спортни дрехи и кожено яке. По нищо не личеше, че се познават. В лявата си ръка той носеше сак и се вглеждаше в лицата от тълпата.
От самолета бяха слезли малко пътници, но из летището патрулираха много френски войници — униформени и въоръжени с автомати. След Бътлър крачеше Пийт Нийлд. Спретнатият му делови костюм го караше да изглежда като бизнесмен.
Едно момиче в униформа на стюардеса наблюдаваше новопристигналите. Пръв я забеляза Бътлър. Изпревари Пола и излезе в ледената нощ. Веднага видя колата, наета по телефона от Париж. Униформеното момиче държеше някакъв формуляр на името на Пиер Бланк. Приятно, обикновено френско име, за което работниците в лабораторията на Парк Кресънт бяха изготвили необходимите документи. Бътлър метна чантата си на задната седалка, като остави едно свободно място, и плати на момичето в брой. Пола, понесла малкото си куфарче, се отдалечаваше от летището. Бътлър седна зад волана, спокойно се намести, потегли и я настигна. Спря за секунда, колкото Пола да успее да скочи на задната седалка, и насочи колата към Бордо.
Зад тях Нийлд, който добре говореше френски, бе застанал на опашката за таксита. Пола остави куфарчето си до чантата на Бътлър и се протегна, а после се отпусна и се загледа в светлините зад прозореца.
— Е, Хари, добре го изработихме.
— Не, не успяхме. Някакъв дебелак, който пуши пура, се движи зад нас в един фиат. Видя те да се качваш в колата.
— Лошо.
— Е, не чак толкова — Бътлър сви рамене. — Според плана първо ще отидем в хотел „Пулман“ в района Мериадек, ще се регистрираме, ще платим предварително в брой, ще оставим някои неща в стаите и ще напуснем сградата.
— А онзи с пурата?
— Няма да тръгнем направо за Аркашон, след като излезем от хотела. Проучих картата на местността. Първо ще потеглим на юг. Този фиат има антена като за доста мощен предавател. Шофьорът явно се обажда периодично по него. Ще тръгнем по един тесен път на юг. После ще направим обратен завой и ще се отправим към Аркашон и възхитителната Изабел. Епитетът е на Нюмън, не мой.
— А онзи с пурата? — повтори Пола.
— Вече няма да е след нас…
От Париж Пола се бе обадила на Джийн Буржойн във вила „Форбан“. Тя я беше поканила да я посети на следващия ден следобед, тогава щяла да бъде сама във вилата. Пола бе решила да използва сутринта, за да отиде и види Изабел Томас в Аркашон.
Стратегията беше изработил Хари Бътлър, допускайки, че така наречените „агенти на тайните служби“ могат да ги засекат на идване. Пристигнаха в модернистичния хотел „Пулман“, платиха предварително и в брой за две стаи. Казаха, че ще останат една седмица. На Пола хотелът й приличаше на пчелен кошер, особено докато оглеждаше луксозната си стая. Прозорецът беше голям, оформен като пчелна килийка в кошер. Бе разположен високо и от него трудно можеше да се погледне навън. Тя бързо вдигна капака на куфара си и извади голям найлонов плик. Вътре имаше някои дрехи, които напоследък мислеше да изхвърли. Част от тях закачи в гардероба. В една чаша в банята остави четка и наполовина използвана паста за зъби. Всеки, влязъл тайно в стаята, щеше да реши, че жената ще се върне съвсем скоро. Погледна часовника си, затвори куфара, изчака точно тридесет минути и взе асансьора за фоайето.
Бътлър, вече подредил стаята си по подобен начин с неща, които никога повече нямаше да види, я чакаше зад волана на реното. Пийт Нийлд седеше на задната седалка. Беше пристигнал в хотела с такси след тях, но бе повторил съвсем същата процедура по настаняването и подреждането на стаята. Пола се настани до Бътлър и прошепна:
— Хайде, Аркашон. Идваме.
— Ще почака малко. Наблизо е паркиран онзи фиат. Тръгваме през полетата южно от Бордо…
Половин час по-късно те се движеха по едно празно междуградско шосе. Празно, ако не се смяташе реното им и фаровете на колата зад тях. Пола се обади:
— Чудя се какво стана с Марлър. Сякаш изчезна вдън земя…
— А, някъде наоколо е — отвърна Бътлър. — Но не ме питай къде, нямам представа.
— Туийд му възложи някаква много специална мисия. Интересно ми е каква.
— Защо не питаш Туийд, като се видите следващия път?
— Туийд сигурно е още в Париж. Останах с впечатлението, че ще прекара няколко дни в града, за да си сътрудничи с Навар. Моментът, в който пристигнахме във Франция, е наистина исторически. Президентът и премиерът са мъртви…
Пола бе разбрала новината от съседа си в самолета за Бордо. Малкото пътници оживено обсъждаха събитието. Но освен възбудата им Пола бе усетила и първите признаци на тревога.
— Сигурно ще попитам Туийд за Марлър — каза тя.
— Познай дали ще ти отговори — усмихна се Бътлър. — А и бас държа, че Марлър, където и да е той, няма представа за нашето местоположение. Туийд изпипа тази операция до съвършенство…
Замълча, когато колата изкачи някакъв хълм, и хвърли бърз поглед в огледалото. Отзад се движеше само фиатът. Заспускаха се по наклона. Пред тях също нямаше коли. Бътлър намали, преди пътят отново да стане равен, и извъртя рязко волана. Колата застана напряко на шосето и го блокира.
— И това място ще свърши работа — каза той с обичайния си безизразен глас.
— За какво? — попита Пола.
— Почакай и ще разбереш.
Бътлър докосна валтера в кобура на кръста си. Пола му беше предала малко куфарче с оръжие в швейцарския ресторант в Париж. Благодарение на Лазал самата тя носеше в чантичката си броунинг, калибър 32. Нийлд беше въоръжен с втори валтер. Бътлър извади пътна карта от жабката и излезе от колата, като остави фаровете включени. Върна се няколко метра назад по пътя и застана в средата, хванал картата във вдигнатата си ръка. Фиатът превали хълма, втурна се по наклона, но бързо намали и спря малко пред Бътлър. В кабината беше само шофьорът. Бътлър уверено тръгна напред, като показваше картата на светлината на фаровете. Когато стигна до вратата на шофьора, той вече бе свалил стъклото и го наблюдаваше с подозрение. Бътлър започна на завален френски:
— Загубихме се. Не знаем даже къде се намираме, а картата не ни помага да се оправим. Може би вие…
Докато го слушаше, ниският дебел мъж, облечен в тъмен костюм, стискаше между устните си запалената пура. Дясната ръка на Бътлър, пъхната в шофьорска ръкавица, полетя напред като нападаща змия. Стиснатият му юмрук се стовари върху челюстта на французина. Чу се силно изпукване като от нещо счупено. Шофьорът се преви над волана.
Бътлър отвори вратата и пребърка палтото му. Извади един броунинг и го захвърли в храстите, като преди това свали пълнителя. В един от джобовете намери служебна карта на името на ефрейтор Жан Миле. Метна и нея при пистолета. Войник, загубил документите си, обикновено загазва лошо. Миле не помръдваше. Бътлър забелязва, че при удара зъбите му бяха прерязали пурата на две. Едната половина вероятно още се намираше в устата му. Другата догаряше на пода. Може би щеше да успее да подпали фиата при повече късмет…
Бътлър изтръгна микрофона, прикрепен към таблото, после прекърши антената на покрива. Измъкна ключовете на колата и ги запокити в полето. Оставаше да вдигне капака и да махне кабелите. Когато свърши, реши, че няма начин фиатът отново да потегли, върна се при реното и седна зад волана.
— Някакви проблеми? — запита го Пола.
— Да, за ефрейтор Жан Миле. Сега можем да обърнем и да тръгнем към Аркашон. Да се надяваме, че тамошното население е по-дружелюбно.
32.
Генерал Шарл дьо Форж беше сам в кабинета си в щаба на Трети корпус, когато телефонът иззвъня. Очаквайки обаждането на Леми, той вдигна слушалката и грубо се представи.
