Посрещна ги лекар, на когото ЦРУ плащаше редовно. Лекарят почисти отново раната и смени дренажа и превръзките. Определи кръвната група на Донатела и й преля два литра. После й даде още антибиотици и й би още морфин, за да притъпи болката. Два часа по-късно лекарят даде на Рап още един литър кръвна плазма за из път и ясни инструкции как да мери кръвното й налягане. Каза, че раната не застрашава живота на Донатела и че ако тя редовно приема антибиотиците и не се напряга много през следващите четири-пет дни, ще се оправи.
Излязоха от клиниката малко преди един през нощта и поеха на север. Минаха през Верона и Венеция, сетне продължиха към Удине. През всичките три часа пътуване Донатела спа. Рап не можеше да си го позволи. Никога преди не беше виждал този Чък и нямаше намерение да повери живота си на напълно непознат човек. Когато стигнаха базата, ги пуснаха на КПП-то и ги ескортираха до чакащия самолет. Минути след това те вече бяха във въздуха и летяха за Америка — без никакви митници, полиция и охранителни камери.
Рап заспа веднага след излитането. Той и Донатела бяха сами в просторния салон на самолета. Екипажът беше инструктиран да не безпокои двамата пътници. Но след около четири часа Рап внезапно се събуди. Беше превъзбуден и объркан. Бе сънувал кошмар. В съня му се появи Анна. Тя беше в къщата с друг мъж. Някой, когото не познаваше. Бяха щастливи и се смееха, държаха се за ръце и се целуваха. Рап ги гледаше отвън. Анна го забеляза и поклати глава, сякаш за да каже: „На теб ти беше даден шанс и ти го пропиля.“ Сърцето му се сви. Обичаше я много.
Загледан през малкия илюминатор, той си припомни катастрофалната случка в хотела. Беше бесен на Донатела. Страшен момент за изповеди беше улучила! Искаше му се да вярва, че приказливостта се е дължала на морфина, но познаваше Донатела достатъчно добре. Прав беше да й се гневи заради липсата на такт, но гневът не помагаше.
Самолетът се готвеше за кацане. Рап осъзна, че част от него мрази Анна, задето не разбира цялата сериозност на ситуацията. Имаше жертви, Донатела беше ранена, той беше получил ценна информация, която щеше да се отрази на националната сигурност на Съединените щати. Новината, че шефът на МОСАД е замесен в убийството на бивш служител на ЦРУ, щеше да има много сериозни последици. Много въпроси чакаха отговорите си. Бил ли е Питър Камерън шпионин на МОСАД или двоен агент? Бен Фридман по собствена инициатива ли е действал, когато е заповядал удара, или е получил заповеди от другиго? Едно беше сигурно — вероятността нещата да се объркат и влошат още повече беше много голяма. Рап беше дошъл в Италия, за да получи отговор. Единственото, което искаше, беше едно име. Бе си въобразявал, че едно име ще реши проблема. Е, излъгал се беше.
Ситуацията можеше да прерасне в международна криза. Ясно беше, че Донатела трябва да бъде пазена и че трябва да разкаже историята си на Кенеди. Нямаше друг избор — трябваше да я изведе от Италия и да я закара в Щатите колкото може по-скоро. От случилото се в апартамента беше очевидно, че Фридман я иска мъртва, а на Рап му бе добре известно, че той не се спира пред нищо, докато не постигне целта си.
Общо взето, в такива разсъждения бяха минали последните десет часа. Връщаше се ту към кризата с Фридман, ту към кризата в отношенията му с Анна. Миналото го теглеше назад, а бъдещето му не се виждаше никакво.
Не можеше да й каже истината! Не можеше да й разкрие подробностите от миналото. Да, с Донатела бяха любовници, но това бе останало назад. Него не го интересуваше с кого е спала Райли, преди да се запознаят! Имаше й доверие и го болеше, че това доверие не е взаимно. Болеше го, че тя не разбира сложния му живот. В края на краищата той не възнамеряваше да се оттегли след десет години работа като счетоводител. В този бизнес не можеш просто да дадеш двуседмично предупреждение, че напускаш, и да прекараш остатъка от живота си в безгрижие и спокойствие. В неговия свят нямаше десет минути за кафе, нямаше обедни почивки. Дори нямаше бюро, което да почисти при напускането си. Това беше мръсна и неблагодарна професия. Може и да звучеше банално, но все някой трябваше да върши и тази работа. Правеше всичко възможно да приключи напълно с нея и всичко беше в името на съвместния им живот с Анна.
Беше й ядосан, че не оценява жертвите, които той прави. Беше готов да убива за страната си, да жертва кръвта си. Едно малко камъче беше обърнало колата и сега нея я нямаше. Веднъж дори беше убивал заради нея, но не възнамеряваше да й го напомня. Тя или го обичаше, или не. А в момента му се струваше, че не го обича. Рап не знаеше много за любовта, но знаеше доста за предаността и съпричастността. Според него едно от най-лошите неща, които някой можеше да направи, беше да изостави партньора си. Хората, които наистина се обичат, остават и преодоляват всички трудности и несъгласия. Не бягат. А тя дори не му даде шанс да й обясни!
Гневът не му позволяваше да мисли обективно. Трябваше да реши дали това е жената, с която иска да свърже живота си. Уплаши се, че не знае как да постъпи. Толкова много я обичаше и толкова много го болеше. Болеше го, че бяха станали така близки и в един момент целият им щастлив и хубав като сън живот се спука като балон от една непредвидена случка в Милано.
Самолетът кръжеше над пистата. Беше си почти у дома, на американска земя. Шасито меко докосна бетонната настилка. Рап взе решение. Райли щеше да почака. Искаше да се оттегли, но не можеше да зареже Кенеди. Тя му беше приятел, не можеше да я изостави. Трябваше да довърши тази работа; после щеше да се обади на Анна и да й обясни всичко. Ако наистина го обичаше, щеше да приеме извинението му и сама да се извини. Ако не, колкото и подобен вариант да беше болезнен, раздялата щеше да е за добро. Щеше да продължи живота си, както преди.
ГЛАВА 29
Застанала пред огромния хангар, Айрини Кенеди погледна часовника си. Бронираната лимузина беше паркирана на около десетина метра от нея. Тя отпи глътка кафе и погледна към пистата.
Слънцето не беше изгряло. Макар че зимата наближаваше, времето беше още меко. Военновъздушната база „Андрюс“ обикновено беше оживено място, но не и в района, в който се намираше в момента Кенеди. Хангарът, който ЦРУ беше взело под наем от ВВС, беше разположен в един от отдалечените краища на базата.
В седем сутринта имаше среща в Пентагона. Бе й необходимо малко време насаме с Рап, за да го подготви, преди с него да се заемат момчетата от специалните сили. Трябваше да обсъдят иракския проблем, но проблемът „Донатела Ран — Бен Фридман“ също не търпеше отлагане. Рап й беше дал по телефона много оскъдни данни. Не се беше доверил на защитените срещу подслушване комуникации на ВВС. И тя не го винеше. Информация от този род не биваше да стига до чужди уши. Когато Кенеди се опита да изкопчи нещо повече, Рап изрече само една дума: Полард.
Тя разбра.
Джонатан Полард, американец, уличен в шпионаж в полза на Израел през осемдесетте, бе издавал на еврейската държава всяко комюнике, получено или изпратено във Военноморските сили, в продължение почти на десетилетие. Израел беше ненадминат във вербуването на агенти в Съединените щати и Кенеди беше твърдо убедена, че наоколо се разхождат и други Полардовци.
Когато ФБР разкри Олдрич Еймс, Томас Стансфийлд, тогава заместник-директор по операциите, заяви пред зала, пълна с шефове от ЦРУ, че такава е цената на успеха в този занаят. Не можеш да излезеш на ринга и да искаш да не те удрят изобщо. Не можеш да се занимаваш с шпиониране и да искаш теб да не те шпионират. Кенеди завинаги запомни тези думи.
Седем години след случая „Еймс“ ЦРУ „върна услугата“ на ФБР. Агент в Москва разкри на оперативния си офицер от Управлението за специален агент Робърт Хансън от ФБР. Сега беше ред на Бюрото да преглътне унижението да имаш предател в редиците си.
Кенеди бе научила добре този урок — предпазливостта на първо място!
Предната нощ не спа спокойно. Не беше споменала за Фридман на никого, дори на президента. Трябваше да се заеме по-сериозно със случая. Първо, ще накара най-доверените си хора да анализират какви вреди е могъл да нанесе Питър Камерън като двоен агент на Израел. Групата ще трябва да установи
