сметки. Интересното за ЦРУ в случая беше, че Дюмонд не беше хванат, защото е оставил следа, а защото се беше напил една вечер и се бе похвалил не на когото трябва.
По времето, когато беше обвинен, Дюмонд живееше заедно със Стивън Рап. Щом по-възрастният Рап чу за проблемите му с ФБР, той отиде при Айрини Кенеди и й каза, че хакерът заслужава да се изпробва. В Ленгли не обичат да си признават, че наемат някои от най-добрите компютърни пирати, на които се поставя задачата да проникнат във всяка компютърна система, в която успеят. Повечето от хакерските рейдове са насочени към чуждестранни компании, банки, правителства и военни компютърни мрежи. Но само да се проникне в системата, не е достатъчно. Предизвикателството е да се влезе, да се вземе информацията и да се излезе, без да се остави следа. Дюмонд беше ненадминат в това изкуство и талантът му беше оценен от Центъра за борба с тероризма.
Рап отвори вратата и влезе в залата, изпълнена с аромат на прясно кафе. В задната част, с гръб към вратата, седеше Маркъс Дюмонд. Рап се намръщи. Маркъс нямаше никакъв инстинкт за самосъхранение. На бойното поле щеше да изкара не повече от пет минути. Рап спря при бара и поздрави младата жена зад него. С удоволствие отбеляза, че за разлика от предишната служителка, тази нямаше никакви халки, топчета и други метални украшения по тялото. Поне видими. Рап се опита да разчете написаното с неразбираем почерк меню върху черна училищна дъска, окачена на стената над кафе-машините.
Изборът беше огромен.
— Ще взема само чаша кафе.
— Малко, средно или голямо?
— Голямо, ако обичате.
Мич продължи да оглежда мястото. В момента имаше четиринайсет клиенти. Повечето от тях изглеждаха на около двайсет години. Четирите компютъра до задната стена бяха заети, един от клиентите четеше книга, а други двама си записваха нещо в тетрадки. „Амбициозни анархисти“, каза си Рап. Останалите работеха на собствените си лаптопи.
Дюмонд се беше съсредоточил в екрана пред себе си. Беше чул познатият му глас да си поръчва кафе и едва се удържа да не се обърне. Беше Мич Рап — човекът, който знаеше неща, недостъпни за другите. Не беше странно Рап да се отбива в кафето му, но обикновено идваше с приятелката си в неделя. Дюмонд стана и взе наполовина пълната си чаша с кафе. На път към бара несъзнателно облиза изсъхналите си устни.
Рап плати кафето и благодари на жената. Обърна се и кимна на Дюмонд да отидат отзад. Проправиха си път между масите и седнаха в едно сепаре до тоалетната. Рап зае мястото с лице към външната врата.
— Хубава афроприческа, Маркъс.
Дюмонд инстинктивно докосна косата си.
— Връщат се на мода.
Мич се засмя.
— Изглеждаш, сякаш си се пекъл на слънце — подхвана Дюмонд.
— Пътувах.
— По работа или на почивка?
Рап обгърна чашата си с длани.
— По работа — изрече.
— И как мина? — попита Маркъс неуверено.
— Не много добре. — Рап отпи от кафето. — Как вървят нещата в Центъра? — Имаше предвид Центъра за борба с тероризма.
— Същите стари фъшкии.
— Нищо ли необичайно нямаше през последните три дни?
— Не. — Дюмонд изкриви лице. — Нищо, което аз да съм забелязал.
— Ами Айрини? Как се държи тя?
— Както винаги. Тя си е Айрини.
— Съвсем нищо странно?
— Мич, тази жена сигурно не издава стон и когато изпитва оргазъм! По дяволите, тя сигурно никога не е имала оргазъм!
Рап се намръщи. Но преди да каже каквото и да било, Маркъс добави:
— Извинявай. Харесвам Айрини, но знаеш какво имам предвид. Тя е студена като лед. Сградата може да изгори до основи, но тя няма да трепне.
Рап знаеше какво иска да каже той.
— Нищо ли не забеляза?
Дюмонд се облегна назад.
— Ами, Мич, винаги има нещо. Сигурно, ако ми загатнеш по каква работа си ходил, ще мога да ти кажа повече.
Рап замълча. Засега реши да не разкрива на Дюмонд за Германия.
— Още ли е у теб куфарът, който ти дадох?
— Да, не съм го пипал, както ми каза. — Е, всъщност беше го пипал. Беше сядал върху него. Всеки път се беше питал какво ли има в студения метален куфар. Единственото, което му хрумваше, беше свързано с оръжие и пари. Мич Рап беше опасен човек и не би дал да му пазят заключен метален куфар с дрехи.
Рап погледна часовника си.
— Още ли се намира на старото си място?
— Да.
— Добре тогава, да вървим.
18.
Марио Лукас се събуди във вторник сутринта в пет часа. Обикновено спеше неспокойно, и то откакто се помнеше. Обясняваше си го като един от многото недостатъци, свързани с професията му. Не е лесно за наемен убиец да се отпусне. А и когато си на нивото на Марио, не се страхуваш от федералните, а от други убийци. Прекарваш много време в озъртане, вечно очакваш някой да ти нанесе удар. Или да бъдеш зачеркнат от някой, когото си смятал за приятел. Или работодателят ти да е решил, че си ненужен свидетел и не може да те остави жив.
Когато Марио стана от леглото тази сутрин преди зазоряване, си мислеше за такива неща. Човекът, когото познаваше като Професора, не заслужаваше доверие. Марио го беше наблюдавал отблизо, докато бяха в Колорадо. Вийом му беше наредил. Видяното не му хареса.
Операции като тази, която току-що бяха провели в Колорадо, никога не свършваха добре. Марио ги сравняваше с преспиването с омъжена жена. Ако сериозно се замесиш с нея, няма да се изненадаш, когато един ден откриеш, че ти е изневерявала също както на първия, втория или третия си съпруг. С две думи, Професора беше наел мъжа и жената от Колорадо да свършат работата и после ги уби. По същия начин беше наел Марио, Вийом и Хуарес да свършат работата и сега какво можеше да му попречи да наеме друга група убийци, за да ги премахнат? Затова не можеше да заспи.
Стъпи на дървения под в своя малък, спартански апартамент. Седя така около минута, докато се разсъни. После стана и тръгна към банята. Гърбът и краката му бяха вдървени. Малкият апартамент беше обзаведен само с най-необходимите мебели, което напълно устройваше Марио. Той не обичаше да събира и трупа вещи. Беше живял в апартаменти като този петдесет и няколко години. Дори сам не знаеше на колко точно години е. Беше носил толкова много фалшиви имена и бе живял на толкова много различни места, че беше забравил на петдесет и пет или на петдесет и шест години е. Цялата му собственост можеше да се помести в багажника на колата му. Като се има предвид с какво си изкарваше насъщния, нямаше смисъл да трупа вещи. Може да се наложи за секунди да събереш всичко и да изчезнеш. Не бе в състояние да прогони от главата си мисълта, че моментът е такъв.
Когато свърши в банята, отиде до вратата и взе вестника си. Извади от хладилника кана с портокалов сок и чаша от шкафа. Щом зачете вестника, се сети за един стар бизнеспартньор, който веднъж се беше опитал да го уговори да си купят къща. Беше му казал, че могат да освободят имота от данъци. Марио му напомни, че тъй като им плащат в брой, освобождаването от данъци няма да им свърши работа. Този негов
