на коридора той се спря пред друга врата с електронна брава. Вкара личния си петцифрен код и затвори след себе си шумоизолираната врата. Четирите стъклени стени на стаята бяха покрити с черни завеси. В средата на помещението с размери четири и половина на седем и половина метра се намираше черна овална маса. На масата имаше място за всеки от петнайсетте членове на комисията. Покритата със стъкло маса беше оборудвана с индивидуални лампи за четене и с монитори. В стаята беше тъмно. Светеше само една лампа.
Сенатор Кларк позна тънките кокалести пръсти на своя колега от комисията на Конгреса. Конгресмен Албърт Ръдин беше сложил ръцете си върху масата и четеше в светлия кръг, очертан от лампата. Кларк трудно можеше да различи в тъмното профила на Ръдин, но това нямаше значение. Той го беше запомнил добре. Този профил можеше да принадлежи само на двама души: или на конгресмена Албърт Ръдин, или на председателя на Комисията по разузнаването към Конгреса Икабод Крейн.
— Добър ден, Ал.
Ръдин не отвърна, а и Кларк не очакваше да чуе отговор. Едва ли имаше по-необщителен политик от Ал Ръдин. Кларк си взе чаша от бюфета и си наля „Джони Уокър“. Любезно попита Ръдин дали и той иска нещо за пиене. Конгресменът поклати глава.
Албърт Ръдин караше седемнайсетия си мандат в Конгреса на Съединените щати. Той беше демократ до мозъка на костите и мразеше всички републиканци с изключение може би само на сенатор Ханк Кларк. Ръдин беше неуморен купонджия. Правеше всичко възможно, за да превърне живота си в неспирно парти. Ако партито завършеше със скандал, пред телевизионните камери и фотоапаратите на вестниците винаги се оказваше Ал Ръдин. Всеки път говореше едно и също. „Републиканците искат децата ви да умрат от глад, искат да облекчат данъците на богатите си приятели, да изгонят родителите ви от старческите домове…“ Нямаше значение, че репортерите му задаваха въпроси за възможно присвояване на средства от негов колега демократ. Ръдин винаги изкарваше на преден план борбата на доброто срещу злото. Той представляваше доброто, а републиканците — злото. Истината нямаше значение. Тук ставаше дума за маратон, не за бягане за здраве. Залогът беше да се победят републиканците.
Ханк Кларк потъна в кожения стол и включи своята лампа. Отпи от уискито, вдигна крака на стола между двамата и въздъхна тежко. Близо 120-килограмовото туловище на Кларк се нуждаеше от почивка.
Ръдин се наведе към него.
— Тревожа се за Ленгли — изрече бавно.
Кларк го изгледа хладно и си каза: „А стига бе, сериозно ли? Че ти кога не си се тревожил за Ленгли?“ Ръдин беше обсебен от ЦРУ. Ако зависеше от него, Управлението щеше да бъде консервирано като стар боен кораб и изложено като експонат в музея „Смитсониън“. Но въпреки че го мислеше и искаше да му го каже, Кларк беше достатъчно съобразителен, та да не позволи сарказмът му да изригне. Години му трябваха, за да спечели доверието на Ръдин, и нямаше да провали всичко само заради някакво моментно лично удовлетворение. Вместо това кимна и запита:
— Какво те тревожи?
Ръдин се намести в стола си.
— Не искам Управлението отново да се поеме от вътрешен човек, когато Стансфийлд умре. Твоята комисия не трябваше изобщо да го одобрява за този пост. — Лицето на Ръдин се изкриви от отвращение, когато заговори за Томас Стансфийлд. — Трябва ни някой, който да почисти това място.
— Съгласен съм — каза Кларк, макар че не беше. Хрумна му да напомни на Ръдин, че Стансфийлд беше одобрен от комисията, когато в нея имаха мнозинство демократите, но реши, че е по-добре да не го дразни.
— Президентът е направо влюбен в проклетата Айрини Кенеди и знам, че копелето Стансфийлд ще я препоръча за наследник на поста. — Ръдин поклати глава. Сбръчканото му лице почервеня от яд. — А щом веднъж я номинират за поста, това ще е краят. Пресата, всички от моята партия и — Ръдин посочи с костеливия си показалец Кларк — дори ти ще приемеш идеята жена да стане директор на Централното разузнавателно управление. — Сетне добави: — Не че имам нещо против жена да е шеф на разузнаването, но не и протеже на Стансфийлд! Трябва да направим нещо, за да не допуснем това да се случи. Трябва да действаме, преди топката да се окаже в полето на президента. Инак с нас е свършено.
Кларк кимна, сякаш старецът беше изрекъл безценна мъдрост. Толкова лесно беше да се преструва пред него.
— Държа под око Кенеди и според мен тя ще се саморазруши, преди да се стигне дотам.
Ръдин изгледа изненадано едрия мъж.
— Каква информация имаш, дето аз не я знам?
По лицето на Кларк се разля самодоволна усмивка. Той вдигна чашата си.
— Ако се държиш добре, Ал, някой ден може и да я споделя с теб.
Ръдин се вбеси на себе си, че зададе такъв въпрос. От опит знаеше, че Кларк обича да държи под контрол хората, без значение дали са приятели, или врагове.
Старият конгресмен от Кънектикът се почеса по носа.
— За какъв тип информация говорим? Лична или професионална? — попита.
Кларк отново се усмихна.
— Мисля, че е по-скоро професионална.
Ръдин се намръщи. Мразеше да моли за подробности. Освен това отдавна беше разбрал, че Кларк щеше да му каже само когато той пожелаеше. Подпитването нямаше да свърши работа.
— Предполагам, ще ми кажеш, когато му дойде времето.
Кларк кимна и отпи от чашата.
— Ще те държа в течение, Албърт.
4.
Мич Рап довърши и последните детайли от грима си. Беше боядисал черната си коса и вежди в светлокестеняв цвят. С помощта на специални контактни лещи тъмнокафявите му очи станаха сини. Гримът направи мургавата му кожа по-светла. Рап погледна черния костюм и дългото черно кожено палто на леглото. После провери екипировката за последен път. Коженото палто имаше скрити джобове, които бяха пълни с нещата от списъка на Рап. Близо до долния му ръб бяха скрити три паспорта и десет хиляди долара в брой в различни европейски валути. Единият паспорт беше американски. В него беше залепена истинска фотография на Рап под друго име. Печатите показваха, че е влязъл в Германия през Дрезден. Вторият паспорт беше френски. В него Рап беше с брадичка-подкова и къса коса. Третият беше египетски и беше без фотография. Към всеки от паспортите имаше по една кредитна карта. Те бяха пътят му за бягство от Германия, ако нещо се объркаше. Никой в Ленгли не знаеше за тях. Ако операцията се провалеше, Рап искаше да изчезне.
Той беше запомнил повечето от главните пътища и железопътни линии, които можеха да го изведат от района. За всеки случай носеше и малък джипиес. В десния ръкав на сакото му беше скрит боен нож с матово черно острие. Четири резервни пълнителя с деветмилиметрови патрони бяха пъхнати на различни места. На гърба на сакото беше прикрепен най-новият модел портативна закодирана радиостанция „Моторола Сейбър“. Носенето на слушалките с микрофона в градска среда прекалено биеше на очи и затова Рап беше разработил своя система. В плата на сакото, между нишките, бяха втъкани тънки жици. Те свързваха малка слушалка от лявата страна на яката с микрофон в ревера и устройство за контрол на звука и честотата в ръкавите. Сакото криеше и други изненади. Тежеше общо десет килограма.
Сегашните му документи бяха в левия джоб. Тази вечер Рап щеше да бъде Карл Шнел от Бундескриминалант, или Бюрото за криминално разследване, германския аналог на ФБР. С помощта на тези документи щеше да мине безпрепятствено покрай охраната и да влезе в къщата.
Рап закопча кожения раменен кобур върху ризата си. Пъхна в него деветмилитровия „Глок“ със заличен сериен номер. Два допълнителни пълнителя бяха сложени в джобчетата на кобура. Всеки пълнител съдържаше петнайсет патрона и заедно с другите четири в коженото палто Рап разполагаше с достатъчно боеприпаси да води малка война. Всичко това обаче беше в случай на усложнения. По план трябваше да стреля само веднъж.
