Багдад. И в зъбите на врага. Отляво се простираше фабриката за боеприпаси „Абу Гураиб“, а отдясно бяха основните казарми на Републиканската гвардия — над десет хиляди войници ударни части, готови да потушат всякакъв бунт срещу Саддам.
Изведнъж Рап забеляза, че водещата кола леко забавя скоростта.
Погледна напред и видя полицейски автомобил в средната лента.
— Не намалявайте скоростта! — нареди по радиостанцията. — В тази страна няма ченге, което да се изправи на пътя на тази колона!
Всички мерцедеси бяха със затъмнени стъкла, затова беше невъзможно да се види кой пътува вътре. Докато минаваха покрай полицейската кола, Рап погледна към полицая. Както си мислеше, мъжът изобщо не посмя да вдигне очи към профучаващите покрай него луксозни седани.
Компютърните карти в колата бяха страхотни. Бяха свързани със Системата за глобално позициониране и непрекъснато показваха точното местонахождение на колоната. Маршрутът им до болницата беше отбелязан със зелено. Като допълнителна предпазна мярка всеки от членовете беше запаметил местонахождението на болницата и улиците, водещи към нея.
Предната кола даде десен мигач и зави. След малко щяха да отбият за болницата. Когато се готвеха да завият по „Шари Арбаат“, Рап забеляза в далечината някакъв проблясък. За част от секундата си каза, че сигурно е светкавица, но последваха още три. Взривовете не идваха от въздуха, а избухваха от земята. Изведнъж в нощното небе се появиха огнени ивици. Рап разбра, че това са крилати ракети. Гледката беше изумителна — малък метеоритен дъжд. На юг започнаха да избухват ярки светкавици, които все повече се приближаваха до тях, докато в един момент не почнаха да чуват гърмежите. Шофьорите продължаваха да карат към болницата. Когато стигнаха „Шари ал Мансур“, завиха наляво и увеличиха скоростта. Няколко пресечки по-късно подминаха руското посолство и трябваше да заобиколят спрелите по средата на пътя коли.
В същия миг, на една пресечка от тях, на не повече от трийсет метра от земята, над главите им профучаха с писък крилати ракети. Колите се разтресоха от звука, но продължиха още по-бързо. Болницата се намираше на няколко пресечки. По радиостанцията Рап каза:
— Майоре, видя ли събралата се пред руското посолство тълпа?
— Тъй вярно.
— Местните знаят, че ще са в безопасност, ако отидат там по време на въздушно нападение.
— Прието, тръгваме по второстепенния път. Всички ли разбраха? На оттегляне ще минем по второстепенния път.
Шофьорите потвърдиха, че са разбрали заповедта, и групата продължи напред. Експлозиите избухваха все по-близо до тях и Рап се запита дали не са си изгубили ума да пожелаят доброволно да участват в операцията. Категорично беше поискал бомбардировките да започнат минути след като пристигнат в болницата. Не по-рано. Най-големият му страх беше, че подземното съоръжение ще бъде буквално запечатано от дебели врати, когато въздушното нападение започне.
Взеха последния завой. Страничният вход за болницата се намираше нагоре и наляво. Улицата беше празна. Рап не знаеше дали да смята това за добър знак, или за лош. Колите спряха и в един миг се отвориха дванайсет врати. Всеки от командосите имаше своя задача. На задната седалка на първата и третата кола бойците от „Делта“ извадиха през люковете на покривите и закрепиха на триноги 7.62- милиметровите картечници „Хеклер и Кох“. Тежките оръжия щяха да изкормят всяко превозно средство, по-леко от бронетранспортьор. А ако, не дай Боже, се появеше танк, те имаха три противотанкови управляеми ракети LAW 80. Тримата шофьори застанаха до колите си и оставиха двигателите да работят. Всеки беше въоръжен с къс автомат-карабина М4А1 с усъвършенстван оптически мерник и подцевен 40- милиметров гранатомет М203. Шофьорът на средната кола щеше да прикрива вратата, когато влизащият екип проникнеше вътре.
Останалите седмина и Рап бързо отидоха при вратата. Всеки от мъжете с изключение на Рап носеше картечен пистолет със заглушител „Хеклер и Кох MP10“. Тези оръжия бяха безшумни 9-милиметрови машини за близък бой. Това беше най-подходящият избор за настоящата задача. Ако не беше Рап, командосите щяха да са въоръжени с друго оръжие. Първоначалният план беше да вземат АК–74 и АКСУ — стандартното оръжие на Специалната републиканска гвардия, но се намеси Рап. Той обясни, че Удай е побъркан на тема пушкала и хората от личната му охрана носят най-добрите оръжия, които могат да се купят с пари.
Командосите от „Делта“ и Рап застанаха до необозначената метална врата. Никой от тях не знаеше какво ги очаква от другата страна. Водещият бутна вратата точно в мига, в който земята се разтърси от бомбена експлозия наблизо.
Войникът, дежурен в малката стая, говореше по телефона и беше провесил на рамо картечница. Той ококори очи — дали от експлозиите, дали от внезапната поява на групата от Специалната републиканска гвардия.
Каквато и да беше причината, Рап не искаше да си губи времето, за да разбере. Той направи крачка напред, наведе се и изкрещя:
— Затваряй телефона!
Мъжът промърмори бързо нещо в слушалката и нервно я тракна. После веднага козирува на Рап и докладва:
— Генерал Хюсеин, американците ни нападнаха. Трябва да ви заведем до бомбоубежището.
— Знам, че са ни нападнали, идиот такъв! Затова съм тук. Заведи ме при бомбите.
Без да се колебае, пазачът се обърна и вкара ключа в армираната стоманена врата. Отвори я рязко и направи жест на човека, когото мислеше за Удай Хюсеин, да влезе. Рап мина вътре и се оказа в едно малко по-голямо помещение. Пазачът нервно вкара друг ключ в една кутия на стената. Две тежки врати се плъзнаха настрани, за да разкрият голям товарен асансьор. Всички се качиха в него и пазачът натисна единия от двата бутона.
— Доктор Ли тук ли е? — викна Рап.
Пазачът не смееше да го погледне в очите.
— Извинете, генерал Хюсеин?
— Кореецът! — извика той.
— Да, мисля, че е тук — отвърна уплашено пазачът.
— С кого говореше по телефона?
— С щаба, господин генерал.
— Защо?
— Пращат още хора за всеки случай.
Командосите от „Делта“ на улицата не можеха да чуят какво казва иракският войник. Затова Рап повтори:
— Щабът пращал допълнително хора! Идиоти! Само ще привлекат повече внимание към мястото!
Асансьорът спря и вратите се отвориха. Чакаха ги двама пазачи. Бяха застанали мирно, стиснали автомати в ръце, от двете страни на огромната противоударна врата. Пазачът, който беше слязъл с тях, се обади:
— Мога да се обадя в щаба и да им кажа да не изпращат хора, господин генерал.
— Да, обади се! — извика Рап. Той продължи напред, накуцвайки, и влезе в огромна зала, с размери поне 30 на 100 метра и стени с височина шест метра.
Майор Бърг приближи до Рап и прошепна:
— Камери.
Рап погледна нагоре и веднага забеляза четири.
— Разположи хората си. Остави двама тук, за да се погрижат за пазачите. — Чу силен шум и се обърна. Голямата противоударна врата се плъзгаше.
— Спрете! — изкрещя. — Не съм издавал заповед да затваряте вратата!
Пазачът до стената веднага натисна червен бутон с дланта си и отново застана мирно. Рап му излая:
— Обади се в щаба и им кажи, че ще отрежа топките на идиота, който е решил да привлече вниманието към това място!
Пазачът изтича до най-близкия телефон и грабна слушалката.
