Алън Дийн Фостър
Милосърдието на пришълците
Хари Сандуски изскочи от вратата на опушената от слънцето каравана (би било твърде голяма чест такава вехтория да се нарече подвижен дом) и се спусна по металния външен наклон надолу, към изоставената бензиностанция. Сигналът във вътрешността на караваната беше известил за появата на клиент, който в днешно време можеше да се определи като рядък и изчезващ вид. Хари вземаше на всеки само по долар, но на шосе 163 бяха останали твърде малко любопитни, желаещи да огледат мъничкия му музей, съдържащ спиртосани гърмящи змии, назъбени втулки, ръждиви регистрационни номера, попивателница за мастило, със замръзнали в пластмасовото й прозрачно тяло тарантули, кактуси в саксии и изобщо разни други жалки отломки, изтръгнати от пустинята. И все пак посетителите бяха достатъчни, за да поддържат жизнения му минимум, без да привличат вниманието на данъчната служба и други алчни държавни учреждения.
Пристигналият беше висок, все още млад мъж и бе прилично облечен. Дори прекомерно прилично за пустинята Невада, макар че Рено и Карсън Сити се намираха сравнително недалеко на запад, но като че ли в друг свят… Понякога играчите от казината надникваха тук — точно за толкова време, колкото да усетят липсата на климатик и питиета с лед. Но на такива като тях изобщо не им беше жалко да дават по долар за вход. Тези, които не можеха да го заплатят, никога не минаваха по този път.
Докато изчакваше брадатият мъж в инвалидна количка да се приближи към него, посетителят се усмихна.
— Привет. Минавах насам и…
— Тук изобщо нямате какво друго да правите — намръщи се Хари. — Искате ли да поогледате? Дайте ми долар.
Той се втренчи във високомерния посетител.
— Обясненията ще ви струват още един долар — поясни.
— Казвам се Рик Бойз — повдигна безразлично рамене скучаещият млад мъж. — Ще го приема като оглед с екскурзовод. Все пак някак си трябва да убия сутринта.
— Иначе могат ме обвинят в съучастничество в убийство, а? — отстъпи назад Хари и обърна инвалидната количка. — Добре, тръгвайте след мен. Само не много близо, току-виж сме срещнали нещо, а аз мога да натисна спирачките.
Посетителят внезапно се напрегна и погледна под краката си, след това се озърна тревожно.
— Не предполагах, че експонатите ви са живи — рече той.
— Не става дума за експонатите — усмихна се Хари. — Наоколо се навъртат всякакви гадинки, които са способни да се промъкнат през мрежата на оградата. Има и летящи, ама пълзящите…
Във вътрешността на караваната Бойз вежливо следеше как Хари се придвижва между лавиците и изброява скромните си експонати.
— Онази гърмяща змия в онзи буркан е най-голямата, с която съм се сдобил — редеше той обичайния си репертоар. — А този череп е на койот. Би било по-добре, ако имах целия скелет, но само Бог знае колко зверчета се навъртат наоколо, за да не е останало нищо от него. Освен това гадинките предпочитат да странят от шосето, а тази инвалидна количка е на колела, а не на вериги. Не мога да стигна далече с нея.
Посетителят кимна сериозно и погледна към количката.
— Виетнам ли? — попита той.
Хари поклати глава.
— Босна. Противопехотна мина. Е, така да се каже, негодниците ме свалиха! Треснаха ме, после някой ме превърза. Не беше от нашите, бяха някакви деца, които пасяха чифт кльощави овце… Стъпих където не трябва, и прощавай задник! Между другото изгубих и други неща, малко по-надолу…
— Много жалко — отбеляза вежливо посетителят.
— За съжаление станалото е пълно лайно! — обърна рязко Хари количката и я подкара към стария гараж, приспособен за съхранение на особено ценните му експонати.
Той обичаше да се задържа в него. Беше му приятно да наблюдава, как посетителите изпадат в изумление. Наистина, по-голямата част от музея му предизвикваше насмешка, но малко от тях устояваха пред онова нещо, в специалното отделение. Хари го наричаше „нещото“, защото нямаше ни най-малка представа за неговото предназначение. Впрочем и досега, никой от посетителите не я бе придобил.
— Като ви гледам, приличате ми на схватливо момче — премина той на по-интимен тон, докато Бойз го следваше. — Може би ще успеете ми разясните какво представлява това, което ще ви покажа?
С тези думи, Хари разтвори дървените крила на вратичките. Там, във вътрешността на особеното изложбено отделение, сковано специално за тази цел, върху каменен постамент се извисяваше нещото.
Представляваше сребрист конус с височина около фут, чийто връх завършваше с особена заврънкулка — почти като на сладолед във вафлена чашка. През заврънкулката, или през оребрената повърхност на конуса се промъкваше блуждаещо цилиндърче светлина с дебелина на голям палец. Ярко-жълто, с дължина два дюйма, неограничено нито от стъкло, нито от друг едва забележим механизъм. Траекторията му изглеждаше случайна: понякога описваше кръгове в близост до основата, понякога бягаше по гребена на конуса, понякога се откъсваше от миниатюрното възелче на върха на заврънкулката. Всичко това се извършваше от нещото в пълна тишина — без шум и вибрации…
Бойз също се заинтересува. Той се наклони и започна да разглежда блуждаещия малък лъч.
— Бяхте прав. Това нещо е твърде занимателно. Не, то по-скоро е извънредно интересно!
Хари се опита да сдържи насмешката си. Беше наблюдавал подобна реакция стотици пъти.
— Е, как е? Струва ли си долара?
Посетителят остави без внимание тази твърде произволна оценка на стойността на обекта и напористо попита:
— Какво е това?
— Нямам понятие. Или е някакво устройство, или кой знае какво. Аз го наричам „нещото“, все пак трябва да го наричам някак си.
Хари премести количката си по-близо и каза:
— Погледнете това!
Той протегна дясната си ръка и докосна блуждаещото огънче точно в момента, когато то обикаляше около основата на конуса. След като пръстите му докоснаха малкия лъч, до него възникна още един, с ярко- червен цвят. Вторият опит предизвика появата на трети, този път жълто-зелен. Тези къси лъчи не само бродеха по конуса, но след като се срещаха, изменяха цвета си в точката на пресичане. Скоро около половин дузина лъчи, подобно на светулки, бродеха по конуса и се натъкваха един на друг — хладни и безшумни. Когато Хари направи допълнително представление, като поставяше ръка на пътя им, те просто или заобикаляха препятствието, или го прескачаха, сякаш притежаваха собствена воля.
Скоро новите лъчи започнаха да угасват един след друг и оставиха първоначалното жълто цилиндърче светлина, което продължи да кръжи около сребърния конус.
Бойз стоеше редом до инвалидната количка и очите му се бяха разширили повече от обичайното.
— Къде се намира източникът на захранване? — попита.
Хари повдигна рамене.
— Сигурно са някакви батерийки, макар че проклет да съм, ако зная къде се намират — рече той. — Отвънка не може да се отгатне. Може би е нужен специален ключ, за да се отвори гнездото им. Каква е разликата? Нали действа и толкова.
— Отдавна ли работи така?
— Откакто го намерих. Двайсет и четири часа в денонощието — хлъцна тихо Хари. — Дяволски добри батерийки.
— Вие сте го намерили? — извърна неохотно Бойз погледа си от конуса. — Къде?
Това беше коронният номер на Хари, неговият звезден час. И той тежко, предъвквайки всяка дума проговори:
— Падна от летяща чиния.
След това показа по посока към планините и продължи:
— Веднъж нощувах там, бях тръгнал да търся тюркоази и яспис и видях, че от небето падна як
