Бяха уточнили плана до детайли. Не беше сложен. Стояха на срещуположните ъгли на стаята и трябваше да стрелят по диагонал, когато обектът влезеше. Лампите бяха изключени, точно както ги откриха, когато дойдоха.
— И помни, изчакай да влезе и тогава ще я свалим.
Рап се оказа прав. Донатела не се качи с асансьора, а тръгна по стълбите.
Никога не ходеше невъоръжена. Професионален навик. Подбираше пистолетите си, както повечето жени — дамските си чантички. Любимият й пистолет беше деветмилиметровият „Берета 92 F“, но зареден, той беше много голям и тежък, за да го носи в чантичката си. Предпочиташе „Валтер РРК“ със заглушител. Оръжието беше леко, само шестстотин грама, и късо. Единственият му недостатък беше слабата възпираща сила. Той стреляше с малки патрони, 22-ри калибър. При изстрел те не можеха да съборят човек на земята, но ако изстрелът беше в главата, това нямаше голямо значение. А Донатела рядко пропускаше, когато се целеше в главата.
Докато се качваше по стълбите, тя държеше пистолета скрит под сакото. Ударникът беше възведен, предпазителят — свален. Нямаше нужда да проверява дали има патрон в цевта — никога не носеше оръжие без патрон в цевта. Вървейки нагоре, говореше с Рап по мобилния телефон. На всяка площадка спираше за малко, за да се ослуша и да провери следващото стълбище. От двете мартинита леко я унасяше, но разходката на чистия въздух й беше помогнала да се освежи. И мъжът в колата отвън. Не беше необходимо Рап да го споменава, тя си го знаеше. Някой искаше да премахне излишните свидетели и беше готов да убива, докато не елиминира и последния. Имаше и друг вариант и именно затова тя отказа да даде на Рап исканата информация. Съединените щати бяха съюзник, но само толкова.
ЦРУ не криеха какво искат да знаят и без съмнение биха дали мило и драго, за да разберат кой е бил началникът й в онази операция. Мъжът в колата може би беше изпратен да я убие. Но можеше също така да е и друг агент на ЦРУ, изпратен да я подплаши, за да каже на Рап кой я е наел. Сигурно затова Рап забеляза мъжа преди нея. Защото знаеше, че колегата му ще е там. Добре дошли в параноичния свят на шпионите.
Когато стигна четвъртия етаж, тя вече беше затворила на Рап и бе взела решение. Ако някой я дебнеше в квартирата й, ще играе честно. Ще влезе със стрелба. Безшумно пристъпи по стълбищната площадка. Застина неподвижно за миг — опитваше се да открие знак, че някой я причаква. Помисли да си свали ботушите си. После си даде сметка, че ако някой я дебне вътре, той вече е бил предупреден за пристигането й от онзи в колата.
Свали сакото си, извади нож и ключовете от чантичката си. Преметна сакото през рамо и тръгна по коридора. Когато стигна вратата на апартамента си, застана отстрани и вкара ключа в ключалката. Превъртя го и леко бутна вратата навътре. Остана така, прикрита зад солидната рамка. Надзърна в тясното антре, после погледна към бюфета отдясно, за да види дали някой не й е натрапил присъствието си. Трите фотографии в рамки и вазата с цветя си бяха, както ги беше оставила.
Светна лампата и преди да влезе в антрето, погледна през тънкия процеп между стената и рамката на вратата, за да се убеди, че никой не я дебне отзад. Чисто беше. Влезе вътре. Токчетата й ясно оповестяваха, че върви жена. Спря за миг, за да заключи дрешника вляво. Прочистването на дрешници е задача за двама и дори тогава има вероятност единият да бъде прострелян. Тя остави ключовете и чантичката си на ниския бюфет, пое си дъх и влезе в хола.
В дясната си ръка държеше пистолета. Ножът бе в лявата. Държеше хладното оръжие така, че острието да е скрито от предмишницата й. Направи крачка. Не можеше да види повече от половината стая. Щракна ключа за лампите. Помещението се обля в светлина.
Напрегна слух. Пистолетът й сочеше мястото, на което предполагаше, че се укрива евентуалният убиец. Но нямаше нищо. Тя свали сакото от рамото си и го метна върху облегалката на канапето. Засили се като гимнастичка, превъртя се във въздуха. В същия миг чу писъка на куршума. Откъдето го очакваше! Приземи се на колене между канапето и фотьойла. Вдигна валтера и стреля.
Единственото, което различи у мъжа, беше тъмната коса и пистолетът, насочен към нея. Подпряла се на коляно, Донатела се извъртя надясно. С крайчеца на окото си забеляза движение. Прицели се отново. Изведнъж остра болка преряза дясното й рамо. Като на забавен кадър се видя как изпуска пистолета от безполезните си вече пръсти. През косата й изсвистя куршум.
ГЛАВА 23
Вместо да завие надясно и да се окаже точно зад колата, Рап прекоси улицата. Дишаше тежко. Беше толкова близо до отговора, от който отчаяно се нуждаеше!
Забави темпото, за да се вмъкне между двата паркирани автомобила. Това беше най-доброто място. Намираше се извън видимостта на следящия ги мъж и бързо се придвижваше напред. Извади пистолета с лявата ръка и се прицели. След три метра натисна спусъка.
Куршумът излетя от дебелата черна цев на заглушителя с глухо изпукване. Мъжът зад волана се сви инстинктивно при трясъка на разбиващото се стъкло и рязко вдигна ръце, за да се предпази.
Рап вече беше до колата. Бе му отнело секунди да стреля и да изтича до вратата. Мъжът беше скрил главата си в ръце, скутът му бе посипан с парченца стъкло. Рап се пресегна и сграбчи непознатия за китката. Миг преди прикладът да улучи слепоочието му, мъжът изкрещя. Сетне се отпусна на седалката.
Рап отключи вратата и я отвори. Измъкна пистолета от кобура на бедрото на непознатия и го хвърли на задната седалка. Докато търсеше второ оръжие, едва не пропусна нещо важно. Не бе обърнал внимание какво извика мъжът. И на какъв език! Бе изругал на иврит!
Розентал бавно се доближи до Донатела, без да сваля пистолета. Тя се бе отпуснала на пода, подпряна на фотьойла. Оръжието й бе на повече от два метра от нея. Сигурен беше, че е мъртва. Беше я улучил веднъж в рамото и втори път в главата. Стреля още веднъж, просто за да е сигурен.
— Йордан, чуваш ли ме? — извика тихо. — Добре ли си?
Опитваше се да осмисли току-що случилото се. Откъде тя знаеше, че я чакат? Какво беше сбъркал той? Как ще обясни на полковника, че е загубил Йордан Сунберг? Розентал умуваше върху тези въпроси, когато ни в клин, ни в ръкав в слушалката му Давид Янта изруга на иврит. Розентал се вцепени. Янта беше професионалист и знаеше, че в никакъв случай не трябва да говорят на родния си език, докато са на мисия. За да направи подобна грешка, определено беше изненадан от някого. Беше изгубил един, може би двама души! Обзе го ужасното неприятно чувство, че се е превърнал от преследвач в преследван. Стиснал пистолета в потната си длан, завика в радиостанцията. Янта не отговаряше.
Седеше, подпряна на фотьойла, единият й крак бе подгънат под нея. Рамото й още не беше започнало да пулсира. Чувстваше остро парене в тила. Сигурно я беше одраскал. Главата й беше клюмнала на гърдите й. Изглеждаше мъртва или поне в безсъзнание. Не посмя да помръдне. Мъжът трябваше да се приближи още.
Отвори леко очи. Огледа се за валтера. Чу стъпките на мъжа. Трябваше да се преструва на умряла. Имаше ли още хора с него? Мъжът викаше нечие име, но не получаваше отговор. Сигурно зовеше онзи, когото бе застреляла в главата.
Тежко ли бе ранена? Дясната й ръка беше безполезна, но й оставаха двата крака и лявата ръка, която, слава Богу, още стискаше ножа.
Мъжът направи още една крачка.
— Давид, обади се! Чуваш ли ме?
Проверяваше партньора си на улицата. Добре, значи вниманието му е заето. Застана над нея. През кичура коса, паднал на лицето й, тя видя пистолета, насочен към главата й. Знаеше какво трябва да стори. Отметна рязко глава и стрелна лявата си ръка нагоре. Острието сряза сухожилията на китката му. Пистолетът му глухо тупна на пода.
Следващият ход на Донатела беше силен ритник в слабините на мъжа, който го запрати в другия край на хола. Тя пусна ножа и се наведе за пистолета. Онзи осъзна какво ще последва и се хвърли напред. Тя сграбчи пистолета с лявата си ръка точно когато той се стовари върху нея. Инерцията ги запрати на пода.
