Бътлър бързо оправи формалностите с администратора, който оглеждаше новопристигналата двойка и Нийлд, последвал я с куфарите. В ръката си Бътлър стискаше няколко сгънати френски банкноти. Помоли на френски за три съседни стаи.
— Трудно ще стане — администраторът се втренчи в него над полукръглите си очила. — Хотелът е почти пълен.
— Посред ноември? Хайде стига. Идваме чак от Лазурния бряг. Искам три стаи. Една до друга. Е, ако не може…
Банкнотите започнаха да изчезват в джоба на Бътлър. Администраторът изведнъж се оживи. Престори се, че проверява нещо в регистъра. После каза:
— Моля да ме извините. Оказа се, че имаме три свободни съседни стаи на първия етаж. Можете да се настаните веднага…
— Цената, която съобщи, беше невероятна.
— Ти за луд ли ме взимаш? — продължи Бътлър на френски.
— Ето ти пари за трите стаи. Повече няма да получиш.
Администраторът се ухили. Беше убеден, че посетителите нямат нужда и от трите, че Пола щеше да легне при Бътлър. А те искаха да създадат точно това впечатление.
Бътлър занесе куфарчето на Пола в средната стая. Така с Нийлд щяха да я охраняват по-лесно. Когато си тръгваше, Пола се обади:
— Благодаря ти, Хари. За това, че се грижиш за мен.
— Тъкмо ме подсети — без нас няма да мърдаш никъде.
— Добре, обещавам. Сутринта ще се обадя на Изабел и се надявам да я посетя. С моя сигурен ескорт, разбира се. А следобед ще отидем във вила „Форбан“, за да мога да се срещна отново с Джийн Буржойн. Преди това ще й позвъня по телефона.
— Чудесно. Но не бива да забравяме, че се намираме на опасна територия. Може да се случи всичко. Лека нощ…
Запалил цигара, Марлър седеше на леглото в малък апартамент на „Рю дю Бак“ в Париж. Беше облечен с френски джинси и френска риза. Почиваше си, но си беше позволил единствено да разкопчае горните две копчета на ризата.
До себе си беше поставил най-усъвършенствания радиотелефон в света, създаден в техническата лаборатория на Парк Кресънт. Телефонът беше снабден с мощен предавател и дълга антена, която се разгъваше след натискането на един бутон. Марлър поддържаше непрекъсната връзка с Туийд в Министерството на отбраната. Но обхватът на телефона беше далеч по-голям.
Сред подредените в един куфар дрехи имаше и няколко доста необичайни за Марлър предмети. Той се представяше за търговец на козметика и носеше със себе си своите „мостри“ — части от екипировката му, скрити под външния вид на разнообразни флакони и шишета.
В голям калъф беше поставена разглобена карабина „Армалайт“, увита в копринен шал, заедно с амунициите и специален оптически мерник. Доверен куриер на Лазал му бе предал оръжието в някаква съмнителна кръчма на Монмартър. Оттам Марлър бе стигнал до квартирата си с метрото. Един-единствен човек знаеше местонахождението му — Туийд.
Със себе си Марлър носеше и голяма сума пари, плюс няколко отворени билета за полетите на „Ер Интер“. Част от тях вече бе използвал. Погледна часовника си, затвори очи и се унесе в сън. Марлър имаше способността да заспива по всяко време. Телефонът стоеше на възглавницата, непосредствено до ухото му. Нямаше начин да не чуе позвъняването. Чакаше нови инструкции.
33.
— Пристигнахме. Ето го и моя горски дом.
Нюмън внимателно огледа вила „Жон“. Беше малко по-голяма от старите дървени колиби. Гъстите борове, които я ограждаха, сякаш се опитваха да я достигнат, за да я погълнат. Не можеше да си представи откъде идва името й — „Жон“ на френски означаваше жълто, — но сега не му се питаше. Погледна часовника си. Повече от час до разсъмване. Когато Моше се качи с куфарите на верандата, за да отключи входната врата, Нюмън събра останалия багаж — торбата с празните бутилки, фунията и тубата с бензин.
Моше бе паркирал колата сред ниските храсти отстрани на „вилата“ и те отчасти я скриваха от погледа. Когато Нюмън стъпи на верандата, евреинът запали лампите.
— Моше, ще поогледам наоколо. Връщам се след минута — извика Нюмън и остави багажа на пода.
— Чака те чаша шампанско…
Вятърът брулеше на пристъпи върховете на боровете. Звукът напомняше морски прибой. Нюмън бавно крачеше в мрака. Вятърът поутихна и сега вече можеше да се чуе шумът от вълните, разбиващи се в близкия бряг.
Внимателно огледа местността около вилата. Зад постройката откри ровината, за която му бе споменал Моше. Приличаше на дълбок канал, полузатрупан от опадалите клони и шишарки, преминаваше покрай къщата и изчезваше в гората. Човек наистина можеше да пропълзи по дъното му и да не бъде забелязан.
Нюмън чувстваше, че атмосферата на Ланд започва да го потиска. Стъпваше безшумно по меката почва, стиснал в ръка своя „Смит енд Уесън“, и не можеше да се отърве от усещането, че е хванат в капан. Изпита нужда да излезе на открито и се отправи към брега.
Гората свърши изведнъж. Пред Нюмън се простираше безкрайната шир на Атлантическия океан. Огромни дълги вълни бавно се надигаха от водата, стоварваха се на плажа и покриваха пясъка с блестящ килим от пяна. Свикнали с тъмнината, очите на Нюмън изведнъж забелязаха някакво раздвижване на брега.
Беше застанал нависоко, а от водата го делеше дългата ивица на дюните, които на юг ставаха по- големи и напомняха на пустинен пейзаж. На плажа беше приклекнала фигурата на стара жена, увита в черен шал, която събираше нещо по пясъка.
Той бавно се оттегли обратно в гората, а после изтича до вратата. Лесно я намери — светлините й се виждаха отдалеч. Моше явно не беше с всичкия си. Нюмън рязко отвори вратата и видя приятеля си, седнал пред голяма дървена маса с чаша вино в ръка. Той посочи втора чаша на масата и каза:
— Това е за теб.
— Ти луд ли си? Осветил си къщата като коледна елха. Ако са ти вдигнали мерника, много ще ги улесниш.
— Аз съм готов да ги посрещна.
— Но аз не съм. На плажа се мотае някаква стара жена…
— Чудесно! — Моше се изправи. — Това е Мартина. Тя ще ти разкаже какво става по тия места. Ще отидем да я видим веднага.
— Но само след като угасиш проклетите светлини и заключиш вратата.
Двамата забързаха към плажа. Нюмън трудно да следваше уверения ход на евреина сред пясъчните дюни. Моше повика жената, а после предупреди Нюмън:
— Мартина се отнася с подозрение към непознатите. Но има основания за това. Какво, сам ще разбереш. Ще те представя като британски агент. Тя смята, че френските служби за сигурност сътрудничат на Дьо Форж.
Едва сега Нюмън видя какво правеше старицата. До самия край на пенестия килим, който периодично покриваше пясъка, тя събираше изхвърлените от морето клонки и трески. Сбръчканото й лице с остър нос и масивна челюст се извърна към Нюмън изпод шала, когато Моше представи спътника си.
— Във Франция изпълнявам официална мисия — каза й Нюмън. Разследвам престъпленията на генерал Дьо Форж.
— Говорите много добре френски. На англичаните обикновено им е трудно — рече тя, а очите й внимателно го изучаваха.
— Имате ли някаква информация, която би ми помогнала да го изправя пред съда?
