Стената падна. Жената бързо заговори, като размахваше клонките в ръката си като оръжие. Очите й заблестяха от омраза:
— Племенникът ми служеше в Трети корпус. Дьо Форж го застреля като предател. Както и много други преди и след него. Убиват ги тук, в Ланд. Това е гробището на Дьо Форж. Елате с мен, ще ви покажа. Само елате…
Грубата й ръка сграбчи лакътя на Нюмън. Той се учуди на силата й, когато жената го повлече обратно към дюните, пусна го и пъргаво се заизкачва по тях. Вятърът беше утихнал и докато тя ги водеше към гората, злокобна тишина обгърна малката група.
Старицата крачеше към вилата, но преди да стигне до нея, се отклони по тясна пътека, водеща на юг през огромните стволове на боровете. Нюмън погледна часовника си. Надяваше се да не се бавят много. Искаше бързо да се върне в къщата. На идване бе забелязал кола, спряла в една пряка на главната улица в Сен Жиронс. Кола с двама души на предните седалки. Силният му инстинкт го предупреждаваше, че трябва да очакват най-голямата опасност призори.
Водени от старицата, те се спуснаха по полегат хълм и навлязоха в широка просека в гората. Земята беше осеяна с ниски могилки, полускрити под мъртва папрат и гниещи борови клонки.
— Ето го гробището на Дьо Форж — каза Мартина и вдигна поглед към Нюмън. — Имате ли здрави нерви, сър?
— Виждал съм доста неприятни картинки.
— Тогава разровете с крак някоя от тези могилки. Можете да го направите и с ръце — виждам, че имате ръкавици, — но това, което ще намерите, може да не ви хареса…
Нюмън се наведе над най-близката могилка. Бръкна с ръка под мекия пласт от сплетена шума и изтръгна голямо парче от него. Отдолу се показа чиста почва, прогизнала от последния дъжд. Пръстите му докоснаха нещо твърдо. Разрови пръстта около предмета и спря. Пред погледа му се намираше човешки череп, част от заровен скелет, лежал на това място поне две години. Но това, което наистина прикова очите му, беше третата дупка в черепа. Можеше да бъде пробита единствено от куршум. Останки от дрехи не се забелязваха. Нюмън свали ръкавиците си и извади малък фотоапарат, изработен в лабораторията на Парк Кресънт, натисна бутона за нощни снимки и направи три. После пак си сложи ръкавиците, зарови черепа и хвърли обратно вдигнатата шума.
— Сега елате тук! — каза старицата. Стоеше изправена и сочеше с кокалестия си пръст към друга, прясно натрупана могилка.
Нюмън се наведе над нея, стисна зъби и разрови рехавия килим от клонки, който я покриваше. Под пръстта, плитко закопано, лежеше човешко тяло в ранен стадий на разложение. Този път нямаше съмнение, че в главата му от упор е бил изстрелян куршум. Тялото беше в униформата на редник от френската армия.
Нюмън направи десет снимки на трупа — млад мъж, отишъл да служи в армията, за да срещне там съдбата си. Той се насили да претърси дрехите му, но не откри никакви документи за самоличност. Погледна още веднъж тялото, преди да го зарови. Приличаше на дълбоко заспал човек.
— Сега тук!
Отново старицата. Отново разкривеният пръст, сочещ към друга смърт, към друг гроб. На Нюмън започваше да му се гади. Тръсна глава и бавно огледа просеката. Могилките бяха поне двадесет. Не можеше да повярва на очите си.
— Защо? — попита той.
Старата се изхрачи на земята:
— Дьо Форж ликвидира тези, които не поддържат възгледите му. Нали ви казах за племенника си…
— Да. Подозирали го, че е шпионин. А всички тези трупове тук? Не може всички да са били шпиони.
— Някои от войниците, доведени на това място, отказваха да копаят гробовете. Застрелваха и тях.
— А вие откъде знаете?
— Видях, чух как един войник захвърли лопатата и протестира пред командира си. Офицерът го застреля на място.
— А те как не са ви забелязали? — Нюмън още не беше убеден.
— Седнах в храсталака, когато чух шума от пристигането им. Май не вярвате на старата Мартина. Гледайте.
Жената, облечена в черно, се отдалечи и изведнъж изчезна. Нюмън я бе наблюдавал внимателно, но тя просто се стопи във въздуха. Огледа се, после я повика:
— Мартина, къде си?
— Тук.
Нюмън тръгна към гласа, последван от евреина. Почти се препъна в тялото на жената, приклекнало зад дебелия ствол на едно дърво. Сега вече й повярва. Каза на Моше, че отива за малко на брега. Беше докосвал труповете и се страхуваше от инфекции. Изхвърли ръкавиците в изтеглящите се вълни на отлива и изми ръцете си. Когато се отправи назад към Моше, видя Мартина, тръгнала на север по плажа да събира клонки.
— Трябва бързо да се върнем във вилата — каза той на евреина. — Знаеш ли къде живее Мартина?
— В малка къща в покрайнините на Сен Жиронс. Събира изсъхналите дръвца от плажа и опадалите в гората клони, за да се топли на огъня им. Част от събраното продава за подпалки. Така се изхранва.
— Живее като куче…
— Но поне живее. Ако я бяха забелязали войниците, отдавна да е мъртва. Хората на Дьо Форж идват тук с гумени лодки. Понякога чувам изстрелите. Мислех си, че провеждат учения. Не ми и минаваше през ума, че изпълняват смъртни присъди.
— Понеже стана дума за оцеляване, мисля, че трябва да извършим някои приготовления, когато се приберем във вилата. Ето какво ще направим…
Нападнаха ги малко по-рано, отколкото бе очаквал Нюмън. Бяха се настанили с евреина на тъмно в дневната, когато чуха напевите:
— Смърт на всички евреи! Смърт на всички…
От връщането си в къщата двамата не бяха престанали да работят. Моше смаза решетъчния капак на задния прозорец, за да може да се отвори лесно. Нюмън взе куп парцали и ги накъса на ивици. После се зае с празните бутилки. Раздели ги на две — за него и за Моше. Разпредели своите, здраво затворени, по джобовете на шлифера си, няколко пъхна под колана. Моше направи същото. Нюмън му даде и резервната си запалка. Виковете на хората отвън ставаха все по-силни. Евреинът каза:
— Все още мисля, че трябва да си тръгнеш. Ако го направиш веднага, може да успееш да се измъкнеш.
— Тази война е и моя. Задачата ми е да спра Дьо Форж. А това са негови хора. Идват за теб.
— Искам да си тръгнеш — настояваше Моше. — Не трябваше да те взимам със себе си.
— А не искаш ли да им отмъстиш? Не е ли това същата песен, която чу в Тарб преди другарите ти да бъдат овъглени?
— Същата е…
— Значи и някои от мъжете са същите. Не искаш ли да им отмъстиш? — повтори Нюмън.
— Не можем да лежим и да чакаме да ни убият, както правехме досега.
— Тогава защо мърмориш?
— Изобщо не мърморя! — възпротиви се Моше.
Нюмън се усмихна в мрака:
— Е, значи добре се преструваше…
Той млъкна, когато напевите се превърнаха в грозни, настървени крясъци. Мъжете бяха навлезли в просеката около вилата. Блясък отвън освети стаята и Нюмън пропълзя до прозореца. Зловещи сенки заиграха по стените. Гърлото му беше пресъхнало. Преглътна.
Водачът на нападателите беше издигнал огнен кръст — Лотарингския кръст на Дьо Гол от Втората световна война. Нюмън гледаше с погнуса тази отвратителна гавра със свещения символ. От двете страни на водача крачеха по четирима мъже, сякаш оформящи фланговете на военно подразделение. Деветимата бяха облечени в ужасяващи бели наметала, а качулки скриваха главите им. Осем от тях носеха в ръцете си
