металически диск, като вашия „Лендровър“. На стотина метра от мястото, където се бях разположил. Той подскочи няколко пъти като Бамби, анимационната сърничка, а след това, без да каже сбогом, изчезна от полезрението! Но докато си подскачаше, това нещо падна от него.
Хари замлъкна в очакване на обичайния взрив от недоверчиви възклицания, саркастични коментари и смутени погледи встрани, но Бойз го удиви. Гласът на посетителя му остана спокоен, а обръщението към него — уважително.
— Не зная как се изхитрява да изпуска светлина, а и никога не съм виждал такъв тип метал, ако изобщо това нещо е металическо. Та казвате, че работи, откакто сте го намерили ли?
Хари кимна.
— Вярно е. Няма секунда отдих. Казах ви, батериите са му отлични.
— Или там има нещо друго. При това, този номер с ръката… Светлинките винаги ли се появяват в един и същ порядък, или можете да направите така, че всеки път да се появява различен цвят?
— А, точно в целта! — продължи Хари демонстрацията. — Виждате ли? Зависи къде ще си пъхнеш пръста.
Секунда след като огънчетата отново угаснаха едно след друго, Бойз се обърна към човека в инвалидната количка и заяви спокойно:
— Искам да купя от вас това устройство.
Хари се усмихна разбиращо. Не за първи път искаха да купят нещото.
— Извинете, но не се продава. Това е най-добрият експонат от колекцията ми, моята звезда! Ако го продам, хората няма да има какво толкова да гледат. И ще трябва да се простя с публиката си!
— Виждам, че в случая не ви е съвсем ясно. Не мислете, че искам да ви измамя. Ще оформим надлежни документи, а аз ще ви връча аванс от петдесет хиляди долара. Само че трябва да проведа изпитания на това нещо. Ако всичко стане както трябва, за което се надявам, ще добавя още толкова.
Хари се засмя, това беше ново за него.
— Дявол да го вземе, наистина ли повярвахте? Тогава сте първият от всички досега.
— Не и за историята с летящата чиния. Още не. Именно затова искам да проведа известни изпитания — кимна Бойз към нещото. — Но все пак вярвам на очите си в достатъчна степен, за да предложа сделката и оформлението на документите й.
— Ще ми връчите чек, предполагам.
Хари разбра, че от известно време стои неподвижно в количката си; предложението на посетителя, който явно не се шегуваше, го бе извадило от привичния му ритъм на живот.
Бойз кимна към колата си и рече:
— Имах удачна седмица в Рено. Двайсет и две хиляди и четиристотин долара, в дребни пари, са скрити в багажника ми, в секретното отделение. Ще броя пет хиляди веднага, а още сто, след успешното приключване на изпитанията. Мога да предоставя телефонните си номера, кредитните си карти и дузина препоръки. Аз съм състоятелен човек и не хвърлям думите си на вятъра — наведе се доверително той напред. — Е, какъв е отговорът?
— Ако твърдите, че това нещо струва сто хиляди, то може да струва и двеста — ухили се Хари, показвайки нащърбените си зъби.
В отговор, Бойз също му се усмихна.
— Може би утре някой ще намине насам и ще предложи повече, така ли?
— Нещо от този род — съгласи се Хари. — А може и да се свържа с професионалисти от колежа Рено и ще ги помоля те да проведат вашите изпитания.
— Не е честно. Идеята беше моя.
— Няма да легна на вашето „честно“ — тикна силно юмрука си Хари там, където някога бяха краката му. — Не искам да ми се говори за „честност“.
— Добре — въздъхна дълбоко посетителят. — Десет хиляди сега, двеста хиляди след изпитанията, ако се проведат както трябва.
Този път на Хари му трябваше повече време, за да отвърне. Отговорът му прозвуча грубо:
— Момче, когато ми се блещиш по този начин, на мен все повече ми се струва, че мога да мина и без теб.
— Все пак ще ти вземат „нещото“ — предупреди го Бойз и възприе тона му. — Ти си никой и ако някой поиска да сложи ръка на него, просто ще го вземе, и толкова. Или правителството, или някоя голяма корпорация. Нямаш права за собственост и никой няма да се застъпи за теб.
— Нека да се опитат. Ще разкажа всичко на вестникарите.
Бойз се изкикоти саркастично, но гласът му остана сериозен.
— Смяташ ли, че ще ти повярват? Даже и случайно да намериш вестниче, готово да напечата тази история, дори и да наемеш юрист, аз ти гарантирам, че теб просто ще те мъкнат по съдилищата до смъртта ти, и дотам. Освен това при теб има и малък нюанс — данъците, а аз ще ти платя с налични пари. Тогава защо да не се съгласиш с моето честно и прямо предложение? Двеста хиляди ще ти позволят да живееш за собствено удоволствие. Ще си вземеш нова каравана с тента и ръчно управление, а вътрешните му приспособления ще ти облекчат живота. Пътешествия, санаториуми, каквото пожелаеш. Какво ще кажеш?
— Ако нещото струва десет хиляди на място и двеста хиляди след това, то може би ще намеря законен купувач? Ще го изложа на търг и никой няма да ми оспорва правото на собственост…
Посетителят отстъпи назад.
— Прекалено много разсъждаваш — ядоса се той. — Именно по такъв начин посетителите в казиното стигат до просешка тояга, като проиграват всичко. Не е важно на какво, на бакара̀, на зарове или на рулетка… Всички започват прекалено много да мислят. А трябва да се реагира инстинктивно — обърна се той и се насочи към вратата. — Помисли за предложението ми, Хари. Но не прекалено дълго. Ще ти дам малко време, след това ще се върна.
След като моторът на колата отвън изрева и гумите й изхвърлиха камъчета под себе си, Хари се домъкна до площадката пред пустата бензиностанция. Посетителят вече се носеше по нанагорнището към върховете на Сиера и цивилизования свят, при това с много по-голяма скорост, отколкото го изискваха обстоятелствата.
Кого можеше да повика на помощ? Най-близкият полицейски участък се намираше в Пало Верде, на трийсет и пет мили на юг и шансовете му да убеди ченгетата да се домъкнат дотук беше не по-голям от този, да получи голямата награда от разиграването на поредната лотария. Той беше съвсем сам на това място, кой ли би се съгласил да остане с него, за да се убеди, че след завръщането си, посетителят му ще си удържи на думата?
Хари си мислеше за това, защото докато Бойз сядаше в колата си, огънчето, което се бе появило в очите му не му хареса. Не му се бяха понравили и стиснатата му челюст, и целеустремеността на движенията му. Хари притежаваше някакво старо оръжие, но с него едва ли щеше да се противопостави на повече хора.
Мина му през ума, че може да вземе нещото, да го натовари на старата каравана и да отиде в града, но какво от това? Да стои и да чака… какво? Докато Бойз го намери ли? А след като той му предложи да купи нещото за двеста хиляди долара, сигурно щеше да го открие. Освен това в момента Хари не разполагаше с достатъчно пари, а и да ги имаше, къде би могъл да избяга? Да избяга… В метафорически смисъл, разбира се…
Светлината беше едва забележима, всяко куче-пазач би трябвало да се раздвижи, след като я види. На бившия войник бе необходимо малко повече време, за да почувства опасността и да реагира. Макар че Хари бе позастарял, все още не беше изгубил усета си.
Почти механично, той хвана двуцевката, която лежеше на обичайното си място до леглото, прехвърли се в инвалидната количка и внимателно се измъкна от караваната. Ако изтърканият му вид, който се състоеше от меко долнище на пижама и зацапана с мазут фланелка, не бе в състояние да изплаши незваните гости, може би това щеше да се удаде на двуцевката?
