си. Все още.
Туийд влезе в кабинета, затвори вратата и седна зад бюрото си. Трябваше насаме да проведе няколко важни телефонни разговора, да даде извънредни инструкции за бързи действия.
Първо позвъня на Марлър.
После се свърза с Нюмън и поговори по-дълго с него. Повика на телефона и Бътлър. Нарежданията му бяха кратки. Свърза се и с Пийт Нийлд. Заповедите за него отново бяха кратки.
Помоли Нийлд да му даде Пола. Приказва дълго с нея — спокойно и далеч по-топло, отколкото при последния им разговор. Тъкмо затвори, когато влезе Кулман.
— Сядай, Ото. Не се опитвам да идентифицирам Калмар. Искам убиецът да се чувства в безопасност, извън всякакво подозрение.
— Мисля, че стратегията ти е добра. Дойдох, за да поговорим насаме. В Германия приех кратък радиосигнал от Щал. Помниш ли го?
— Разбира се. Хотел „Де Берг“ в Женева. Тогава говорихме за него. Сега ми се струва, че от срещата ни насам са изминали години. Щал е твой агент, представящ се за французин в Бордо. Каза ми фиктивното му име, адреса и телефонния номер.
— Свърза се с мен съвсем за кратко. Едновременно ме зарадва и разтревожи — разполагал с ценна информация, но не можел да се измъкне от Бордо. Има ли начин да помогнеш?
— Мисля, че да. Мои хора се намират в този район. Паролата е „Гемлин“ нали?
— Точно така. Благодаря ти.
— Не ти обещавам нищо, Ото — предупреди го Туийд и немецът излезе от стаята.
Туийд се пресегна за телефона и набра номера на „Атлантик“, даден му от Нюмън. Щеше да остави на Боб сам да реши дали да отиде отново в Бордо, за да спаси Щал. Нюмън вече бе рискувал достатъчно, за да го излага на нова опасност.
Марлър седеше на леглото в апартамента на „Рю дю Бак“ в Париж, когато му се обади Туийд. Пушеше цигара пред разтворената карта на Франция. Вдигна слушалката при първото позвъняване и отговори, без да казва името си:
— Да? Кой е?
— Туийд. Искам да засилим натиска, Марлър, искам да ги притиснем още по-здраво. Войната, която водим с теб, е психологическа. Можеш ли да измислиш нещо?
— Дайте ми една секунда…
Марлър издуха кръгче дим и проследи с поглед пътя му към опушения таван на мизерната стая. Кръгчето постепенно се разду и димът се разсея във въздуха.
— Хрумна ми нещо. Чисто психологически ход. Ще замина за известно време.
— Успех!
Марлър прибра радиотелефона в отвореното куфарче, оставено на един стол. Извади самолетните билети на „Ер Интер“, на които трябваше само да попълни посоката и номера на полета. Вече бе използвал няколко, но оставаха достатъчно. Взе пластмасово шише пудра с жълтеникав оттенък, застана пред огледалото и сложи малко от нея на лицето си.
Пудрата беше част от „мострите му“ — нали се представяше за търговец на козметика. Резултатът от процедурата пред огледалото беше блед, нездрав цвят на лицето. Доста французи изглеждаха точно така. Марлър критично огледа отражението си и оправи ъгъла на баретата.
Бе облечен в сини джинси и яке. Преди няколко дни беше проверил на практика дали външният му вид и поведението му постигат желания ефект. Тогава влезе в първия бар и си поръча нещо за пиене. Заразхожда се из помещението с чаша в ръка — отдавна бе забелязал, че французите имат този навик. Поприказва с бармана, с някои от посетителите. Оплака им се от трудностите в бизнеса. Всички се отнесоха с разбиране към проблемите му. Нещо повече — те го приеха като един от тях.
— Време е да се захванеш с работата си — каза Марлър на собственото отражение.
Знаеше, че си говори сам, разбира се. Често когато работеше дълго време без партньор, се връщаше към този навик. Вече с нетърпение очакваше деня, в който щеше да се махне от този противен апартамент.
В хотел „Атлантик“ Нюмън също бе разтворил карта пред себе си. Беше на Бордо.
— Налага се да се върна в града, за да измъкна Щал — един немски агент, внедрен там — обясни той. В стаята бяха Пола, Нийлд и Бътлър. — Тръгвам довечера. През нощта ще имам по-големи шансове.
— Ти си полудял — избухна Пола. — При последното си ходене там просто извади невероятен късмет. А сега непрекъснато съобщават за засилени предохранителни мерки в Бордо. Погледни вестниците…
Вестниците бяха пръснати на леглото му. Всички публикуваха снимки от бунтовете в Марсилия и Тулон. Натрапваха се образите на мъжете с маски и лотарингските кръстове, пламнали в нощта. Метежите ставаха все по-свирепи.
— Ако довечера тръгнеш за Бордо — продължи Пола, — няма да можеш дори да подремнеш. А сутринта трябва да посрещнеш хеликоптера. Къде ще бъдат рефлексите ти тогава, ако налетиш на нещо непредвидено?
— Благодаря ти за доверието — озъби й се Нюмън.
— Тревожа се за теб, глупак такъв.
— Всичко е наред — усмихна се той. — Разбрах те и наистина ти благодаря. Трогнат съм.
— Упорито магаре! — Доброто й настроение се бе върнало след усмивката на Нюмън. Прегърнаха се топло. Зад тях Нийлд смигна на Бътлър. Винаги при операция настъпваха подобни моменти. Резултат от непрестанната опасност, от безсънието и умората. Нервите не издържаха.
— Не мога да открия улицата на Щал на тази карта. „Пасаж Емил Зола“. Ще се отбия при Изабел, преди да тръгна. Тя сигурно знае мястото.
Пола се усмихна дяволито:
— Гледай да не останеш при нея до сутринта.
Нюмън я плесна по дупето и се обърна към Бътлър и Нийлд.
— Грижете се добре за нея, докато ме няма.
— Нали ще се върнеш тук, преди да тръгнеш за… езерото и хеликоптера на Лазал? — попита Бътлър. За малко щеше да се изпусне и да каже „за Ланд“, но навреме се усети, че вероятно Нюмън не е казал на Пола за това пътуване. По телефона Туийд поотделно бе предупредил него и Нийлд, че отговарят лично за безопасността на жената, че тя е изправена пред смъртна опасност.
42.
Виктор Роузуотър се намираше далеч от Аркашон. Седеше в хола на своя ултрамодерен апартамент на „Конвикщрасе“ във Фрайбург. Погледна часовника си. Четири сутринта. Скоро трябваше да пристигне Хелмут.
През нощта един частен самолет го докара от Бордо до Базел. Там Роузуотър плати уговорената сума на пилота, качи се в колата си, оставена близо до летището, и пое през границата по аутобана към Фрайбург.
Времето беше противно. Тежък сняг затрупваше древните покриви на университетското градче. Роузуотър се изправи и отиде в кухнята, обзаведена с вкус и много пари. Наля си чаша кафе от машината и се върна в хола. Отпи от кафето и се загледа в снимката на Пола Грей, която тайно бе направил. Подпря я на старата сребърна кана, купена от антикварен магазин. Колекцията му от сребърни съдове беше огромна.
„Красива е — помисли си Роузуотър. — И за разлика от повечето хубави жени излъчва някакъв вътрешен чар и нежност. Такива момичета постигат целите си по-лесно от останалите.“
Хелмут Шнайдер. Той се замисли за германеца, заради който бе долетял във Фрайбург. Хелмут беше необикновен човек. Мрежата му от информатори се простираше до всички краища на Германия. Много от хората му бяха доста съмнителни типове. Сред заслужаващите повече уважение имаше бармани, хотелиери, шофьори на таксита и автобуси — все хора, които виждаха и чуваха много неща.
Негови информатори бяха и сводници, нелегални търговци на оръжие, съдържатели на нощни клубове. Те населяваха един свят, който за обикновените хора беше напълно непознат.
