Ръдин нахълта вътре, бълвайки ругатни. Кларк затвори вратата и се обърна към конгресмена:
— Албърт, много съжалявам за това, което се случи тази вечер. Мога да разбера гнева на президента, но мисля, че малко попрекали.
— Разбираш гнева! — изсъска Ръдин; от устата му се разхвърчаха слюнки. — Направо ми го начука пред цялата страна! Мамка му, пред целия свят! А ти ми викаш, че разбираш гнева му! Ами моя гняв!
Кларк разпери ръце.
— Тук съм, за да ти помогна, Албърт. С викане няма да постигнеш нищо.
— Тук бил, за да ми помогне. Тук си, за да се скриеш! Да ми помогнеш друг път!
Сенаторът въздъхна и си каза да запази спокойствие.
— Прав си, Албърт. Извинявай.
— Само с извинение няма да минеш!
— Албърт, искам да ти помогна, но преди това трябва да признаеш част от вината.
— Вината! Единствената вина, която поемам, е, че те послушах да приема оня Стивъкън. Ти ми каза да отида и в „Срещи с пресата“ и да оглася пред света кой е Мич Рап. Ако не те бях послушал, нямаше да се забъркам в такава каша!
Спокойствието на Кларк се изпаряваше.
— О, Албърт, за твоето положение мисля, че имаш поне малко вина.
— Глупости! Прав съм и ти го знаеш.
— Всичко, което президентът каза тази вечер, е вярно. Особено онова за личното ти отмъщение и вражди.
— Майната ти, Ханк! — Ръдин му показа среден пръст.
Кларк се наведе напред.
— Внимавай, Кларк. Аз съм може би единственият приятел, който ти е останал в този град.
Ръдин отстъпи крачка.
— Отчаян съм! — захленчи. — Аз съм един отчаян човек. Трябва да ми помогнеш!
Отчаяните хора вършат отчаяни неща.
Кларк видя изход от бъркотията.
Сложи ръка на кокалестото рамо на Ръдин:
— Ела. Искам да ти покажа нещо, което може да помогне.
Първоначално Ръдин се поколеба, но Кларк го побутна с голямата си длан. Отидоха до отворения прозорец и сенаторът му посочи Вашингтонския монумент. Беше окъпан в ярка светлина. Стоеше устремен като ракета, готова за излитане.
Кларк се загледа навън и каза:
— Ти се би добре, Албърт. Също като Вашингтон, само дето историята не беше на твоя страна.
Ръдин сърдито поклати глава:
— Историята ми го начука.
— Е, аз мисля да оправя нещата. Ти и аз ще отидем утре сутринта да се видим с президента и ще го накарам да се обади на ФБР. — Кларк потупа Ръдин по гърба и добави: — Не се притеснявай, ще се погрижа.
— Благодаря ти, Ханк. Благодаря ти… благодаря ти…
— Не се тревожи. — Кларк пак го потупа по гърба. — Нали затова са приятелите.
Ръдин се бе поуспокоил. Кларк отстъпи крачка назад и блъсна конгресмена. Последва смразяващ кръвта писък; миг по-късно се чу глухо тупване. Кларк проточи врат и погледна от двайсет и пет метровата височина. Долу лежеше безжизненото тяло на Албърт Ръдин.
Кларк се върна при бюрото и вдигна чашата си. Допи коняка на един дъх. Извади мобилния телефон от сакото си и набра номер. Когато отсреща вдигнаха, той каза:
— Обажда се сенатор Кларк. Трябва да говоря с президента незабавно. Случи се нещо ужасно.
ГЛАВА 48
Буря от чувства бушуваше в гърдите на Рап. Гордостта и удовлетворението от постигнатата трудна победа се смесваха с усещането за нещо невъзвратимо изгубено. С оперативната му дейност беше свършено. Предателят Ръдин бе постъпил като истински страхливец — бе се хвърлил през прозореца. Един проблем по-малко!
Когато самолетът му кацна в „Андрюс“, група всезнайковци от ЦРУ и Пентагона го пресрещнаха, за да го разпитат. Рап им каза, че ще трябва да почакат, но те настояха. Тогава той им каза да вървят на майната си. Преди да излезе от базата, прекара няколко минути с Кенеди. Тя бе предложила да вземе със себе си и Анна, но той отказа. Кенеди го информира за случилото се след обръщението на президента в понеделник вечерта. Буквално всяко списание, вестник и телевизионен канал се бяха обадили в службата за връзки с обществеността на ЦРУ, за да уредят интервю с новия герой на Америка.
— И какво им казахте? — попита Рап.
— Че няма никакъв шанс да дадеш интервю.
— Добре ме познаваш.
— Прекалено добре.
Тя се опита отново да постави въпроса за Анна, но той я отряза. Искаше да остане сам няколко дни; когато си починеше, щеше да й се обади. Кенеди го изпрати с поглед, разтревожена, когато той се качи в колата и се отдалечи. Виждаше, че страда.
Рап се понесе по провинциалните пътища на Мериленд. Очакване и вълнение го изпълваха. Преди да замине за Саудитска Арабия, той се обади в апартамента й и остави съобщение. „Ще съм си вкъщи в сряда вечерта. Много ми липсваш. Щях да съм ти много признателен, ако беше в къщата, когато си дойдох от Италия.“ Сметна, че така е по-добре. Беше й подал ръка; сега тя бе на ход.
Толкова дълго се беше стремил към нормален живот, семейство, любов… И сега, след всичките тези години, можеше да го постигне. Анна беше жената, на която искаше да посвети живота си. Въпреки случилото се в Милано той с цялото си сърце знаеше, че желае да дочака края на дните си с нея, но също така си даваше сметка, че не може да я накара насила. Анна беше малко опърничав човек. Не обичаше да й нареждат какво да прави.
През тази студена ноемврийска вечер Рап се почувства уязвим. Стараеше се да не прекалява с надеждите и мечтите, но страшно много искаше, когато пристигне, Анна да е в къщата.
Зави по автомобилната алея, фаровете му осветиха дългия двор, а после къщата и гаража. Сърцето му се сви от разочарование. Той спря колата. Беше седем и единайсет вечерта, а нея я нямаше. Паркира пред гаража. Без да вади багажа си, тръгна към външната врата.
Отключи и набра кода за изключване на алармата. Отиде в кухнята, за да провери телефонния секретар. Беше пълен. Изруга и като някакъв наркоман, търсещ дозата си, се зае да го прослушва. Пропускаше съобщенията, щом чуеше, че гласът не е на Анна. С всяко следващо разочарованието му растеше.
След последното се обърна, отиде до хладилника и извади бутилка бира. Чувстваше се като в безтегловност. Взе якето си и излезе на верандата. По някаква необяснима причина му се поиска да види водата. Загледа се в тъмния залив. Опита да я оправдае. Почувства се жалък. Защо хранеше празни надежди? Прииска му се да се захване с нещо, с каквото и да е, само да прогони болката от съзнанието си. Отиде да нацепи дърва за огъня.
Пет минути по-късно му поолекна. Пламъците се разгаряха, брезовите дърва весело припукваха. Вятърът отнасяше дима към залива. Отпи от бирата и загледан в огъня, си спомни, че Анна му подари за рождения ден газов котлон. Изведнъж го обзе чувството на непоносима самота. Беше прекарал години в прикриване на мислите си. Емоциите за него бяха лукс, който не можеше да си позволи. Анна беше променила това. Тя му бе помогнала да открие чувствата си. Сега тези чувства се бяха обърнали срещу него. Болката беше непоносима.
Една сълза се отрони от очите му. Как щеше да живее без нея? Ароматът на косата й, допирът до
