата можеха да се опитат да отворят Изабел или майка й. От телата им щяха да останат само кървави късове.
— Готов съм да тръгнем, когато кажеш — обади се Моше зад гърба му. — Ако все още държиш да дойдеш, разбира се. Те знаят, че един им се е изплъзнал при клането в Тарб. В книгата за гостите на дискусиите има списък с имената и адресите на членовете на нашата група. Книгата остана в замъка. А всички знаят, че съм заклет противник на Дьо Форж. Аз — тоест ние — ще бъдем следващата им цел.
— Тръгваме — кратко отвърна Нюмън.
Половин час по-късно те се движеха на юг по нощното шосе към областта Ланд.
Вече се бе стъмнило, когато Пола слезе от самолета в Бордо. Зад нея вървеше Хари Бътлър, облечен в
