Почукването, което се разнасяше откъм гаража, ставаше все по-силно. Хари зави около отгледаните от него кактуси и ръждивите остатъци на оборудване за сонда, после забеляза, че светлините са три. Най- ярката светеше в изсъхналото речно корито, което се извиваше между скалите на половин миля на север.
Двете други бяха по-близко и мигаха откъм гаража, където се намираха и най-ценните му експонати. Там се намираше и нещото.
Който и да се намираше там, той сигурно беше строшил ключалката и изключил простата сигнализация. Хари стисна зъби. Ако този кучи син Бойз се е върнал, и то не сам, неканените гости няма да се измъкнат оттук, без да изслушат няколко оловни аргумента в защита на частната собственост!
Но наблизо не се забелязваше чужда кола, освен ако фаровете й не светеха там, при скалите.
„Но защо им е било да я оставят толкова далеч? — запита се той. — Даже и да са домъкнали количка, не биха минали без по-голямо превозно средство…“
Хари бавно заобиколи бензиностанцията и се насочи нагоре по ската, който водеше към задната врата на гаража. Беше сигурен, че по-рано я беше заключил.
Добре че количката беше моторизирана, електрическото й задвижване беше единственият разкош, който си бе позволил. Това удобство му помогна да преодолее ската, той се оказа пред вратата и се принуди да положи двуцевката на коленете си, за да я отвори.
Вратата се отвори лесно и не бе за учудване, ако сигнализацията беше изключена. Той промъкна инвалидната количка през нея и я затвори след себе си. Без съмнение, Бойз бе помислил, че жалкият човешки остатък, какъвто представляваше, не може да му попречи. Какво пък, очакваше го изненада. За да натиснеш спусъка са нужни пръсти, а не крака…
Гумите на количката се плъзнаха безшумно във вътрешността на музея и Хари привично протегна ръка към най-близкия електрически ключ, но така и не го докосна. След като мислено се бе приготвил за борба, съвсем не си беше дал сметка, че вече включеното осветление може да го спре.
Те бяха двама. Единият беше висок около седем фута, така че се бе принудил да стои наведен под увисналата под тавана лампа. Неговият спътник беше значително по-нисък — някъде около четири фута. Изглеждаха гъвкави и някак си ъгловати, бяха облечени с дрехи, направени от нещо като златист пух, а кожата им бе извънредно бледа. Под слънцето на Невада, тя би се покрила с мехури за броени минути.
Те бяха кльощави, дългите им ръце и крака бяха с по два пръста, които завършваха със смукалца. Лицата им бяха продълговати, встрани от тях висяха като дрипи парчета от червена кожа — или бяха хриле, или уши. Черните им като смола коси бяха прибрани назад и завършваха с конска опашка, завързана със същия златист и пухест материал. Очите им представляваха вертикално поставени черни овали, зениците им бяха сини и леко вдлъбнати. Устите им бяха малки, кръгли, беззъби и лишени от устни. Светлината, която пришълците изпускаха допълнително, се излъчваше от дрехите им.
Макар че вероятно те бяха високоразвити, все пак не изглеждаха всемогъщи. Не забелязаха появата му и когато той се вмъкна в помещението, явно се удивиха. Поне той така оцени лекото им объркване. Обезоръжен от тяхната чуждост, Хари бавно сложи двуцевката на пода и се търкулна по-близо.
— Здравейте! — повдигна той ръка с длан към тях, защото този жест му се стори не по-малко подходящ от всеки друг.
Този, който беше по-малък на ръст, в отговор издаде звук, напомнящ на вой на вятър в планински пролом. Високият му отвърна с подобен и двамата се извърнаха, за да го огледат. Хари набра смелост и продължи:
— И двамата изглеждате така, сякаш се нуждаете от добър обед. Предполагам, че това не е просто светско посещение. Е, как да ви кажа, сигурно сте дошли за нещото!
Не получи отговор. Докато той направляваше количката към демонстрационното отделение, те просто се блещеха към него с неестествено ярките си зеници. Хари отвори вратичките му и любовно смъкна устройството от постамента му. Съвсем обичайно, жълтият цилиндричен лъч шареше по сребристия конус. Той обърна количката си към тях и каза:
— Днес беше дошъл един млад човек, искаше да купи това нещо. Предлагаше двеста хиляди долара. Предполагам, че ако сте дошли да го вземете, не мога да ви попреча, но просто искам да знаете: тези пари съвсем нямаше да ми бъдат излишни. Казах му, че ако го продам на друго място, бих получил и тройно повече, особено сега, след като зная, че е истинско…
По-ниският отново погледна по-високия. Той му каза нещо и малкият пристъпи напред. Хари не се помръдна от мястото си — ако ви липсват два крака, това е най-простият изход от ситуацията. Но той имаше чувството, че не може да постъпи по друг начин.
Две дълги ръце се протегнаха към него, пръстите-смукалца се разтвориха. Смисълът на жеста бе повече от ясен. Отговорът на Хари — също. Изпаднал в безгрижно отчаяние, той подаде предмета и изчака, за да види какво ще се случи по-нататък.
Минута по-късно, пришълецът отстъпи назад. Той не се опита да вземе нещото, но не направи и заплашителни жестове. Това, което извърши, удиви Хари почти толкова, колкото и самата поява на пришълците. Същевременно, този факт като че ли обясняваше нещо.
По-малкият извънземен докосна с двупръстата си ръка лакътя на по-големия и „обърна гръб“ на Хари, по-скоро гърба му остана на мястото си, но главата му се извъртя на сто и осемдесет градуса. След това по- големият избуха по бухалски нещо на човека в инвалидната количка. Беше поразително — те не се опитваха да отнемат нещото насила. Може би съществуваше някакъв междузвезден кодекс, в съобразност с когото дадена вещ принадлежеше на този, който я е намерил? А може би в момента ставаше нещо, недостъпно за неговото разбиране? А може би и едното, и другото… Но на него му се стори, че той ги разбра. Техният външен вид и маниери бяха напълно чужди, но отношенията между тях можеха да се обяснят по единствен начин. В крайна сметка, колкото и малко да знаеше за тези същества или бе в състояние да си го представи, все пак се бе опитал да им обясни нещо. Да, разбира се, би могъл и да греши относно космическия размах на нещата! Но по дяволите…
— Хей, почакайте за минутка! Ако нещото е толкова важно за вас…
Те отново се обърнаха към звука на гласа му, но не защото бяха разбрали смисъла на неговите думи. Той им се усмихна (макар че се чудеше дали могат да разпознаят смисъла на усмивката) и им протегна „нещото“. Да, то определено щеше да му липсва, заедно със смаяните лица на посетителите и играта с цветните светлинки, които му докарваха бакшишите… Но по дяволите…
— Вземете го, момчета. Аз също съм губил играчки, когато бях на вашата възраст. Или на вашия ръст, добре, не е важно. Следващия път, когато го вземете със себе си, дръжте го по-далеч от светлината на прозореца. Да може да му се виждат светлинките.
По-дребният на ръст взе нещото, а пръста му докосна ръката на Хари. Беше поразително хладен, като фолио, което поне час са държали в хладилник. След това ръцете му се отдръпнаха, стиснали нещото.
Както и по-рано, пришълците не показваха никакви чувства — може би бяха неспособни на тях. Но те не си отидоха. Напротив, двамата се приближиха към него и започнаха да го разглеждат внимателно. Странните им пръсти се плъзгаха по лицето, по тялото му и по инвалидната количка. Отблизо, Хари почувства, че златните им одежди изпускаха не само мека светлина, но и мека топлина. Потрепервайки в количката, самотен и по нощно бельо, той го оцени — в сърцето на пустинята нощем е студено…
Палецът със смукалце докосна чувствителното му място, той се захили и двамата боязливи изследователи се отдръпнаха рязко.
— Чакайте, това се нарича гъделичкане!
Той протегна ръка към малкия пришълец и го докосна. За негово удоволствие, извънземният не се отдръпна.
— Какво означава „вече го няма“?
Бойз гневно се приближи към човека в инвалидната количка. Двата простовати типа, които го придружаваха, се намръщиха. Бяха изморени и им беше топло. Свечеряваше се, слънцето залязваше и на тях съвсем не им се искаше да стърчат тук, по средата на пустинята, след като чудесно можеха да си прекарват времето в Рено. Но младият мъж ги бе наел, обещавайки, че всичко ще бъде по мед и масло, а
