— Как се чувстваш сега?
— Добре. — Тя се усмихна накриво. — Нищо не усещам.
Той й помогна да седне.
— Можеш ли да вървиш?
— С твоя помощ.
— Добре. Ще ти донеса нова блуза от другата стая и се махаме. — Рап се изправи. — Още ли имаш готов багаж за път?
— Разбира се. В гардероба в спалнята, долу вдясно.
— Ако имаш да свършиш още нещо, сега е моментът. Може да не се върнеш скоро. — Рап побърза към спалнята и след минута се върна с чанта на рамото, блуза и черен пуловер в ръка.
— Ами с тези какво ще правим? — посочи тя телата на мъжете.
— Ще се обадя и ще се погрижат за това.
Рап помогна на Донатела да се преоблече с блузата и пуловера, след което й наметна палтото. Хвърли в чантата малко медицински консумативи и лекарства и взе пистолета й от пода. Намери чантичката й, взе от нея нов пълнител и зареди валтера. Даде й го. Подхвана я с една ръка и метна чантата на рамо. Излязоха от апартамента, заключиха и слязоха с асансьора. Навън Рап се огледа. Тръгнаха към хотела. Той се запита как ли ще обясни всичко на Анна. Смяташе, че тя ще го разбере, но нещо му подсказваше, че се заблуждава.
ГЛАВА 26
На Донатела в момента не й беше до приказки. Рап я беше хванал под мишницата на здравата ръка. За него щеше да е по-добре, ако можеха да вървят по-бързо, но поне не му се налагаше да я носи на гръб. Не знаеше колко още ще издържи тя. Беше изгубила доста кръв. Тази кръв трябваше да бъде възстановена. После щяха да се притесняват за раната и опасността от инфекция. Сега обаче трябваше да стабилизират състоянието й. За щастие улиците по това време не бяха много оживени. Ако ги причакваха и други неприятности, той със сигурност щеше да ги предугади.
Вероятността в сенките да са се притаили още агенти от МОСАД го спираше да използва мобилния телефон. Трябваше с една ръка да крепи Донатела, а с другата да държи пистолета. И все пак трябваше да предупреди Кенеди. Трябваше да й каже какво е открил. А ако наоколо се мотаеха и други агенти на МОСАД, бе задължително да й съобщи за разкритията си. Ако и двамата с Донатела загинеха от неприятелските куршуми, Кенеди никога нямаше да разбере истината.
Реши, че рискът си струва. На следващия ъгъл спря и подпря Донатела върху стената на сградата.
— Задръж така за секунда.
Прибра пистолета и извади мобилния телефон. В идеални условия би предпочел по-обезопасена форма на комуникация, но и този цифров сателитен апарат щеше да свърши работа. Бяха му казали, че е защитен срещу подслушване, но той знаеше, че не съществува техника, която Агенцията за национална сигурност да не може да подслушва. Това, което искаше да каже по телефона, трябваше да стигне само до ушите на Кенеди. Да, вероятно АНС играеха за неговия отбор, но и те имаха проблеми с изтичането на информация също като ЦРУ. За нещастие Бен Фридман беше показал много добри резултати във вербуването на хора от разузнавателните служби на Вашингтон.
По дяволите сигурността, трябваше да се обади! Набра специалния номер — този, който беше използвал изключително рядко през последните десет години. Когато се чу свободният сигнал, той подхвана Донатела и тръгнаха отново.
— Заявете цел на разговора — прозвуча в слушалката сух мъжки глас.
— Това е обаждане от степен „Алфа“. Трябва да говоря с ДЦР незабавно.
— Линията защитена ли е срещу подслушване?
— Не.
— Имам номера ви. Затворете и почакайте. Ще се свържем с вас.
Рап затвори и се обърна назад, за да провери улицата. Двама мъже се бяха появили сякаш изпод земята и се движеха бързо. Рап стисна Донатела за ръката и й прошепна:
— Бъди нащрек. Може би си имаме компания.
Президентът хареса плана на полковник Грей. И го хареса още повече, след като Кенеди излезе с идеята да докарат един от ядрените заряди. Не че нямаше риск. Да изстреляш крилати ракети, беше едно. Всеки със или без морал, със или без характер, можеше да даде заповед да се изстрелят ракети. Подобно действие ни най-малко не подлагаше на изпитание качествата на един водач. Изпращането на самолетите беше следващата степен и криеше реален риск за американците. Последното, което всички искаха, беше да видят по иракската телевизия пленен американски пилот. А изпращането на сухопътни сили на терена — това беше наистина сериозна работа. Особено пък изпращането им в Багдад.
Президентът изгледа Грей.
— Избрахте ли къде ще се приземят хеликоптерите?
Грей разстла пред него карта.
— Ето тук, на 77 километра югозападно от Багдад. Според нашите сведения този район е пустинен и безлюден.
— Защо е безлюден?
— Виждате ли тази сграда тук? — Грей забучи пръст в една фотография.
— Да.
— Била е завод за химическо оръжие. Ние я бомбардирахме и сега районът е под карантина.
Хейс се изненада.
— Ще изпратите хората си в район, който е под карантина?
— Бомбардирахме сградата преди осем години, сър. По-късно изпратихме екип, който взе проби от почвата и въздуха. Безопасно е.
Президентът се изкуши да попита кога е било направено това, но размисли и прие отговора на полковника.
— Има ли нещо друго в района, за което да се тревожим?
— Само главното шосе между Ал Мусаи и Багдад. — Грей посочи мястото. — Тук има второстепенен път, който води до изоставен химически завод.
— Значи ще разтоварите колите в този район? — Президентът разгледа фотографията. — А ако се окаже, че има хора?
— Тогава ще отидем на резервната зона за кацане ето тук.
— Звучи ми усложнено, полковник.
— Не тази част ме тревожи, сър.
— А коя?
— Багдад, сър. Нямам нито един човек, който да е стъпвал в града. Бих искал да намерим някой, който ще може да проникне вътре преди операцията и да провери на място. Някой, който може да се срещне с моя екип там, да ги заведе до целта и после да ги изведе от града.
— Имате ли някого предвид?
— Всъщност… да. — Грей погледна към Кенеди. — Има един човек, с когото работим от време на време и който се ориентира в тази част от света много добре. Неговата помощ ще ни бъде от голяма полза.
Президентът изгледа Кенеди.
— За кого говори той?
— За Железния.
— Това може да е проблем.
— Защо? — Лицето на Грей се изопна.
— Железния е в процес на… как да кажа… — Президентът извърна очи към Кенеди. Тя довърши:
— Той се оттегля от оперативна работа.
