заведение.
Когато наближиха, Янта се изправи и ентусиазирано представи двамата си колеги на красавиците. Легендата и имената бяха разновидност на тези, които винаги използваха. Работят за международна телекомуникационна компания със седалище в Париж. Дошли са в Милано за търговски преговори с корпорацията „Пирели-Армстронг“.
Янта поръча още кафе и извади нова кутия цигари. Всички запалиха. Никой не сваляше слънчевите си очила. Това е Милано. Да изглеждаш шик, е в реда на нещата. Янта продължи да забавлява манекенките с невероятни истории. Розентал се забавляваше, докато го наблюдаваше. Янта беше най-големият природен талант по баламосване и надлъгване, когото познаваше. Той можеше да заговори който и да е непознат. Беше малко надут, което използваше като предимство — самоиронизираше се и караше събеседниците си да се отпускат в негово присъствие. Най-често жените се хващаха на въдицата му. Янта обичаше да повтаря, че просто следва душевните им инстинкти — като някой природен лечител. Розентал си каза, че разковничето по-скоро е в способността му да ги накара да свалят гарда, както и да ги разсмива. Каквото и да беше, определено имаше ефект.
Разговорът беше в разгара си, Розентал се преструваше, че му е интересно. В действителност от време на време той поглеждаше от другата страна на улицата, към сградата на Модна къща „Армани“. Залата за ревюта се намираше на първия етаж, а офисите — на горните етажи. Някъде на третия етаж беше кабинетът на Донатела Ран. Досието, което Фридман му беше дал, съдържаше всичките по-важни аспекти на живота й. Апартаментът й беше разположен само на няколко пресечки оттук, в приятен и изискан квартал на Милано, на източната страна на Джардини Публичи. Всеки ден тя отиваше на работа пеша. През лятото прекарваше по няколко дни в малката си вила на брега на езерото Комо, а през зимата отиваше да кара ски в Швейцарските Алпи или пък заминаваше на почивка в Гърция. Работата й изискваше доста да пътува. Всеки месец тя посещаваше поне по веднъж Париж и Ню Йорк.
Беше перфектната убийца. Великолепна жена, която Институтът3 можеше да използва при най-различни случаи, за да изкуши врага и да го накара да се отпусне.
Розентал предполагаше, че са я използвали да съблазнява и после да изнудва доста влиятелни мъже през годините. Досието, което бе получил от Фридман, беше до такава степен прочистено, че не съдържаше никаква информация за оперативните задачи на жената, но Розентал добре си представяше колко и какви са били. Беше виждал такива като нея и преди. Апетитни примамки за враговете.
Едно не даваше мира на Розентал. Там, в кабинета си, старецът му беше казал, че тази жена е убила повече хора, отколкото те двамата, взети заедно. По най-груби оценки това правеше над двайсет души — доста голям брой за всеки в техния занаят и нечуван за жена. Розентал реши по време на полета си за Рим, че старецът най-вероятно е пропуснал да каже думата „помогнала“. „Помогнала е да убият повече хора, отколкото ние с теб, взети заедно.“ Това имаше предвид той.
В края на краищата жената е била манекенка, пристрастена към хероина, когато Фридман я е вербувал. Нищо в досието й не даваше ясно да се разбере, че Донатела Ран е опитен професионален убиец. „Не — каза си Розентал. — Тя не е нищо повече от едно добре платено момиче на повикване, което се е разприказвало. Или това, или пък на Фридман услугите й са му се сторили прекалено скъпи.“ При тази мисъл лицето на Розентал се изкриви.
Реши да остави любопитството си на заден план. Фридман беше заповядал жената да бъде ликвидирана и това му стигаше. Какво беше сторила, за да заслужи суровата си присъда, не го интересуваше. Розентал беше влизал в битки заради Фридман много пъти и щеше да продължи да го прави, без да задава излишни въпроси. Този човек беше истински патриот и Розентал никога нямаше да го подведе. До полунощ работата щеше да бъде свършена. Проблемът на Израел щеше да бъде решен, а светът изобщо нямаше да заподозре, че агенти на МОСАД имат пръст в смъртта на красива италианска манекенка.
ГЛАВА 16
Донатела Ран стоеше зад стъкленото си бюро и разглеждаше куп фотографии десет на осем, направени с „Полароид“. Снимките й бяха доставени току-що от куриер. След над двайсет години в този бизнес — първите десет като фотомодел, а останалите единайсет вече за модна къща „Армани“ — тя имаше доста набито око за сполучливите кадри. От фотографиите на бюрото й стана пределно ясно, че сеансът не върви много добре. Убедена беше, докато пресмяташе по броя на снимките хилядите прахосани долари. Май трябваше да се метне в първото такси и да отиде да проконтролира нещата.
Страсти и емоции движат модния бизнес. Няма ли страст, всичко излиза посредствено. От модните дизайнери до фотографите, от стилистите до моделите, ако само някой от тях не се вълнува за облеклата и за снимките, резултатът е в най-добрия случай приличен. А когато ставаше въпрос за „Армани“, скромността просто не се вместваше.
Донатела Ран бе наследила решителността и практичността на баща си, австриец по произход, и творческата натура и страстността на майка си — италианка. Трябваха й доста години, за да съчетае тези си достойнства и да се научи да ги контролира. Или поне да може да ги насочва. Хората се впечатляваха от ослепителната й красота, но малцина разбираха сложния й характер. Много мъже през годините не успяха да забележат у нея нещо повече от красивото й лице. Те или свършваха с разбито сърце, или изобщо без сърце.
На трийсет и осем Донатела изглеждаше и се чувстваше по-добре от когато и да било преди. Да, имаше малко бръчки около очите и кожата й не беше така блестяща и гладка, както когато беше на осемнайсет, но тя приемаше този факт. Във всичко, което правеше, се усещаше особена увереност. Не беше така, когато работеше като фотомодел. Поне не и в началните години. Висока беше около метър и седемдесет и пет и имаше изваяно като скулптура тяло, с буйна черна и мека като коприна коса с къдрици, непокорни като характера й. Твърдите й пълни гърди бяха уголемени чрез пластична операция още в ранните й години на манекенка. От време на време отиваше при личния си пластичен хирург, за да оправи някой едва забележим недостатък. Лицето й обаче беше непокътнато. Тялото й беше съвършено съчетание от елегантност и атлетизъм. Нямаше я онази анемичност от младежките й години. Хероинът отдавна беше изхвърлен от организма й.
На двайсет Донатела Ран беше празноглава манекенка, обсебена от манията да се харесва. Щури партита в екзотични кътчета със заможни мъже изпълваха дните и нощите й. Животът й бе излязъл от контрол. В един момент всичко се стовари върху нея.
Дойде в Тел Авив за снимки. Митничарите откриха петдесет грама хероин в багажа й. Арестуваха я. Униженията и болката, които изтърпя, помнеше и до днес. Но най-ясно си спомняше студа в килията. И после, след почти цяла вечност, се появи един мъж.
Истинска ирония на съдбата беше, че първият образ на Бен Фридман, който изникваше в съзнанието й, беше на загрижен и състрадателен човек. Беше й донесъл одеяло. Беше й донесъл топлина. И после, след първото си кратко посещение, й доведе лекар, който й направи инжекция, за да понесе по-леко абстиненцията. Тогава едрият и набит мъж й предложи сделка. Или да прекара най-хубавите си години в израелски затвор, или да работи за него. Тя лесно взе решение, тъй като нямаше представа какво ще се иска от нея. Знаеше само, че не може да остане в затвора.
Фридман беше уредил всичко. Изпратиха Донатела в клиника за лечение на наркомани в Израел. Тя се обади на агентката си в Милано и й каза, че накрая е стигнала до дъното и се нуждае спешно от помощ. Агентката не беше никак изненадана. Беше виждала Донатела и преди в подобно състояние и затова просто й пожела да се оправи по-скоро. Когато станеше по-добре, за нея отново щеше да има работа като манекенка. После дойде ред на сърцераздирателния телефонен разговор с майка й. Както я инструктира Фридман, Донатела обясни на майка си, че ще могат да говорят само веднъж седмично, в неделя. Даде й телефонен номер, на който да позвъни в случай на нещо непредвидено, и се сбогува с нея. Номерът беше на МОСАД. На него служител на агенцията щеше да отговаря от името на клиниката.
Донатела беше отведена в един военен обект близо до град Абда в Северен Израел. Един лекар и няколко медицински сестри наблюдаваха редовно здравословното й състояние. Цяла армия от инструктори не й даваше да си отдъхне нито за миг. Обучаваха я да борави с късоцевно оръжие, преподаваха й самоотбрана, караха я да прави физически упражнения до изтощение, упражнения за запаметяване и още много неща. Обучаваха я сурово — от сутрин до вечер, ден след ден, седмица след седмица. Много пъти тя
