„Адмиралтейството“. Бертие, който се бе представил за Джеймс Сандърс, който бе ключова фигура сред най-доверените хора на Дьо Форж. Аркашон вече не беше сигурното убежище, от което се нуждаеха. Пола внимателно обмисли отговора си.
— Чух за този Бертие. Той наистина е опасен. Моля те, вслушай се в съвета на Боб и се пази. Сега трябва да тръгвам.
— И ти се пази — помоли я Изабел. — Ако се наложи да се криеш, ела тук.
— Няма да се колебая, вярвай ми! — Пола се опитваше да скрие изненадата си от присъствието на Бертие в града. — Ще ти се обаждам.
Бътлър излезе от кухнята:
— Благодаря за чудесното кафе.
Излязоха на тротоара и той се огледа в двете посоки на улицата. После се отправиха към колата, където Нийлд изглеждаше заспал зад волана.
— Вярваш ли й? — попита Бътлър.
— Единствените хора, на които вярвам сега, са в екипа на Туийд. Появата на Бертие тук ме шокира. Ще трябва непрекъснато да се оглеждаме за него. Където и да ходим!
— А сега къде точно ще ходим?
— В бар „Мартиника“. Оттам е тръгнал слухът, че пристига „Стоманеният лешояд“ на Доулиш. Всеки път потръпвам при мисълта за този кораб. Напомня ми за нощта, когато се гмуркахме с Карин Роузуотър. Тогава го видях за пръв път. Е, хайде да видим какво ще узнаем в бар „Мартиника“.
„Местенцето е доста противно“. Изабел се беше изразила много меко. Пола, облечена в шлифер, влезе сама в бара. Бътлър я последва след половин минута, но с нищо не показа, че я познава. Този път Нийлд не остана в колата. Влезе в бара малко след Бътлър.
Мястото представляваше обикновена моряшка кръчма. Пола се отправи веднага към бара. Посетителите — мъже в къси двуредни палта — я огледаха с жадни очи. Един от тях й подметна нещо неприлично, но тя не му обърна внимание.
— Сух вермут, ако обичате — каза на бармана.
Седна на едно високо столче и когато барманът — едър грубоват мъж с леко кривогледи очи — се приближи с чашата, тя рискува и направо го попита:
— Вярно ли е, че се очаква онзи английски катамаран — „Стоманеният лешояд“?
— О, не знам. Не ми е работа. Гледам само да си прибирам парите от поръчките — той хвърли поглед през рамото й. — Трябва да питате ей оня човек. Седнал е на ъгловата маса зад вратата.
Пола отпи от вермута си. Беше доста рано за алкохол, но щеше да изглежда нелепо, ако оставеше чашата си недокосната. Огледа стените на бара, изпъстрени със снимки на голи момичета в най-различни пози. И изведнъж замръзна. На масата в ъгъла седеше пълен широкоплещест мъж, облечен в късо моряшко палто. Бранд.
За последен път беше видяла помощника на Доулиш по време на състезанието в Гренвил Грейндж. Сега той я гледаше право в очите. Каза нещо на двамата здравеняци, които му правеха компания, изправи се и тръгна към нея. Огромната му длан сграбчи рамото й и Бранд се покатери на съседния стол.
— Мис Пола Грей. Какво прави такава изискана дама като вас в Аркашон, в тази долнопробна кръчма?
— Бъдете така добър да свалите лапата си от рамото ми, ако искате да си говорите с мен.
— Корава жена! — Бранд пусна рамото й. — Светът е малък, нали?
— Нека повторя въпроса ви — какво правите вие самият толкова далеч от Олдбърг?
— Ех, тия любопитни репортери. Все задават въпроси. Този навик някой ден ще ви навлече ужасни неприятности.
— Рядко се занимавам с журналистика. По принцип работя в една застрахователна компания.
Бранд се ухили неприятно:
— Затова ли умеете да избягвате въпросите ми? Попитах ви защо сте тук. В Аркашон. В този бар.
Пола се извъртя на стола си с лице към него, за да може по-лесно да се измъкне, ако се наложеше. Усмихна се ледено:
— Бранд, хайде да сключим една сделка. Първо вие ще ми отговорите, а след това аз. Става ли?
— Не става — изражението му беше грозно. — И не ми се правете на умна. — Ръката му отново се протегна напред и я сграбчи над лакътя. — Последната жена, която се опита да хитрува пред мен, още носи синини. Искам отговор…
— Аз ще ти го дам — каза Бътлър зад гърба му. Гласът му беше овладян, както и лицето му. — С мис Грей имаме важна среща и ако не си махнеш пръстите от ръката й, аз ще счупя твоята. Може да строша и двете ти ръце, за по-сигурно.
Бранд пусна Пола, слезе от стола и застана с лице към Бътлър, няколко сантиметра по-висок от него. Нещо в стойката му, в безизразното му лице, което го наблюдаваше отгоре, разколеба Бранд. Той вдигна рамене и се отправи към масата си.
— Бих могъл да те размажа.
— Защо не опиташ? — предложи Бътлър.
Лицето и вратът на Бранд почервеняха. Той се обърна и отново изгледа Бътлър. Юмрукът му се сви, готов да нанесе първия удар.
— Слушай, ако исках да се бием, щях да започна аз — каза кротко Бътлър. — Естествено някой щеше да извика полиция, а много свидетели щяха да посочат виновника. Щяха да го посочат проснат на земята.
— Струва ми се, че закъснявате за срещата си.
Бранд се върна до ъгловата маса, където го чакаха приятелите му. Един от тях бе започнал да се надига от стола си. Нийлд, застанал близо до масата, го хвана здраво за рамото и го натисна надолу. Без да го пуска, той се обърна на френски към втория мъж:
— DST. Ако създавате проблеми, ще ви пръсна черепите. — Ръката му се намираше под палтото, хванала валтера. — Или ще ви арестувам като заподозрени терористи…
Бранд седна на масата. Пола и Бътлър минаха покрай него. Бранд не ги погледна. Нийлд ги последва и тримата излязоха от бара.
Бътлър седна зад волана на реното, Пола се настани до него, а Нийлд се качи отзад. Жената се обади:
— Благодаря ти, Хари. Започваше да става сериозно. Видя ли колко голяма беше ръката му? Наистина ме заболя. Но ти успя да го сплашиш.
— Точно това е интересното. Изплаши го споменаването на полицията. Ти знаеш кой е той, нали?
— Разбира се. Бранд — дясната ръка на Доулиш. Наежи се, когато го попитах какво прави в Аркашон. Явно наистина очакват да акостира „Стоманеният лешояд“. Сигурно затова е тук.
— Освен ако не трябва да свърши нещо друго. Къде отиваме?
— Във вила „Форбан“, за да се видя с Джийн Буржойн. Тя е убедена, че Дьо Форж няма да се появи цял ден. Но по-добре да бъдем предпазливи. Много предпазливи.
— Нали затова сме тук с Пийт.
Той разгледа картата, дадена им от Лазал. На нея бе посочен най-изолираният маршрут до вилата. Тръгнаха по крайбрежния булевард, защото Пола искаше да провери дали не е пристигнал катамаранът на Доулиш. За рибарските лодки, излезли от завета на пристанището, денят щеше да бъде отвратителен. Пола изведнъж се наведе напред.
Улицата беше почти празна. Навесът над витрината на една сладкарница се мяташе бясно над напорите на вятъра, сякаш искаше да полети с него. Дори морето в пристанището беше набраздено от големи пенести вълни. Един мъж, облечен в шлифер и с развята от вятъра коса, крачеше към колата. Пола бе сигурна, че познава атлетичното тяло и плавната походка на човека.
— Хари, спри, когато стигнем до този мъж.
Беше Виктор Роузуотър. Последният човек, когото бе очаквала да види в Аркашон. Пола изскочи от колата веднага след като Бътлър спря.
— Виктор! Каква чудесна изненада! Наистина не очаквах да те видя тук.
Роузуотър я прегърна, видя колата и въпросително погледна Пола. „Типично за него — помисли си тя, — да не я попита направо.“
