и електронно наблюдение на царството на Саддам. Освен разузнаването на военните Агенцията за национална сигурност и Националната разузнавателна служба проникваха дълбоко в сърцето на Ирак със своите струващи милиарди долари космически спътници, кръжащи в орбита около Земята.
На земята в района постоянно се намираше контингент от командоси от „Делта Форс“ и „зелени барети“. Те редовно се обучаваха със Специалната въздушна служба — британския елитен специален полк. Американските и британските специални части провеждаха операции на стотици километри дълбочина в иракската пустиня.
Всичко това беше част от координирана стратегия — да се държат американските сили нащрек, а врагът да се чувства притиснат. Бойците от иракската противовъздушна отбрана не бяха много склонни да включват радиолокаторите от страх, че някой патрулиращ американски изтребител може да изстреля ракетите си срещу тях. Нещастните войници, разположени в пустините на Южен и планините на Северен Ирак, бяха чували доста разкази за това, как техни бойни другари са излезли на патрулиране и не са се върнали. Малцината оцелели разказваха как са били нападнати през нощта от хора, които нито са видели, нито чули. Духът на иракския войник не беше висок.
За разлика от духа на хората на генерал Флъд. Те бяха добре обучени, екипирани и готови да влязат в бой. Иракският театър на военните действия беше една мащабна непрекъсната бойна подготовка. Обилната информация непрекъснато захранваше специалистите от Военновъздушните сили, флота и Морската пехота, които постоянно актуализираха нови цели на картата. Резултатът беше, че един ефективен и подробен план за бойни действия можеше да бъде изготвен за не повече от дванайсет часа.
С една дума, на Флъд не му беше необходимо да праща половин милион американски войници в пустинята. Единствено трябваше да каже на Обединеното командване, че президентът иска варианти за действие.
Можеше да поиска от Южното командване да му съставят подробен план за бомбардировка и предварителният доклад щеше да лежи на бюрото му час по-късно. Всички необходими сили щяха да са готови да ударят в еднодневен срок. Генерал Флъд държеше огромна мощ в ръцете си.
За него до известна степен беше утеха, че фронтовите му части са готови да започнат подобна голяма операция в толкова кратки срокове. Това му даваше свобода да се заеме с много по-сложния проблем — как да открадне ядрените заряди под носа на Саддам.
Интеркомът му иззвъня и един от четиримата му секретари обяви, че посетителите са пристигнали. Флъд нареди да ги въведат. Стана и докато закопчаваше куртката си, погледна ярко оцветените лентички на гърдите си. Много от тях бяха за неща, които смяташе, че нямат много общо с воюването. Но имаше и няколко, с които наистина се гордееше.
Странна мисъл мина през ума му. „С колко ли ленти и медали щеше да е награден Мич Рап, ако служеше в армията, а не в ЦРУ?“ Флъд беше виждал през годините някои големи бойци в действие и за него Мич Рап беше един от тях. Може би най-добрият. На Флъд отчаяно много му се искаше да повярва в безграничните способности на Рап. На никого не беше споменавал за последните си сънища, но те ужасяваха стария воин. Беше му се присънила ядрена битка. Всяка нощ той се оказваше на изпепелено бойно поле. Златният ситен пясък на пустинята беше почернял. Труповете на неговите войници бяха пръснати навред, хиляди, овъглени от топлинната вълна на ядрения взрив.
Генерал Флъд никога не се беше срещал със Саддам Хюсеин лично. Но го беше проучил и имаше усещането, че го познава доста добре. Или поне познаваше хората като него. По страниците на историята беше пълно с мегаломани като него. Всеки век можеше да се похвали поне с половин дузина диктатори от неговия сорт.
Генерал Флъд беше готов да рискува кариерата си, но да е сигурен, че Саддам никога няма да използва тези оръжия. Това щеше да е най-голямата хазартна игра в живота му. Да изпрати дузина командоси от „Делта Форс“ в сърцето на Багдад по време на въздушен удар, за да откраднат три ядрени бойни глави, беше голям залог. Ако мисията се провалеше, щяха да го съсипят. Рап трябваше да води хората му в тила на противника. Той успяваше там, където другите се проваляха.
Айрини Кенеди първа влезе в стаята. Дребното й крехко тяло беше идеално за професията й. В тълпата трудно я забелязваха. Мич Рап беше друго нещо. В своето черно кожено яке, с двудневна брада, той се набиваше на очи. За щастие сътрудниците на генерала пазеха в тайна имената на посетителите, особено когато те пристигаха в седем сутринта и бяха в компанията на изпълняващия длъжността директор на ЦРУ.
Флъд ги посрещна в средата на големия си кабинет.
— Добро утро, Айрини.
— Добро утро, генерале.
Флъд протегна ръка и към Рап.
— Благодаря, че дойде, Мич.
— Няма проблем, сър. — Рап харесваше Флъд, но излъга. В момента предпочиташе да се занимава с други неща, обаче щеше да изслуша генерала.
— Моля, седнете. — Флъд им посочи двете канапета и няколко стола вдясно от него. По средата имаше малка маса. Върху нея беше сложен поднос със сладкиши, кана с кафе, захар, сметана и чаши. — Помислих, че ще сте гладни. Мич, взимай си. — Флъд си наля кафе. — Айрини?
— Да, благодаря. — Кенеди си сипа кафе, но не посегна към сладките.
Рап също си наля кафе.
— Айрини ми спомена, че имате малък проблем — поде.
— Да, може да се каже. Колко пъти си ходил в Багдад?
— Преди войната прекарах доста време там, но оттогава съм бил само три пъти.
Генералът извърна поглед към Кенеди.
— Какво знае той?
— За съжаление нямах много време да му разясня ситуацията. Трябваше да обсъдим други неща.
Флъд не попита какви.
— Мич, ти ще бъдеш част от елитна група. Обединеното командване не знае това, което ще ти кажа сега. Президентът нареди изрично да не се разгласява.
— Ясно.
— Преди седмица един от съюзниците ни дойде при нас с доста тревожна разузнавателна информация — до месец Саддам ще има три ядрени бойни глави.
— Знаех си! — ухили се Рап.
— Моля? Не ми казвай, че си знаел за това преди нас.
— Не. Просто предполагах, че рано или късно ще се стигне дотук. Поради тази причина не бях съгласен, когато спряхме войната през 1991 г.? Трябваше да стигнем до Багдад и да изритаме оттам онзи откаченяк.
— Не е необходимо да ми го казваш. Бях там с моите рейнджъри и подготвях нощен щурм срещу няколко моста, когато обявиха примирието. Щяхме да сме в Багдад до два дни, но човекът, който тогава заемаше този кабинет, с целия си акъл накара президента Буш да спрем. Благодарение на него сега съм изправен пред много по-голям проблем, отколкото освобождаването на Кувейт.
— С колко време разполагаме? — делово се поинтересува Рап.
Флъд отново погледна Кенеди. Тя се обърна към Рап:
— Информацията ни дадоха израелците. Имаме малко повече от седмица да унищожим бомбите, или те ще го сторят.
В светлината на последното му пътуване до Италия Израел не беше в списъка на любимите му страни. Рап се изкуши да каже: „Оставете ги да си трошат главите!“, но замълча. Когато останеха насаме с Кенеди, щеше да я разпита по-подробно за достоверността на разузнавателните данни.
— Предполагам, знаем къде се намират бомбите.
— Да. — Флъд стана и отиде до бюрото си. Върна се с една папка с фотографии на обекта. — Нямаме никой на място, но ни казаха, че се намират тук. — Посочи една сграда, оградена с червено. — Това е болницата „Ал Хюсеин“.
Кенеди добави:
— Преди около година е построен укрепен бункер под сградата.
