— Да. — Той направи кратка пауза. — Това е краят.
— Какво искаш да кажеш?
— Приключвам. Това е за последен път.
Кенеди знаеше, че ще дойде и този момент, но сега не беше време да говорят за него. Мич Рап беше ценен агент, може би най-ценният в екипа. Не й се искаше да го пуска.
— Ще поговорим по-подробно за това, когато се върнеш — каза в слушалката.
— Не възнамерявам да го обсъждам — отвърна твърдо Рап.
— Ще говорим.
— Сериозно го мисля.
Кенеди въздъхна. Стените сякаш започнаха да я притискат. Още един проблем, за който да мисли.
— Трябва да ти кажа някои неща, преди да вземеш окончателното решение.
— Какво, по дяволите, означава това?
— Нищо. — Кенеди отново въздъхна. Имаше нужда да поспи, да поседи със сина си. Трябваше да подреди нещата, преди Стансфийлд да умре. А не беше от желязо. — Трябва да ти разкажа набързо какво става напоследък тук.
Рап усети, че Кенеди е на прага на изтощението.
— Добре, ще говорим, като се върна.
— Благодаря ти.
— Няма нищо.
— Нещо друго?
Рап се помъчи да си спомни дали не е пропуснал нещо.
— Не.
— Добре… късмет и ме дръж постоянно в течение.
— Дадено — отвърна Рап и затвори.
Не можеше да се отърси от неприятното чувство. Нещо не беше както трябва.
3.
Сенатор Кларк удари с дървеното чукче по масата. Членовете на неговата комисия вече бяха станали от столовете и се насочваха към вратата. Много необичайно за сенаторите беше да работят в петък, да не говорим до късния следобед. Но във Вашингтон беше в разгара си есенната битка за бюджета. Както винаги, републиканците искаха данъчни облекчения, а демократите — да увеличат разходите. Президентът на свой ред се опитваше да склони двете страни на компромис, а не да се възползва от ситуацията. Никоя от страните обаче не искаше да отстъпи. Бяха се развихрили невиждани досега партийни страсти. Поляризацията не беше оставила място за умерените. Или си част от решението, или си част от проблема. Вече не се гледаше добре на трезвите и обективни преценки. Щом не си с нас, значи си против нас. На сенатор Кларк това не му харесваше. Той беше влязъл в политиката, защото тя беше следващото изпречило се пред него предизвикателство. Не защото харесваше изпълнените с партийни битки дни. Той беше над тези неща.
Ханк Кларк беше в Сената на Съединените щати от двайсет и две години. Беше се кандидатирал за първи път след оставката на Никсън. Тогава доверието в политиците стигна най-ниската си точка и жителите на Аризона искаха техният кандидат да е външен човек. Някой, който сам си е изградил името. Техният човек беше Ханк Кларк. Новият бизнесмен от Запада. Истински самоизградил се милионер.
Хенри Томас Кларк беше роден в Албъкърки, Ню Мексико, през 1941 г. Баща му се проваляше в почти всеки бизнес, с който се захванеше. С всеки следващ провал майка му все повече обикваше чашката. Най- напред беше водката. Когато времената бяха тежки, се наливаше с лошокачествено уиски. Докато майка му се пропиваше, баща му опитваше всяка възможна работа, която му попаднеше. Продаваше фермерско оборудване, прахосмукачки, коли втора употреба, алуминиеви лайсни, дори по едно време — вятърни мелници. Всеки път търпеше неуспех, също както се беше провалил като съпруг и баща. Когато Ханк беше на единайсет, баща му ги напусна завинаги. Отиде зад взетата под наем каравана и си пръсна мозъка.
В известен смисъл на Ханк му олекна. След като баща му вече го нямаше, той прекрачи в живота, решен да успее. Хващаше се на всяка работа, която намереше. Прекара следващите седем години в опити за откаже майка си от алкохола и да намери изход от беднотията. За щастие беше надарен с много ценни качества, които бяха липсвали на баща му. Държеше се добре с хората, работеше неуморно и имаше превъзходни спортни умения. Нова беше билетът на Ханк за по-добрия свят. След гимназията той беше приет да играе бейзбол в един университетски отбор. Многократно беше провъзгласяван за най-добър питчър и щеше да се прехвърли в Голямата лига, ако не беше автомобилната катастрофа през последната му година в колежа. След завършването започна работа в един курорт в Скотсдейл. Именно в този курорт, в покрайнините на Финикс, Ханк Кларк срещна подходящите хора. Далновидни хора. Хора, които знаеха как се въртят пари чрез търговията с недвижими имоти.
На двайсет и четири Ханк напусна курорта и отиде да работи като куриер за един строителен предприемач. Обичаше да помага за сключването на сделките. Обичаше да гледа как хората с поглед върху нещата използват смислено парите си. И най-важното, обичаше комисионните. На трийсет Хан спечели първия си милион, а на трийсет и пет вече имаше над двайсет милиона долара. Едър и висок, Ханк се превърна в легенда във Финикс. Строителният предприемач с нюх към парите. Беше изкачил една планина и сега беше време за следващата.
Следващата планина беше политиката. Сега, почти четвърт век по-късно, Ханк стигна до извода, че върховете й са недостижими от морална гледна точка. В политиката победата означаваше предимство пред съперника, а то се печелеше с всякакви средства. Ханк Кларк искаше да стане президент и работеше в тази посока, откакто през 1976 г. дойде във Вашингтон.
Сенаторът стана от стола си. Един от членовете на комисия се доближи и му прошепна:
— Председателят Ръдин ви очаква.
Кларк кимна и предаде на мъжа папката си с документи.
— Ако обичаш, отнеси ги в офиса ми.
После излезе от стаята, като на тръгване пожела на приятелите си сенатори и на членовете на комисията приятен уикенд. Ханк Кларк беше председател на сенатската Работна комисия по разузнаването. Повечето от сенаторите искаха да участват в комисиите за въоръжените сили, в правната или икономическата, тъй като медиите отделяха най-много внимание на тях. Не кипяха от желание да бъдат в комисията по разузнаването, защото по-голямата част от работата й се вършеше при закрити врата.
Сенатската Работна комисия по разузнаването и Постоянната комисия по разузнаването на Конгреса бяха натоварени с контрола върху разузнавателната дейност на всички американски институции и най-вече върху Централното разузнавателно управление, Агенцията за национална сигурност и Националното разузнавателно бюро. Кларк беше основният човек, който държеше под око пазачите на тайни. Той методично и тихо запазваше част от тайните за себе си.
Сенатор Кларк тръгна по коридора на Харт Билдинг. Кимаше и се усмихваше на хората, с които се разминаваше. Кларк беше добър политик. Караше всеки свой събеседник да се чувства важен, дори и да беше сред враговете му. Зави по коридора и влезе в малката приемна. До вратата вътре седеше полицай. Той вдигна очи.
— Добро утро, господин председател.
Кларк му отвърна с приятелска усмивка.
— Как си, Рой?
— Гърбът ме боли от годините. Но мисля, че ще изкарам още един час.
— Добре. — Кларк го потупа по рамото и набра кода на електронната система за заключване до вратата. Щом вратата се отключи, той влезе в зала 219. Зала 219 беше една от най-охраняваните и защитени на Капитолия. Цялата беше облицована в стомана, така че в нея не можеха да проникнат никакви електромагнитни вълни. Самата зала беше разделена на по-малки помещения, всяко от които — повдигнато над пода, за да могат техниците да проверяват по-лесно за подслушвателни устройства.
Сенатор Кларк продължи по коридора, като подмина няколко от заседателните зали със стъклени стени. В тях сенаторите и членове на комисията получаваха доклади от различните разузнавателни служби. В края
