Лоу“ от 20-а ескадрила за специални операции на ВВС вече беше пресякъл границата и летеше към „Скорпион 1“. Големият хеликоптер превозваше дванайсетчленен екип по специални тактики, съставен от бойни диспечери и парашутисти-спасители. Екипът беше специализиран в охраната на зони за кацане и евакуацията на ранени и свалени пилоти. Те бяха ключова част от мисията, особено ако нещата се объркаха. За да подсили ефективността им, полковник Грей беше изпратил с тях и четирима снайперисти от „Делта“.
Звездите над пустинята пулсираха. Луната представляваше тънък бял сърп. За този етап на мисията Рап би предпочел прикритие от облаци, но знаеше, че пилотите, които ще хвърлят управляемите бомби от три хиляди метра, ще оценят ясното небе. Почеса наболата по лицето му брада. Беше я оформил по линията на врата и по скулите, също като на Удай Хюсеин. Червено-златистите пагони на зелената му униформа бяха с чин на генерал. На Рап му се стори комично, че Удай, който беше само на трийсет и седем, вече беше стигнал до толкова висок чин. Добре дошли в побъркания свят на диктаторите! На кръста си беше закопчал черен кожен колан с два кобура. Удай се изживяваше малко нещо като каубой и беше известен с двата си никелирани пистолета „Колт“ 45-и калибър. Освен това носеше на главата си черна барета с емблемата на СРГ отпред и яркочервен шал на врата, който скриваше микрофона на гърлото му. По две причини Рап предпочете да не носи американска униформа под иракската. Първата беше, че той тежеше поне с десетина килограма повече от Удай и допълнителният слой дрехи под униформата на СРГ щеше само да открои ще повече разликата. Втората причина беше по-фаталистична. Ако ги хванеха, щяха да ги измъчват и убият, без значение в какви униформи бяха облечени. Също така носеше бронежилетка от кевлар и кодирана радиостанция с микрофон и слушалка. Всеки от екипа носеше същата радиостанция. Това щеше да им позволи да поддържат връзка през цялото време на операцията.
Рап огледа сцената пред него. „Оазис 1“ беше страхотно място. То свидетелстваше за инициатива от страна на военните — нещо, с което те не бяха прочути. Скалното образувание се издигаше над пустинята на височина приблизително сто метра и беше с формата на купа с лека вдлъбнатина в югозападния край. Купата имаше диаметър над сто и петдесет метра. Вътрешността й беше покрита с камуфлажна мрежа. Мрежата, с дължина над сто метра, беше силно опъната от единия до другия край. Отдолу бяха подредени четири високоусъвършенствани хеликоптера „МН–47Е Чинук“, по които се бяха покатерили наземните техници и проверяваха всеки един квадратен сантиметър от агрегатите им, за да се уверят, че поверените им птици са в идеално състояние. Гигантът с два двигателя беше новото работно конче на 160-и полк.
160-и авиационен полк за специални операции на Сухопътните сили, разположен до форт Кембъл, се смята за дом на най-добрите пилоти на хеликоптери в света. Единствените им колеги, които могат да се сравняват с тях, са от Първо крило за специални операции на ВВС, членове на което също щяха да участват в тазвечерната операция. Двете подразделения дължаха сегашната си върхова форма на трагедията, която се случи преди двайсет години. На 24 април 1980 г.? американските спецчасти изстрадаха един от най- големите си провали в операцията с кодовото име „Орлов нокът“.
„Орлов нокът“ открои несъответствията и грешките, създадени от десетилетия упорита вражда между различните родове войски и нежеланието да се отпуснат достатъчно средства за Специалните сили. Задачата през онази съдбоносна нощ беше да се освободят петдесет и тримата заложници, държани в американското посолство в Техеран. Аятолах Хомейни и неговата Революционна гвардия бяха завзели сградата на посолството заедно с персонала приблизително шест месеца по-рано. Времето притискаше президента Картър и ако той искаше още четири години да остане на Пенсилвания Авеню № 1600, заложниците трябваше да бъдат върнати у дома.
Операцията бе планирана като първото изпитание в действие на суперсекретния отряд на армията за борба с тероризма „Делта“. През онази студена априлска вечер пет транспортни самолета и въздушни цистерни С–130 трябваше да се срещнат с осем хеликоптера „RH–53D Сий Стелиън“ на място, означено като „Пустиня 1“. Хеликоптерите после трябваше да презаредят с гориво и да закарат командосите от „Делта“ до една местност в планините около Техеран. За нещастие мисията претърпя пълно фиаско, след като два от осемте хеликоптера „Си Стелиън“ загубиха ориентация по пътя към „Пустиня 1“, а на трети се появиха механични повреди. Не бяха останали достатъчно хеликоптери, за да се довърши започнатото, затова операцията беше отменена. И тук положението се влоши още повече.
Докато един от „Морските жребци“ маневрираше за презареждане с гориво, перката удари ЕС–130Е и двете машини, хеликоптерът и самолетът, избухнаха в пламъци. Екипът трябваше спешно да се евакуира, като остави в пустинята всичките хеликоптери и горящия самолет.
Веднага след катастрофата военните създадоха група за разследване, която трябваше да успокои критиките в медиите и на Капитолия. Адмирал Джеймс Холоуей беше председател на групата и за щастие на Специалните сили той не си го изкара на тях. Групата състави документ, който стана известен като Докладът „Холоуей“. В него ясно бяха изложени несъответствията при операция „Орлов нокът“. Най-напред в списъка беше въпросът за хеликоптерите. Докладът заключаваше, че за да имат шансове за успех тайните операции в бъдеще, военните трябва значително да подобрят въздушните действия с хеликоптери.
Резултатът беше формирането на секретна авиационна част, означена като „Оперативен отряд 160“. Четирийсет висококвалифицирани кандидати бяха подбрани, за да съставят отряда. От тези първоначални четирийсет пилоти повече от половин дузина загинаха в учебни инциденти, докато караха винтокрилите машини на границата на техническите им възможности, и то в най-неподходящи метеорологични условия. По това време те станаха известни като „Нощните ловци“. В началото на деветдесетте отрядът се беше разраснал значително и наброяваше вече 400 авиатори. Тогава му беше дадено и официалното име — 160-и авиационен полк за специални операции, или АПСО. Пилотите се упражняваха непрекъснато в най-лошите условия, като буквално бръснеха земята със скорост над двеста километра в час. Именно затова са най- добрите пилоти на хеликоптери в света.
Рап многократно беше поверявал живота си в ръцете им. Техниците по поддръжката работеха по хеликоптерите на филтрираната червена светлина. Сцената пред него сякаш беше извадена от научнофантастичен филм. Пилотите седяха в кабините на големите „МН–47Е Чинук“ и също работеха на слабата червена светлина. Понеже щяха да летят при нощни условия, не трябваше да излагат очите си на силна светлина поне един час преди излитането. При тези момчета нямаше да има катастрофи от типа на „Пустиня 1“.
Рап знаеше, че провеждат подробна предполетна проверка на машините. Модернизираните „Чинук“ струваха по 35 милиона долара единият. Всяка от птичките беше способна да транспортира трийсет войници или голям товар. Хеликоптерите бяха оборудвани с Усъвършенствана навигационна система, или УНС. С помощта на двайсет различни системи като Доплеровата навигация, автоматични указатели на курса, указатели на височината на полета, GPS и сума ти компаси и жироскопи УНС казва на пилотите точно къде се намират по всяко време. Машините разполагаха също с високоусъвършенстван радар за следене на релефа и устройство за инфрачервен образ FLIR. Тази интегрирана система позволяваше на пилотите да проникват дълбоко на територията на противника, като следват извивката на терена, във всякакви метеорологични условия, да се приземяват точно на уреченото място и да излитат отново за секунди.
Три от четирите хеликоптера бяха натоварени с белите мерцедеси. Екипът щеше да се раздели и да пътува всеки при своята кола — четирима от „Делта“ във всеки хеликоптер, Рап в средния. Четвъртият „Чинук“ бе поддръжка.
Вратата на командната барака се отвори и скръцването го извади от унеса му. Полковник Грей се показа и изкрещя заповеди на подчинените си. Секунда по-късно майор Бърг, командирът на щурмовия екип, застана до Рап.
— Готов ли си, Удай Хюсеин? — попита на арабски Бърг.
Рап се усмихна.
— Да. Да отиваме да им натрием носа — отвърна също на арабски.
Майор Бърг показа белите си зъби под плътните черни мустаци.
— Предният екип е стигнал на половината път дотам. Дотук няма никакви проблеми.
— Значи е време да се качваме по конете?
— Да. Отпрашваме след пет минути. — Бърг замълча. — Последна възможност да се откажеш.
— Нямаш толкова пари да ми платиш, за да пропусна този шанс.
Вратата на командната барака пак се отвори и оттам излезе полковник Грей.
— Майор Бърг, събирай хората си и се качвайте на хеликоптерите! — Полковникът приближи Рап и
