— На телефона е Манто — произнесе глас на перфектен френски. — Аз ви свърших услугата. Добре се получи, нали? Президента и министър-председателя с една бомба. Знам, че точно това искахте…
— Кой, по дяволите, сте вие?
— Нали ви казах — Манто. Взривяването на влака ще ви излезе евтино — два милиона швейцарски франка. Но този път ви съветвам да си платите, генерале. Не искате да се позанимая с Трети корпус, нали?
— Искам доказателства…
— Скоро ще ги имате. Когато се убедите, ще ви съобщя как да извършите плащането. Искам сумата в едри банкноти, като се надявам номерата им да не бъдат последователни. Това няма да ми хареса.
— Заплашвате ли ме?
— Не, разбира се. Аз никога не заплашвам. Аз действам. Приемете това като жизненоважен съвет. Дочуване…
Манто прекъсна връзката. Онемял от дързостта на това обаждане, генерал Дьо Форж остана неподвижен на стола си. Къде, по дяволите, се бавеше Леми? Почукването на вратата го изведе от моменталното му объркване. Грубо изкрещя:
— Влизай!
Вратата се отвори и в стаята пристъпи лейтенант Бертие с безупречно поддържаната си униформа, хванал в ръка навити на руло листове. Косата му все още бе по-тъмна от обикновено — резултат от боята, която бе използвал, преди да тръгне за Олдбърг. В последния момент се сети да козирува.
— Е? Нещо важно ли е? Казвай, защото чакам друг човек.
— Обади се майор Леми. Пътува насам. Казах му за съобщенията на Ройтерс, които току-що получихме, и той реши, че ще искате да ги прочетете веднага.
— Тогава ги остави на бюрото — Дьо Форж се гордееше със способността си да мисли едновременно за три различни неща.
— Беше изпратен в Аркашон, за да откриеш Изабел Томас, любовницата на шпионина Анри Бейл. Успя ли?
— Още не, господин генерал. Името й го няма в указателя.
— Указателя ли? — Дьо Форж стовари юмрук на писалището. Изпратих те да откриеш човек, а не телефон! Знаеше описанието й, което даде барманът. И всичко, което си направил, е било да отвориш указателя?
— Направих повече, уверявам ви. Проведох някои дискретни разследвания. Но никой от магазинерите, с които успях да поговоря в Аркашон, не познаваше жената. Обикалях улиците с надеждата да я видя. Обикалях цяла нощ…
— Тогава се върни, за да се поразходиш и през деня! Изабел Томас може да се окаже опасна. Не знаем какво й е казал Бейл. Веднага се върни в Аркашон!
— Слушам, господин генерал…
По време на разговора Дьо Форж бе сгънал картата на Париж, изпъстрена от знаци и забравена отворена на бюрото му при влизането на Бертие. Когато остана сам, той с нарастващо изумление се зачете в репортажите на Ройтерс. Час по-късно на вратата отново се почука. Този път беше майор Леми.
— Къде, по дяволите, се бавиш? Доста време те нямаше.
— Сега пристигам от Лион. Задържаха полета заради случилото се. Прочетохте ли тези репортажи?
— Прочетох ги — Дьо Форж седеше изправен в стола си с висока облегалка. — Пише, че някакъв селянин наблюдавал с бинокъл катастрофата. Било му хоби да гледа влаковете. Казал, че няколко минути преди идването на „Те Же Ве“ видял на моста мъж с наметало. Манто. По-късно служителите на тайните служби претърсили селото и открили сива пелерина в една кофа за боклук. Нищо не мога да разбера. Калмар трябваше да…
— Калмар получи поръчката ни…
— Не ме прекъсвай! Докато се мотаеше в Лион, тук ми се обади един човек. Можеш ли да познаеш кой?
— Калмар?
— Не. Манто! Как, по дяволите, е научил номера ми? Манто каза, че той бил взривил влака. Не му повярвах, но после прочетох репортажите. Онзи старец не може да си е съчинил историята — никой не е чувал за Манто. Поиска ми два милиона швейцарски франка. Ще трябва да се разбереш с него, когато отново се обади.
— Не искате да кажете, че ще платим тази огромна сума, нали?
— Леми, колко пари сме дали досега на непознатия Калмар?
— Три милиона швейцарски франка. Общо.
— Значи три милиона. Всичките предадени на един призрак, наречен Калмар. Банковата сметка на човека, представящ се като Калмар, е доста солидна, не мислиш ли?
— Нищо не знам за този човек, генерале! — запротестира Леми. — Казах ви как работи Калмар. Аз набирам един номер, обажда се жена, казва ми при коя телефонна кабина да отида и кой е номерът й. Или пък ме пита направо за имената на обектите и след това ми казва къде да отида. Чакам обаждането на Калмар при някой отдалечен обществен телефон. За времето сме се разбрали с жената. Когато се свърже с мен, аз му давам по-подробни инструкции и сведения за обекта или обектите. Калмар говори с мен на английски, но с акцент, който не мога да определя. Оставям парите в платнена торба зад кабината. Той всеки път ме предупреждава, че ме наблюдава и ще ме убие, ако се опитам да разбера кой е, когато взима торбата.
— Доста добре измислено. Сега ще насочим вниманието си към операция „Аустерлиц“. Създаването на паника в Париж. Отрядите по местата си ли са?
— Всичко върви по плана…
— Всеизвестна фраза, която означава, че всичко върви наопаки. Както мислиш за Бертие?
— Един от най-сигурните ни хора — отвърна убедено Леми.
— Точно тях трябва да следя най-много! — Гласът на Дьо Форж беше циничен. — Най-добрите предатели са хората, в които всеки има пълно доверие. — Той отвори картата на Париж, където бе отбелязал позициите на терористичните ядра. — Бертие беше тук преди малко и го видях да наблюдава внимателно тази карта.
— Той е в кръга на приближените ви — малцината избраници, които съставят строго секретната секция на нашето разузнаване. Според мен е нормално да се интересува от това, което става.
— Добре тогава — Дьо Форж обаче не звучеше убеден. — Сега най-важното е да уточним време за старта на „Аустерлиц“. Все още е рано да ударим. Успешната операция трябва да предхожда нашето пристигане в Париж, където ще възстановим реда точно преди старата система да се е разпаднала съвсем.
— Нашите хора ще чакат уговорения сигнал.
— Погрижи се за това. Сигналът може да бъде даден скоро. През това време засили мерките за сигурност в Ланд.
— А Калмар?
— Дръж се както обикновено, когато се обади. Аз съм сигурен, обаче, че първо ще ти позвъни Манто. Направи всичко възможно да узнаеш откъде получава сведения за поръчките ни. Най-много се тревожа именно за тази мистерия — кой всъщност е Манто. Дали е пак Калмар или друг човек? Както и да е, това е твоя задача. И не забравяй — повтори той, — искам железни мерки за сигурност в Ланд.
Париж. Късно вечерта. Лампите в Министерството на вътрешните работи още светеха. Навар бе поръчал храна и напитки за себе си, за Туийд, за Лазал и за Кулман.
Шефът на германската полиция бе говорил няколко пъти с федералния канцлер. Новините за влаковата катастрофа бяха достигнали до Германия. Навар също поприказва с канцлера, като се опита да го убеди, че положението във Франция постепенно се овладява, че антигерманските и антиамериканските демонстрации вече са забранени, че те са били дело на шепа фанатици, което беше самата истина.
