— Да? Кой е?
— Моника. Още новини. Първо за снимките, които Марлър направи по време на риболова с Нюмън. Разбирате ли ме? Снимките на сградите в завода на Доулиш по пътя за Ортфорд.
— Разбирам, Моника. Много време им трябваше, за да ги проявят и да си кажат думата.
— Вярно е. Но когато дойдоха данните и докладът от Портън, държавният секретар лично възложи на Специалния отдел да проучи мястото. Експерти от Портън също отидоха там. Но не откриха нищо.
— Нищо? — Туийд беше изненадан. Спомни си доклада на ветеринарния лекар за смъртта на лисицата, донесена от Нюмън. Той беше сигурен — нервнопаралитичен газ. — Май не разбирам…
— Всъщност и аз малко избързах. Филмите на Марлър били проявени и много внимателно проучени в Портън — предполагам, че са използвали най-новата си техника. Според експертите контейнерите, които се появили на снимките, били от вида, в който се съхранява нервнопаралитичен газ. Затова се и съгласили да тръгнат от Портън, за да разгледат мястото заедно с хората от Специалния отдел.
— И какво са намерили в лабораторията на Доулиш?
— Нищо. Била празна. Нито един контейнер. Преровили всичко с инструментите си. Било съвсем чисто. Прекалено чисто, както се изрази един от експертите. А мини също нямало.
— Благодаря, Моника. Обаждай се…
Туийд се чувстваше още по-зле, когато затвори телефона. Продължаваше да бъде сигурен, че нещо важно му убягва. Взе отново доклада на Пола и го зачете. Обръщаше внимание на всяка дума.
След пътуването през полето Бътлър спря реното на тридесетина метра от входа на вила „Форбан“. Пола слезе от колата и се приближи до затворените метални врати.
— Имам лоши предчувствия — обади се от задната седалка Нийлд.
— Нищо чудно, и аз ги имам. Нали затова взехме предпазни мерки? — отвърна Бътлър.
Джийн бе казала на Пола да се обади по домофона. Апаратът се намираше в една от колоните на входа. Пола натисна копчето и погледна към пътя, водещ към щаба на Трети корпус.
— Да? Кой е? — чу се гласът на Джийн, говорещ на френски. Пола приближи устните си плътно до микрофона.
— Аз съм — Пола. Сама ли си?
— Да. Влизай. Ей сега ще отво…
— Недей! Не отваряй вратите. Ще влезем отзад. Имай ми доверие. Остави задната врата отворена. След пет минути съм там.
— Добре. Както кажеш. Нямах търпение да се видим… Пола изтича обратно и скочи в колата до Бътлър. Каза им, че всичко е наред — Джийн е сама. Бътлър безмълвно кимна и потегли по един много тесен страничен път. Преди да напуснат Аркашон, той бе проучил подробната карта на местността и бе открил, че този път води до задната част на вилата. Там се разклоняваше и продължаваше сред полето, преди отново да се включи в този, по който бяха дошли.
Движеха се отдясно покрай висока каменна стена. Това не притесняваше Бътлър — той беше разпитал Пола за местоположението на вилата. Рано сутринта се бе отбил в един магазин за корабно оборудване и беше купил дълго въже с кука на края. Така щяха да могат да се прехвърлят през стената.
Беше следобед и небето приличаше на гъста сива каша. Вятър нямаше, но студът беше непоносим. Метеорологичните прогнози предупреждаваха за гъста мъгла откъм морето. А и бяха пристигнали малко по- късно от предвиденото, което тревожеше Бътлър. Дано всичко минеше гладко.
Когато стигнаха до задната страна на имението, Бътлър видя, че няма да имат нужда от въжето. Спря колата под надвисналите клони на едно дърво, чийто ствол се намираше от вътрешната страна на оградата.
— Мислиш ли, че ще можеш да се изкачиш по клоните и да се спуснеш оттатък, Пола?
Тя го погледна с насмешка и понечи да отвори вратата. Бътлър сложи ръка на рамото й:
— Сега командвам аз. Намираме се на вражеска територия.
— Сигурно сме луди. Това е владение на Дьо Форж… — каза Нийлд.
— Затова — продължи Бътлър — аз идвам с теб. Можеш да разговаряш насаме с Буржойн, но аз трябва да съм наблизо, примерно в съседната стая. Ще тръгна пръв по дървото.
— Ами аз? — попита Нийлд.
— Стой тук и обърни колата, за да можем да тръгнем веднага. Не сме на разходка, знаете го.
— Да обърна на този тесен път? Е, благодаря за доверието.
Бътлър изскочи от колата, намести валтера си, хвана се за клона и се изкачи по него. Спря, за да огледа местността. Дърветата покрай оградата бяха добро прикритие. Погледна към имението. Няколко акра поляна до задната стена на вилата. Спусна се по ствола на дървото.
Пола, облечена с пуловер под шлифера, джинси и маратонки, го последва. Първо съблече горната дреха и я хвърли през стената. После се покатери по дървото и скочи до Бътлър. Облече се и се огледа. Тишината беше зловеща, тревожна.
— Тръгвам напред. Ти ме следвай и се пази от изненади.
— Но Джийн каза, че е сама…
— Но може да е говорела с пистолет, опрян в главата й, нали?
Марлър се настани по-удобно на мястото, откъдето можеше да наблюдава цялата местност. Пежото беше скрито навътре в храсталака и никой не можеше да го забележи. Клекна зад сплетените мъртви клони на паднало дърво. Вдигна бинокъла и фокусира лещите. Намираше се на малка височинка. Внимателно огледа всичко наоколо, да не би да е пропуснал нещо или някого. Не забеляза нищо.
Беше съвсем тихо. Не пееха птички. Нямаше и вятър. Мъртва тишина. Търпеливо зачака. Отдавна беше свикнал да чака.
36.
Туийд седеше зад бюрото във временния си кабинет, когато телефонът иззвъня. Позна гласа на Моника.
— Казвай — подкани я той.
— Споменах ви, че ще се опитам да открия сведения за конструкцията на „Стоманеният лешояд“, построен в Норвегия. Нашият човек в Осло се обади. Извини се за закъснението. Искал да представи пълната картина.
— И каква е тя?
— Потресаваща. Докът, където построили кораба, изгорял до основи малко след като спуснали „лешояда“ на вода, за да отплува към Англия. Било истинска трагедия. Работниците, построили кораба, празнували ведно от помещенията. Вратите били затворени. Пожарът избухнал изведнъж и никой не успял да се спаси. Полицията предположила, че подпалването е умишлено, но не арестувала никого.
— Умишлено е, разбира се. Жестоко и ужасно.
— Не съм свършила. Връзката ни в Осло отишла в кантората на дизайнера, създал „Стоманеният лешояд“. Там казали, че в нощта на пожара някой проникнал с взлом в сградата и откраднал много от чертежите, включително тези на катамарана.
— Естествено…
— Още не съм свършила. Нашият човек попитал къде живее инженерът. Не живеел никъде. Колата му не се задържала на заледения път в планините и той свършил на дъното на дълбока пропаст. Мъртъв е.
— Разбира се. Много ти благодаря, Моника. Не се колебай да ми звъннеш пак, ако нещо изскочи…
Туийд затвори телефона и се облегна назад. Сега нямаше съмнение, че „лешоядът“ съвсем не е обикновен кораб. И това, което го отличава от останалите, е било толкова важно, че е трябвало да бъде запазено в тайна на всяка цена. Дори тази цена да е животът на целия състав на корабостроителницата. А и нелепата смърт на инженера, създал кораба. Било е ново брутално убийство, нищо повече.
Туийд отново се замисли върху доклада на Пола за преживяното край Дънуич, за кошмарното преследване през блатата, за смъртта на Карин Роузуотър. Нямаше да го забрави, докато онази малка подробност, която все му убягваше, не застанеше на мястото си в главата му.
Във вила „Форбан“ Бътлър намери задната врата отключена. Опита се да я отвори безшумно, но тя
