— Бях наблизо, затова реших да се отбия. И ти би сторила същото, ако беше в Америка. — Нещо в погледа й трепна. В този миг Рап разбра, че Донатела е жената, която беше видял в университета „Джордж Вашингтон“. Тя беше убила Питър Камерън.
— Цветята за мен ли са? — Тя протегна театрално ръце и взе букета от Рап. Отиде при бюфета пред прозореца, който гледаше към двора. — Много мило от твоя страна. Нямаше нужда. — Разви букета и рязко се обърна към Рап: — Какво е това?
Рап не разбираше какво има предвид.
— Жълти рози! — натърти Донатела. — Жълтите рози са за секретарката, не за жената, с която си делил леглото. — Тя хвърли цветята на бюфета и скръсти ръце.
Рап се почувства неловко. Помисли за Анна. Не можеше да поиска ръката й и в същото време да подарява червени рози на бивши любовници.
— Цветята са много красиви.
— Да, но не са червени. — Донатела го изгледа подозрително. — Има друга, нали? И това е много важно за теб…
— Дааа — проточи той. Беше му неудобно. Донатела значеше много за него, не искаше да я нарани.
Тя го изгледа изпитателно. Разбра, че не иска да говори за това. Прегърна го отново. Почувства се, сякаш лети към пропаст. Бе таила крехка надежда, че някой ден ще се оттеглят от активна разузнавателна работа, ще се оженят и ще имат дете. Макар да съзнаваше, че това са невъзможни неща, дълбоко в себе си продължаваше да се надява.
Целуна го по страната и се отдръпна от него.
— Моите поздравления. Ще ме запознаеш ли с нея?
— Не знам… — заекна Рап. — Може би.
— Тя в Милано ли е в момента? — Нищо не убягваше от проницателните й очи.
Рап отвори уста да излъже, но размисли.
— Да, тук е.
— Не искаш да ме запознаеш с нея.
— Не е така… но това може да усложни нещата.
— Кажи ми, че тя знае с какво си изкарваш хляба. Или по-скоро с какво си изкарваше хляба доскоро.
— Да. — Рап кимна. — Уви, знае повече, отколкото би трябвало.
— Тогава какъв е проблемът? Много бих се радвала да се запознаем.
Срещата не протичаше точно по предварителния му план.
— Та ние с тебе бяхме любовници, Донатела! Аз не изпитвам никакво желание да се срещам с бившите й гаджета.
— Да, бяхме. — Тя вирна брадичка. След малко попита: — Как е сексът с нея?
— Донатела!
— Толкова ли е хубаво, колкото бе между нас? — настоя тя.
— Не мисля, че е прилично да говорим за това.
— Значи не е толкова хубаво!
— С теб имахме страхотна връзка, Донатела.
— Американка ли е?
— Да.
Донатела избухна в смях.
— Тогава е невъзможно сексът с нея да е по-хубав!
— Правим страхотен секс! — нацупи се Рап.
— По-хубав, отколкото с мен?
— Просто е различно, Донатела. — Не искаше да я обижда.
— Ха! — Тя се изсмя, явно бе искала да чуе точно това. — Не е по-хубав. Мога да позная по очите ти. — Донатела отиде до бюрото си и отвори едно чекмедже. Търсеше цигари. — Искам да ме запознаеш с нея. Може да вечеряме заедно. — Намери цигарите си и запали. Предложи и на Рап.
Той отказа.
— Искам да поговоря с теб за нещо друго — започна твърдо.
— С какво се занимава тя?
— Ще трябва да сменим темата.
Донатела дръпна от цигарата и го изгледа мнително през кълбо дим.
— Не ти вярвам. Не може да знае какво си правил за твоята държава.
— Знае. Всъщност дори ме е виждала в действие.
— Кога?
— Помниш ли оня инцидент в Белия дом миналата пролет?
— Разбира се. Бен ми каза, че си взел участие.
— Тя беше една от заложничките.
— А… Значи Стокхолмският синдром.
Рап се намръщи.
— Донатела, аз не бях терорист. Аз убивах терористите.
— Е, добре, тогава Синдромът на Флорънс Найтингейл.
— Не. — Той поклати глава и се усмихна. — Не бях и милосърдна сестра.
— О… — Тя махна с ръка. — Както и да е. Сещаш се какво имам предвид.
— Всъщност не, но няма да задълбаваме сега. — Рап млъкна и впери поглед в Донатела. Усмихна се закачливо: — Не очаквах да си толкова ревнива.
— Разбира се, че съм. И ти щеше да си, ако аз бяха влюбена в друг.
Трябваше да бъде честен с нея.
— Да, със сигурност. — Той заобиколи бюрото и я прегърна през кръста.
Донатела изгаси цигарата в пепелника на затрупаното с листове бюро.
— Какъв самотен живот водим… А сега аз съм още по-самотна! — Тя отново зарови глава в гърдите му. — Ти си единственият мъж, когото истински съм обичала. Единственият човек, който ме познава напълно.
Рап я погали по косата.
— И аз изпитвах същите чувства към теб, но сама знаеш, че в дългосрочен план нещата между нас нямаше да потръгнат никога. Прекалено много си приличаме.
Донатела вдигна лице. Очите й бяха сухи.
— Да, може би си прав. — Пусна го и отстъпи назад. — Предложи ли й да се ожените?
— Още не.
— Но ще й предложиш?
Рап кимна.
— Наистина искам да се запозная с нея. — Тя прочете ответното изражение на лицето му и добави: — Сериозно говоря. Не се притеснявай, няма да направя нищо необмислено. Щом си влюбен в нея, съм убедена, че е много приятна и симпатична жена. С какво се занимава?
— Журналистка е. — Сам не знаеше защо й го каза.
— Не говориш сериозно!
— Напротив.
— Знае ли за мен?
— Не.
— Сигурно й имаш голямо доверие.
— Да.
— Тогава защо не ме запознаеш?
— Добре. — Рап остави чашата кафе на бюрото и хвана ръцете на Донатела. — Необходимо ми е нещо, което само ти можеш да ми дадеш. Много е важно.
— Винаги на твое разположение. — Звучеше напрегнато.
