— Благодаря ти. Аз също, знаеш това.
— Разбира се.
— Ходи ли във Вашингтон преди две седмици? — Рап забеляза мигновената изненада в очите й.
Умът на Донатела заработи бясно.
Как бе узнал? Легендата и прикритието й бяха перфектни; ударът беше минал без никакви проблеми. Със сигурност той знаеше нещо. Но тя не можеше да говори за това в офиса.
Сложи пръст на устните си и каза:
— Ходих до Ню Йорк, не до Вашингтон. Извинявай, че не ти се обадих, но останах в града само няколко дни.
— Хм. — Рап посочи купчина листове и й направи знак да му напише отговора.
Тя поклати рязко глава.
— Господи, съвсем забравих за фотосеанса! — възкликна. — Трябва да отида още сега. Пълен провал. Защо не се срещнем да пийнем по нещо след работа?
— С най-голямо удоволствие. Само посочи място и час.
— Да кажем, в шест, кафене „Ямайка“.
— Става. — Рап отново посочи към листовете, но тя поклати глава още по-категорично от първия път. Той я целуна по страната и само с устни, без да издава звук, каза: — Трябва да знам.
ГЛАВА 17
Норбърт Стивъкън пристигна в сградата на Сената рано. Остави пистолета си на пазача от полицията и отиде да потърси шефа си. Стивъкън беше от онези хора, които човек трябваше да срещне пет или шест пъти, за да запомни. Което пасваше идеално на работата му. В неговия бизнес беше предимство да си незабележим. Около метър и седемдесет, с кестенява коса и тъмни очи, Стивъкън скоро бе навършил четирийсетте и макар че бе понатрупал килограми, беше удивително пъргав. Четири пъти в седмицата играеше хандбал, за да поддържа форма. Норбърт Стивъкън беше енергичен дребен човек. Беше завършил Университета на Пенсилвания с почетна грамота, след което работи две години в „Прайсуотърхаус Купър“ две години. Работата като счетоводител беше важна стъпка към реализирането на неговата професионална цел. Още от малък Стивъкън мечтаеше някой ден да работи за правителството.
Упоритите му усилия бяха възнаградени през 1986 г.?, когато стана специален агент Норбърт Стивъкън. Това беше най-великият ден в живота му. Докато родителите и близките му стояха отстрани и гледаха, той положи клетва пред самия директор на ФБР. Първоначално работата му се струваше вълнуваща и пълна с предизвикателства. Само тръпката да си част от най-престижното братство от служители на реда и закона в света беше достатъчна да подхранва ентусиазма му няколко години. Но след време някой неща започнаха да го дразнят. Най-напред фактът, че след три години в Бюрото той още не беше издирвал истински престъпник. Бюрокрацията беше непоносима. Не можеше да понася бумащината. В един момент нещата толкова се влошиха, че той започна да си задава въпроса — защо изобщо носи пистолет, като идва на работа. По време на четвъртата му година в Бюрото ситуацията малко се оживи. Той беше преместен в Маями, за да помогне в противодействието на банковите обири. Командировката му за нещастие трая само две кратки години, след което отново го върнаха във Вашингтон да прехвърля листове. На десетата си година във ФБР Стивъкън срещна сенатор Ханк Кларк.
Във ФБР беше стандартна процедура да съдействат на Сената и Конгреса при проверката на досиетата на хора — кандидати за отговорни постове. На Стивъкън беше наредено да работи с комисията на Кларк в продължение на една година. Именно в този период той опозна сенатор Кларк много добре. За Стивъкън годината беше вододел в живота му. Кларк му отвори очите за това, как в действителност работи системата във Вашингтон. Дойде началото на края на кариерата му като специален агент от ФБР.
С финансовата подкрепа на Кларк Стивъкън напусна Бюрото и започна свой собствен консултантски бизнес в областта на охраната и сигурността. Само четири години след основаването на фирмата си той печелеше три пъти повече от самия директор на ФБР. Сам си беше началник, а услугите му се търсеха доста и не се налагаше да се занимава с купища хартия.
Сенатор Кларк познаваше доста влиятелни люде — хора, които бяха готови да платят добри пари, за да разберат всичко за кандидатите за работа при тях. Бащи, които искаха да се проследят гаджетата на дъщерите им за няколко дни. Собственици на компании, които бяха съгласни да му дават по пет хиляди долара на ден само за да изнася лекции на техните служители по въпросите на индустриалния шпионаж и мерките за противодействие. Този ход в живота му излезе наистина успешен.
Стивъкън си проправи път през лабиринта от коридори и стълби, докато стигне до убежището на сенатор Кларк. Кабинетите като неговия бяха само седемдесет в цялата сграда на Хълма и бяха запазени за най- високопоставените сенатори. Част от тях бяха със скромни размери, повечето имаха размери на прилични офиси, а една друга част бяха обзаведени луксозно като в клуб на аристократи от деветнайсети век. Винаги когато някой от тези сенатори не се връщаше повече във Вашингтон (било поради изборна загуба, излизане в оставка или смърт), наставаше страшна борба за неговия кабинет. Тези помещения бяха личните убежища на елита. Предназначени бяха да ги изолират от останалия персонал и лобистите. И от време на време — за сключване на задкулисни сделки.
Стивъкън откри кабинета на Кларк на четвъртия етаж и почука върху старата дървена врата. Сенаторът му извика да влезе.
Ханк Кларк скочи от стола си и бързо заобиколи бюрото.
— Как я караш, Норб?
— Благодаря, добре, Ханк. — Стивъкън сграбчи десницата на едрия като канара сенатор и силно я стисна. От известно време бяха на „ти“. — Извинявам се, че не можах да дойда по-бързо, но бях в Калифорния. Работех по един случай.
— Няма нищо. — Кларк го потупа по гърба. — Знам, че не съм единственият ти клиент. — Сенаторът искрено харесваше Стивъкън. Той имаше чувство за хумор и цинична мисъл, беше лоялен. Накратко, той му имаше доверие. — Благодаря ти, че дойде толкова бързо.
— Няма проблем. Какво си намислил?
— Сядай. — Кларк посочи към дивана и фотьойлите. — Да ти налея ли нещо за пиене?
— Кафе, ако имаш. — Стивъкън погледна през прозореца. Обикновено обсъждаше бизнеса си със сенатора тук. Мястото беше много подходящо да се укрият от хорските очи. На бившия агент от ФБР никога не му омръзваше тази гледка. Големият двоен прозорец беше широко отворен, за да влиза достатъчно прохладен въздух. Старият радиатор в кабинета сякаш непрекъснато беше включен. Прозорецът гледаше на запад. Националната алея се виждаше като на длан.
Кларк наля две чаши кафе от един термос.
— Как върви бизнесът ти? — поинтересува се. Двамата седнаха, Кларк на тъмнокафявото кожено канапе, а Стивъкън — на фотьойла.
Стивъкън отпи от кафето.
— Страхотно, благодаря. — Той вдигна чашата като за тост.
— Е, ти вършиш добра работа, Норб. Приятелите ми имат много високи критерии. Ако ти не ги покриваше, те щяха да ми подпалят телефона.
— Всичко опира до това — да отговориш на очакванията им.
— Приятелите ми имат големи очаквания.
— Да, но аз никога не им обещавам да направя нещо, което не мога. И най-важното — винаги гледам да оформя всичко на хартия. — Стивъкън отново отпи от чашата си. — Паметта на хората става доста услужлива, когато искат да ти припомнят какво сте си говорили по време на поверителния разговор.
Кларк се засмя.
— Да, така е.
— Та какво си намислил?
Кларк преметна крак върху крак.
— Искам да свършиш малко работа за мен.
