пламтящи факли. Ку-клукс-клан.
— Боб, трябва да си вървиш — прошепна Моше.
— Или и двамата ще си тръгнем живи оттук, или и двамата ще умрем — спокойно отвърна Нюмън. — Знаеш как ще действаме.
— Добре. Ще се справя. Време ли е?
— Нека се приближат още малко. Негодниците се забавляват, искат да удължат агонията ни.
— Ще изгорят къщата до основи.
— Това е техният план. А ние започваме нашия…
Излязоха от вилата през задния прозорец, като го затвориха след себе си. Нюмън мина пръв и запълзя бързо по дъното на ровината. Показа се над ръба й и усети аромата на боровете. Моше запълзя в обратна посока и скоро се озова до дясната страна на къщата. Нюмън му даде знак, двамата се измъкнаха от канала и застанаха плътно долепени до двете срещуположни стени на вилата. Нападателите им се намираха пред верандата.
Нюмън извади една бутилка и отвинти капачката й. Остра миризма измести уханието на боровете — шишето беше пълно с бензин, налят в него с помощта на фунията. В гърлото му беше пъхната ивица плат и Нюмън извади края й навън. Показа се иззад ъгъла на къщата и видя пред себе си крайните двама от нападателите. Подпали фитила на бутилката със запалката си и метна шишето. То се разби точно между двамата и избухна с ослепителен пламък. Огънят се втурна към белите им наметала и жадно ги погълна. Мъжете се разбягаха с ужасни писъци, превърнати в живи факли.
Нюмън запали фитила на втората бутилка и я хвърли към водача, вдигнал горящия кръст. Тя избухна в краката му, а огнените езици пропълзяха по дрехите му. Кръстът се разлюля и падна на земята, а мъжът с нечовешки крясъци се срути след него в огнения пъкъл. Нюмън хвърли третата бутилка. Тя експлодира във въздуха и подпали още двама от нападателите.
Отляво Моше също хвърляше бомбите си. Имаше точен прицел. Четирима от негодниците побягнах встрани, обхванати от огъня, но скоро се свлякоха на земята с писъци. Нощта се превърна в огън. Крясъци и викове на ужас замениха песента на мъжете, дошли да убият и изгорят Моше Щайн.
Тишината настъпи изведнъж. Чуваше се само пропукването на догарящия бензин. Противна миризма се понесе над земята. Двама от нападателите се бяха хвърлили на земята с надеждата да се спасят от пламъците. Не успяха, разбира се. Спасиха само дрехите си. Телата на останалите лежаха наоколо напълно овъглени.
Нюмън се приближи към тези двама мъже. Наметалата бяха изгорели, но дрехите под тях бяха оцелели. Униформи на френската армия. Нюмън спокойно извади фотоапарата и направи по пет снимки на всеки от труповете. Моше се приближи към него.
— Ужасно е, нали?
Ръцете на Нюмън не трепваха, докато снимаше. Беше претръпнал от преживяното в Източна Германия преди няколко години, по времето на Студената война. Прибра апарата и изхвърли от джобовете си неупотребените бутилки.
— Беше на живот и смърт. Или те, или ние. Сега имам доказателства. Предлагам ти да тръгнем веднага към Аркашон. Трябва да се свържа с Париж.
34.
8.30 сутринта. Ниски сиви облаци се бяха спуснали над Аркашон, притискайки града като похлупак. Пола излезе от реното. Посрещна я хапещият студ пред входа на сградата, в която живееше Изабел Томас.
Бътлър също слезе, за да я придружи. Нийлд остана зад волана — да пази колата и да наблюдава входа. И двамата с Бътлър носеха малки радиотелефони, с които можеха да поддържат връзка. Нийлд щеше да предупреди за най-малкия знак на опасност от улицата.
Преди да тръгнат от хотела, Пола се беше обадила на Изабел. Съвсем не ентусиазирано французойката се бе съгласила да я види. Бътлър настоя да придружи Пола до апартамента.
Изабел отвори вратата, без да сваля веригата. Надникна навън.
— Кого търсите?
— Казвам се Пола Грей. Намира ли ви се случайно малко швейцарско сирене „Грюер“?
— Кой е мъжът с вас?
— Моят пазач — усмихна се Пола. — Приятел и професионален телохранител. Хванал е здраво каишката ми.
Изабел свали веригата, отвори вратата, после я затвори и отново постави веригата. Поведе гостите си през големия хол към една маса с кресла и диван около нея. Бътлър каза, че няма да им пречи и попита къде да се настани, докато чака.
— Ще пиете ли кафе? — запита Изабел.
— С удоволствие. Черно, без захар — отвърна Пола.
Пет минути по-късно Изабел се върна с кафето, оставила Бътлър в кухнята. Отново изгледа Пола от глава до пети и седна сериозна от другата страна на масата. Пола усети скритата й враждебност и отгатна първия въпрос на Изабел.
— Близки приятели ли сте с Боб Нюмън?
— Работя в една служба за сигурност. Мистър Нюмън ни помага от време на време. Нали знаете, задграничните кореспонденти обикалят по целия свят и са наясно с всичко, което става. Познаваме се добре, но не бих казала, че сме близки приятели.
Изабел се опита да прикрие облекчението в погледа си. Сега Пола разбираше защо бе привлякла Нюмън — освен изключително красива, тя беше и умна. Това обясняваше ентусиазма, с който Боб я бе описал. Пола бързо смени темата на разговора.
— Тук чувствате ли се в безопасност? Преживяла сте някои доста неприятни неща.
— Мога ли да ви наричам Пола? — изведнъж се оживи Изабел. — Чудесно. Аз съм Изабел. Пола, има нещо, за което трябва да ти разкажа. Боб ме предупреди да пазарувам само рано сутрин и да си стоя вкъщи през останалото време. Точно това и правех.
— Правилно…
— Чакай, има още. Един продавач ми каза, че скоро тук щял да пристигне онзи странен британски кораб, с двойния корпус. Боб се интересуваше от кораба. И от някакъв развратник, наречен лорд Дейн Доулиш.
— И той ли пристига в Аркашон? — рязко попита Пола.
— Не знам.
— А къде е чул новината продавачът?
— В бар „Мартиника“, близо до брега. Така ми каза.
— Можеш ли да ми обясниш къде точно се намира този бар?
— Да — Изабел сякаш изгаряше от желание да помогне. — Ще ти нарисувам скица, за да стигнеш по- лесно. Сигурно вече е отворено. Но местенцето е доста противно. Сега ще взема лист…
Когато Изабел начерта плана си, Пола забеляза колко чист и ясен е той. Почеркът й беше същият. Отпиваше от кафето си, докато французойката й обясняваше подробностите. Движенията й бяха изящни и в същото време енергични.
— Мога ли да ти задам един въпрос? — попита тя, когато Пола сгъна листа.
— Разбира се.
От началото на срещата си двете жени бяха разговаряли на английски. Постепенно започваха да усещат помежду си топлотата на приятелството.
— Имаш ли представа кога Боб ще дойде в Аркашон?
— Никаква. Той почти никога не ми казва плановете си.
— Пола! — французойката изведнъж отново се оживи. — Щях да забравя, а може би трябва да знаеш това. Няколко часа след като си тръгна оттук, Боб ми се обади по телефона. Предупреди ме, че е видял един френски офицер на излизане от града. Името му е лейтенант Бертие. Описа ми го и каза да внимавам за този мъж.
Новината изненада Пола. Тя си спомни инцидента в колата, когато лейтенантът я беше закарал до
