Винс Флин
Самотният играч
ПРЕДГОВОР
В Америка съществува таен, невидим орден, съставен от бивши войници, офицери от разузнаването и дипломати. Те са едновременно навсякъде и никъде. Обикновеният човек никога не ги вижда, не се замисля за съществуването им и никога не подозира, че може да имат пръст в нечия привидно нормална смърт. Повечето хора подминават с лека ръка вестта за умрял от свръхдоза наркотици конгресмен или сенатор лобист, отпечатана на страницата за местни новини в „Уошингтън Поуст“. Или самоубийството на полковник от американската армия, или убийството при обир на служител от персонала на Белия дом.
Средностатистическите американци си имат достатъчно своя работа, за да се зачитат по-внимателно във вестникарските заглавия и да се питат какви ли тайни са могли да отнесат тези хора в гроба. А посветените просто повдигат заинтригувано вежди, дори си задават въпроси, но в крайна сметка оставят статията и животът си продължава постарому. Да се търсят отговори на въпроси, свързани с тази тайна общност, е много опасно занимание. Това е светът на секретните операции — много реална, но невидима част от външната, а понякога и от вътрешната политика на американското правителство. Този свят е голям и неговите тайни са много по-скъпи от цената на няколко човешки живота. Това е третият вариант на действие, който за съжаление не винаги се използва от мъдри и почтени държавници.
1.
Мъжът се прокрадваше в мрака сред дърветата и си проправяше път към къщата. Имението от деветнайсети век се намираше на около шейсет и пет километра южно от Хамбург. Простираше се върху 450 декара хълмиста площ, покрита с гори и земеделски земи. Бе изградено по модела на Гран Трианон във Версай. Родът Хагенмилер го беше получил от император Вилхелм I Пруски през 1872 г. за заслуги към короната. През годините части от имението бяха разпродадени, тъй като поддръжката на такъв огромен имот беше станала твърде скъпа.
Мъжът, който се придвижваше безшумно през гората, вече беше изучил подробно стотици фотографии на имота и на неговия собственик. Някои от снимките бяха направени от разузнавателни спътници. Повечето обаче бяха заснети от наблюдателен екип, който тайно беше посетил мястото миналата седмица.
Професионалистът беше пристигнал от Америка едва този следобед и искаше да види с очите си с какво ще се сблъска. Яката на черното му кожено яке беше вдигната, за да го предпазва от студа. След като слънцето залезе, температурата бе паднала с десетина градуса.
За втори път, откакто беше напуснал хижата, той застина на място и се ослуша. Стори му се, че чува нещо зад себе си. Тясната пътека беше покрита с килим от борови иглички. Нощта беше мрачна, небето бе покрито с облаци. Мъжът отстъпи в края на пътеката и се огледа. Без уреда за нощно виждане не можеше да различи нищо на повече от три метра разстояние.
Мич Рап гледаше да не използва уреда. Искаше да се увери, че може да се ориентира и с невъоръжено око. Нещо му подсказваше, че не е сам. Измъкна автоматичния 9-милиметров пистолет „Глок“ от джоба си и тихо завинти заглушител на цевта му. После взе цилиндричния, дълъг десетина сантиметра джобен уред за нощно виждане, включи го и го вдигна към дясното си око. Пътеката пред него изведнъж се обля в странна зелена светлина. Рап огледа терена, като провери не само пътеката, но и фланговете си. Специално внимание отдели на основите на дърветата от двете страни на пътеката. Търсеше следи от някой, който би искал да се скрие от него.
След пет минути търпеливо чакане Рап започна да се пита дали пък не е било елен или някаква друга твар, която беше издала шума. След още пет минути неохотно трябваше да приеме мисълта, че е чул животно, ходещо на четири крака, а не на два. Прибра уреда за нощно виждане, но реши да продължи с пистолет в ръка. Не беше достигнал до зрялата възраст 32 години, проявявайки небрежност и невнимание. Като всеки професионалист Рап знаеше кога може да разчита на случайността и кога трябва да се оттегли и да бяга.
Повървя по пътеката още около половин километър. Къщата пред него светеше и той реши да измине останалата част от маршрута сред храсталака. Шмугна се сред гъстата растителност, като внимателно отместваше клонките от пътя си или се навеждаше под тях. В самия край на гората под краката му изпука вейка. Рап се хвърли настрани така, че дървото отпред да се окаже точно между него и къщата. На не повече от стотина метра се чу тревожният лай на ловни кучета. Неподвижен като скала, Рап отправи безмълвна молитва. Ето затова трябваше да провери обстановката сам. Изненадващо, но никой не му беше казал, че в къщата има кучета. Лаят премина във вой. После една врата се отвори и плътен глас извика нещо на немски. Кучетата се успокоиха.
Рап внимателно надникна иззад дървото. Ловните кучета бяха вързани и сновяха напред-назад. Те щяха да бъдат проблем. Не толкова голям, колкото обучените кучета-пазачи, но и тази порода не бе за подценяване. Застанал в края на гората, Мич попиваше всяка информация за терена. Това, което видя, не му хареса. Между гората и къщата имаше голямо открито пространство. Градините можеха да го скрият при подхода, но щеше да му е невъзможно да се придвижи безшумно, докато върви по каменистата земя. Кучетата правеха проникването от юг много трудно. Охранителни камери покриваха другите подходи към къщата, а и откритото пространство бе два пъти по-голямо. Единствената добра новина беше, че няма сензори за натиск, микровълнови лъчи или сензори за движение.
Официално Мич Рап нямаше нищо общо с американското правителство. Неофициално той работеше за ЦРУ, откакто беше завършил университета в Сиракюз преди повече от десет години. Рап беше избран да стане член на строго секретна група за борба с тероризма, известна като Екип „Орион“. ЦРУ беше шлифовало атлетичната фигура на Рап и неговия интелект, за да го превърне в ефикасна бойна машина. Малцината, с които му беше разрешено да се сближава, го познаваха като преуспяващ предприемач, който има собствена фирма за компютърни консултации и му се налага често да пътува. За да изглежда всичко достоверно, Рап често ходеше в командировки в чужбина. Този път беше изпратен да убие човек. Човек, който беше предупреден вече два пъти.
Рап изучава терена почти половин час. Когато сметна, че е видял достатъчно, пое назад. Но не по пътеката. Ако някой се беше притаил сред дърветата, нямаше смисъл да отива право в капана. Тръгна из храсталака. Измина неколкостотин метра на юг. Спира три пъти да провери компаса, за да е сигурен, че върви в правилна посока. От разузнавателния доклад знаеше, че на юг от първата има и втора пътека. И двете водеха към имението, като тръгваха от тесен черен път, и бяха почти успоредни.
Едва не пропусна втората пътека. Тя се оказа по-малко използвана и беше обрасла. По нея той тръгна отново към черния път. Когато стигна до него, коленичи и извади уреда за нощно виждане. Няколко минути оглежда пътя и се ослушва. Когато се увери, че наоколо няма никого, се отправи на юг.
Рап вършеше тази работа почти десет години и вече можеше да се оттегли. Всъщност това може би щеше да е последната му задача. Миналата есен беше срещнал жената на живота си. Мечтаеше да създаде дом. ЦРУ не искаше да го пуска, но той беше непреклонен. Вече бе дал достатъчно от себе си. Десет години такава работа си е цяла вечност.
Още малко повече от километър и половина по пътя и Рап стигна до малката хижа. Кепенците бяха спуснати, от комина се издигаше дим. Той се приближи до вратата, почука два пъти, изчака секунда и почука още три пъти. Вратата се открехна и през процепа в него се взря око. Когато мъжът се увери, че това е Рап, отвори широко. Мич влезе в скромно обзаведената стая и разкопча коженото си яке. Мъжът, който му беше отворил, заключи след него.
Стените бяха боядисани в бяло, а первазите бяха оцветени в яркозелено. По пода бяха разстлани овални килими в светли тонове, мебелите бяха стари и масивни. Стените бяха украсени с произведения на местното занаятчийско изкуство и с няколко черно-бели фотографии. При нормални обстоятелства щеше да е страхотно да прекара тук спокоен есенен уикенд в четене на книга до камината и дълги разходки из гората.
На кухненската маса седеше жена със слушалки на ушите. Пред нея на масата имаше високотехнологично оборудване за следене и наблюдение за около четвърт милион долара. Цялата екипировка беше събрана в два износени куфара „Самсонайт“. Ако някой се отбиеше в хижата, куфарите щяха да бъдат затворени и прибрани от масата за секунди.
