Мич сграбчи яката на якето му и свали надолу задната част на дрехата, без ръкавите, така че ръцете му да бъдат като вързани отзад. После го бутна напред и го поведе към квартирата на Донатела. Мъжът стенеше и плюеше кръв. Разкопчаните му панталони паднаха на земята и той трябваше да ги вдигне.
— Върви! — Пистолетът на Рап беше опрян в гърба на мъжа, точно в гръбначния стълб. Едно погрешно движение — и той щеше да остане с парализирани крака за цял живот. Със свободната си ръка Рап натисна бутона на мобилния си телефон и изчака да му отговорят.
Сякаш след цяла вечност Донатела вдигна.
— Добре ли си? — попита Рап.
— Не. — В гласа й се долавяше болка.
— Стой така. Сега идвам. Можеш ли да ми отвориш външната врата?
— Да.
Рап бутна мъжа напред.
— Мърдай!
Когато стигнаха до вратата, Рап нареди на Донатела да натисне бутона на домофонната уредба и да му отключи.
Асансьорът беше на партера, но Рап побутна пленника си към стълбите:
— Хайде, мълчаливко, поемай нагоре. Ако опиташ някоя глупост, си умрял.
Стигнаха апартамента на Донатела. Вратата беше отворена. Рап бутна мъжа вътре, сетне затвори и заключи след себе си. Влезе в хола. На пода лежеше труп. Донатела се бе отпуснала на канапето. По лицето й имаше кръв.
— Какво става тук, мамка му?
— Двама ме причакваха. Единият на пода, а другият — ето там, зад канапето.
Рап не си направи труда да я пита дали са мъртви.
— Улучиха ли те?
Донатела кимна.
— Къде?
— В рамото.
По позата й Рап разбра, че раната е дълбока. Умът му заработи трескаво. Огнестрелната рана е сериозна работа. Щеше да се наложи да отидат на лекар. На частен лекар, който няма да докладва на полицията. Първо обаче трябваше да се погрижи за мъжа, когото беше довлякъл от колата. Все още стиснал с една ръка пленника за яката, той подхвърли пистолета с другата и го хвана за цевта. После стовари дръжката на оръжието отляво върху тила на мъжа. На онзи му се подкосиха краката и Рап го пусна на пода.
После го прекрачи и коленичи пред Донатела.
— Ранена ли си някъде другаде? — попита я с тревога.
— Не, тази кръв е негова. — Тя кимна към тялото на Розентал. — Отхапах ухото му, докато се борехме.
Рап започна да сваля внимателно ризата й. Донатела изскимтя от болка.
— Имаш ли някаква представа кои са?
— Не.
Раната бе с изходно отверстие. Плъзна ръка по гърба й и напипа мястото, откъдето беше излязъл куршумът. Слава Богу, оттам не течеше много кръв.
— А ако ти кажа, че са израелци?
— Побъркал си се!
— Е, този, дето го домъкнах, когато му се нахвърлих, изруга на иврит. А после, когато го извадих от колата, заговори на италиански.
— Какво доказва това?
— Не знам. Защо не ми изясниш ти? — Докато Донатела обмисляше предложението му, Рап продължи да оглежда рамото й. Опита се да изчисли траекторията на куршума и заключи: — Минал е, без да засегне костта, което, разбира се, е добре, но мисля, че по пътя си е причинил доста вреда.
— Не думай — измърмори Донатела, когато я обля поредната вълна болка.
— Къде ти е аптечката за първа помощ?
— В гардероба в спалнята. Най-горният рафт, отдясно.
Преди да излезе от хола, Рап откъсна кабела на най-близката лампа и завърза китките на пленника с него.
— Сега се връщам.
Когато изчезна от погледа й, Донатела се помоли шепнешком и погледна телата на пода. В действителност беше от голямо значение, че Рап беше чул единия от нападателите да ругае на иврит. Донатела не познаваше никого от тях, но без съмнение бяха от МОСАД. Бяха от лично подбраната група на Бен Фридман. Беше виждала подобни и преди. Докато сглобяваше мислено парчетата от мозайката, тя си даде сметка, че е натясно. С живота й в Италия беше свършено, а поради този факт — може би и с живота й въобще. Трябваше да се измъкне, но нямаше намерение да прекара остатъка от живота си в оплакване на миналото. И други преди нея бяха опитвали. Малцина успяваха. Обикновено правеха някаква грешка или бяха принудени да водят такова жалко съществуване, че не си заслужаваше. Не, беше спечелила всичко, което имаше, с упорит труд. Няма просто ей така да се откаже от постигнатото. Трябва да намери начин да се опълчи срещу Бен Фридман. Помисли си какво й беше казал Рап по-рано. Че ще я защити. Че ще я отведе и ще постави въпроса за сигурността й най-горе. Колко нагоре?, запита се.
Мъжът на пода помръдна. Донатела се зачуди каква ли информация ще им даде, когато Мич се захване с него. В този миг взе трудно решение. Ще запази тайните за себе си, а ако Рап иска да ги научи, ще трябва да удържи на обещанието си. Ще трябва да й върне живота обратно.
Валтерът със заглушител още беше в лявата й ръка. Рап идваше по коридора.
Донатела вдигна пистолета и стреля в главата на пленника.
ГЛАВА 25
— Какво, за Бога, правиш? — изсъска Рап. Пистолетът му бе насочен към главата й. В дясната си ръка държеше аптечка, през лакътя му бяха преметнати хавлии. — Свали оръжието, Донатела!
Сякаш отегчена от искането му, тя небрежно хвърли пистолета на пода и се облегна в канапето. Рап се доближи и ритна оръжието в другата част на стаята. Сложи аптечката и хавлиите върху масата за кафе, погледна мъжа с прясна дупка от куршум в темето и се обърна към нея: — Защо го направи, дявол го взел?
— И без това трябваше да го убием рано или късно. — Тя извърна поглед от Рап и затвори очи. — Не исках ти да го сториш.
— Амиии!
— Направих ти услуга.
— Друг път! — Рап посочи с пистолета към мъжа, чиито китки преди малко беше завързал. — Познаваше го, нали?
Без да отваря очи, тя поклати глава.
— Глупости, Дони.
— Престани да спориш! Инжектирай ми малко морфин. — Тя посегна към аптечката. Точно за подобни случаи държеше армейски комплект за първа помощ с бинтове и марли, хирургически конци, клампи, хирургически скоби, пеницилин, морфин и още много други необходими неща.
Рап издърпа аптечката от ръцете й.
— Дойдох чак дотук, за да ти помогна, а ето как ми се отблагодаряваш! Съветвам те да започнеш да ми даваш отговори.
— Ти не дойде да помогнеш на мен, а на себе си.
— А, така ли, неблагодарно същество такова? Ако не се бях намесил, Управлението щеше да те е спипало на улицата и един Бог знае какво щяха да вършат с теб сега!
— Доколкото разбирам, тия бяха пратени от Управлението.
