— Да бе, от Управлението бяха пратени — иронизира Рап. — Затова ти свети маслото на тоя.
— Нямам представа кои са.
— Глупости, Дони. Познавам те достатъчно добре, за да се сетя, че нямаше да го убиеш, ако не се боеше, че може да каже нещо.
— Не познавам никого от тях. — Лицето й се изкриви от болка. — Дай ми проклетия морфин!
— Може да не ги познаваш лично, но със сигурност знаеш кой ги е изпратил.
— Може би.
— Може би? Тия ги разправяй на старата ми шапка! Край с игрите. Или още сега ще ми кажеш кой те нае да убиеш Питър Камерън, или си тръгвам от този апартамент и излизам завинаги от живота ти.
— Мисля, че така или иначе ще излезеш от живота ми.
— Чудесно. — Рап грабна ядосано мобилния си телефон.
— На кого се обаждаш?
— На Управлението. Свърших с теб. Ще остана тук, докато пратят хора да те приберат.
— Почакай!
— Защо? Има ли поне една причина?
— Защото се нуждая от теб. Защото веднъж ти спасих живота!
— Много удобно, нали? Аз ти спасих живота два пъти. С тази вечер три. Мисля, че ти си ми длъжница, а не аз на теб.
Донатела притисна челото си.
— Дай ми аптечката и аз сама ще си бия инжекцията.
— Дони, какво ти става? Дойдох да ти помогна. Защо не ми се довериш и не ми кажеш кой те нае?
— Дай ми инжекцията и ще ти кажа.
— Не. — Рап поклати глава.
— Добре тогава. — Донатела се опита да стане от канапето, но Рап я бутна обратно.
— Къде тръгна?
— Мич, или ми дай инжекцията, или се махай от очите ми.
— Няма начин, Дони. Или ми кажи кой те нае, или ще го кажеш на лекарите от Управлението.
Тя изстена.
— Добре! Хубаво! Дай ми инжекцията и ще ти кажа.
Рап се вгледа в нея, опитвайки се да разбере дали е искрена.
— Знаеш ли кой те нае?
— Да, по дяволите! Сега ми дай проклетата инжекция!
Накрая той отвори кутията. Вътре откри ампула-спринцовка с морфин. Взе ампулата и я доближи до лицето на Донатела.
— Това е последният ти шанс. Ще ти бия инжекцията и после най-добре за теб ще е да ми кажеш кой поръча убийството на Питър Камерън. Ако не ми кажеш, ще съжаляваш. — Той заби иглата в бедрото й и впръска болкоуспокояващото.
Не след дълго Донатела се поуспокои.
— Благодаря ти.
— Няма защо. — Рап взе ножица от комплекта и разряза ръкава на окървавената й блуза. Страхуваше се сега да не изпадне в несвяст от загуба на кръв. — Откъде ще започнеш?
— Какво искаш да кажеш? — Очите й се оцъкляха.
— Кой те нае, Дони?
— Пак ли… това?
— Ъхъ. — Рап взе една от хавлиите и се зае да бърше кръвта. — Кой те нае, Дони?
— О… Мич, имам големи неприятности.
— Ще ти помогна, обещавам ти, ще те защитя. — Той разстла една от хавлиите на дивана. — Ето… легни. — Внимателно я сложи да легне върху кърпата и започна да чисти раната. — Каквито и неприятности да имаш, обещавам ти, ще ти помогна да се отървеш от тях. — Рап проми раната с йодов разтвор. Благодарение на морфина Донатела не усети нищо.
— Трябва да ми обещаеш, Мичъл. Трябва да ми обещаеш, че колкото и да загрубеят нещата, ще си до мен.
Рап отвори пакет кръвоспиращ прах и посипа раната.
— Дони, имаш ли ми доверие? — Той я погледна право в дълбоките кафяви очи.
Донатела премигна.
— Да, но те предупреждавам — тая работа може да загрубее.
Рап сви рамене и започна да слага дренаж в дупката от куршума.
— По-лошо от това надали ще стане.
— Напротив. Обещай ми, че няма да ме изоставиш и ще се погрижиш да бъда в безопасност. Трябва да ме заведеш в Америка.
— Това не би трябвало да е проблем — изрече Рап след кратко мълчание.
Щом свърши с дренажа, сложи марля отгоре. После внимателно обърна Донатела настрани и се зае да чисти входната рана.
— Чакам, Дони.
Тя беше уморена. Твърде уморена, за да продължи да се бори. Дължеше много на Бен Фридман, но ако той беше изпратил главорезите си да я убият, вече не му беше задължена за нищо. Нямаше нито силата, нито средствата да се бие сама с него. Детински бяха илюзиите й, че ще отиде при Бен и ще му докаже лоялността си пред него. Бен Фридман беше безпощаден човек, готов на всичко, за да спаси собствения си задник.
Донатела въздъхна:
— Бен Фридман беше.
Рап я остави да легне по гръб. Искаше да види лицето й.
— Искаш да кажеш, че Бен Фридман, шефът на МОСАД, ти заповяда да убиеш Питър Камерън?
— Да.
— Мама му стара! — измърмори Рап. Обърна я отново настрани и продължи да обработва раната. Той и Кенеди бяха изключили напълно израелците като вероятни участници. Мислеха си, че те нямат мотив да го убиват. Явно нещо им беше убягнало. Във Вашингтон знаеха много добре, че никой не може да проникне в американските разузнавателни кръгове по-дълбоко от Израел. В много отношения тази страна беше най- неблагодарният съюзник на Америка, но американци и израелци почти винаги работеха за постигането на една цел, когато се отнасяше за борбата с тероризма.
— Камерън беше ли агент на МОСАД?
— Нямам представа.
— Тогава защо Фридман е искал главата му?
— Не знам. Ще трябва да питаш човека, който ни нае.
— Какво имаш предвид с това „който ни нае“? Нали каза, че Фридман е заповядал удара?
— Сега работя на свободна практика, но Фридман продължава да ми е посредник. Той организира всичко, грижи се за парите и си отделя една трета от хонорарите.
— Евтино копеле! Значи МОСАД няма нищо общо с това?
— Не. Напълно отделни сме от тях.
— Не знам колко си отделна, като те са те обучили, работила си за тях и в момента Фридман им е генерален директор.
— Мичъл, казвам ти, МОСАД няма нищо общо. Някой е отишъл при Бен с бърза поръчка и се е съгласил да плати много пари, за да бъде премахнат Камерън незабавно.
— Колко?
— Половин милион.
Рап застина. Половин милион! Много пари за главата на един бивш държавен служител.
— Взе ли ги?
— Да.
Той сложи марля и на гърба й, след което й би пеницилин.
