С една дума, те имаха достоверна информация, че Саддам е финансирал терористите, но не можеха да огласят публично фактите, защото това щеше да разкрие методите им. И както президентът Хейс беше отбелязал пред тесен кръг от съветници, нямаше гаранция, че ООН ще направи нещо, след като се запознае с фактите. След напрегнати дебати между президента Хейс, директора на ЦРУ Стансфийлд и генерал Флъд, председателя на Обединеното командване на въоръжените сили, тримата решиха, че нямат друг избор и трябва да се доберат до Саддам чрез тайна операция. На тази тема беше посветена и настоящата среща.
Хейс се наведе напред и сложи чашата си с кафе на масата. Много му се искаше да чуе, че Рап се е справил в Германия. Хейс се беше убедил, че където другите се провалят, Рап постига успех.
— Какво мисли Мич?
— Мисли, че като се има предвид времето за подготовка и охраната около обекта, по-добре да предприемем по-пряк подход. — Кенеди изложи плана.
Когато свърши, Хейс се облегна назад и кръстоса ръце на гърдите си. Беше замислен. Кенеди го наблюдаваше с безизразно лице. Също както би направил и шефът й.
Хейс премисли всичко още веднъж и започна:
— А какво ще кажеш те да… — и млъкна, защото Кенеди вече клатеше глава.
— Мич не се отнася добре към съвети, давани му от пет хиляди километра разстояние.
Президентът кимна. След инцидента в Белия дом миналата пролет беше опознал добре Рап. Почти винаги Мич имаше право и беше много трудно да се спори с професионалист като него. Славеше се като човек, който винаги свършва работата, често в случаи, с които никой друг не би и дръзнал да се захване. Хейс потисна чувството си на раздразнение, че командва от фотьойла, и напомни на Кенеди какъв е залогът:
— Мич и другите знаят ли, че са сами?
Тя кимна.
— Имам предвид наистина сами. Ако нещо се обърка, ние ще отречем всякакво участие и ще заявим, че не знаем кои са те. Налага се. Взаимоотношенията ни с Германия не биха устояли на подобно нещо. Нито пък мандатът ми.
Кенеди отново кимна с разбиране:
— Сър, Мич е добър. Тази вечер той ще има на разположение цялата необходима му подкрепа и ако нещата се усложнят, няма да прибързва.
— Добре — кимна Хейс. — Имаш пълномощията ми да продължиш, но знаеш за какво става въпрос, нали, Айрини? Ако замисълът се провали, никога не сме се срещали тук и не сме провеждали петте или шестте срещи преди. Не знаеш нищо за ставащото, нито пък някой друг в Управлението. — Хейс поклати глава. — Много ми е неприятно да постъпвам така с Мич, но нямам избор. Той вече е поставил съдбата си на карта, като работи без своя мрежа там, и ако се провали, няма да можем да сторим нищо, за да му помогнем.
2.
Рап беше пробягал по обяд осем километра, но през останалото време си стоя в хижата. Необходимо му беше да потича, за да поддържа формата си, за да се избави от изнервеността, предизвикана от изпитото кафе. Беше установил няколко пъти пряка връзка с Айрини Кенеди чрез телефон „STU III MX 3030 Комсат“. Осигуреният срещу подслушване спътников телефон беше единствената му връзка с Вашингтон. Никой друг не знаеше, че той и семейство Хофман се намират в Германия. Ако мисията минеше гладко, без спънки, шефовете му щяха да отрекат всякаква съпричастност към случилото се. Ако мисията се провалеше, те щяха да се нуждаят от секретност още повече.
Планът на Рап за вечерта изискваше да се купят някои неща. През деня Том Хофман беше ходил до Хамбург. Мъжът и жената бяха много стриктни и вещи в занаята. Тримата бяха разработили сложна тактическа операция, като отделните етапи бяха обмислени до най-малката подробност. Рап беше работил доста пъти с хора от специалните части, за да познае, че един от тях или и двамата са служили в някое от елитните подразделения.
Всички записки щяха да бъдат изгорени, преди да напуснат хижата. Основната, както и двете допълнителни радиочестоти трябваше да бъдат запомнени. Същото се отнасяше и за пътищата за оттегляне, паролите и кодовете. Щяха да вземат със себе си картите, но на тях нямаше да има никакви означения. Фалшивите им документи бяха сложени в специални чанти. Ако нещата се объркаха, трябваше само да дръпнат едно въженце и цялото съдържание на чантата щеше да изгори вътре. Оръжията бяха проверени няколко пъти.
На Рап не му се искаше да мисли за това, че изпитва някакво странно съмнение за изхода на операцията. Напомни си за една мисия, която бе провел в началото на кариерата си. През цялото време смяташе, че ще успеят, и преди да се опомни, десетина американски командоси паднаха убити. Оттогава рядко беше спокоен и уверен преди мисия. Но този път имаше нещо необичайно, което го терзаеше. Рап чувстваше, че хладнокръвието му го напуска. През всичките тези години беше проявявал гняв в действията си и използваше този гняв за изостряне на сетивата.
Гневът му пламна след трагедията със самолета на Пан Ам над Локърби. Трийсет и пет негови състуденти от университета в Сиракюз бяха загинали при терористичната атака. Сред тях беше и приятелката му. ЦРУ установи контакт с него, когато той още скърбеше за загубата на близкия човек. Управлението беше уловило желанието за мъст у Рап и се беше възползвало. Човекът, срещу когото се насочи тази мъст, беше Рафик Азис — един от виновниците за атентата срещу полет 103 на Пан Ам. Десет години Рап се занимаваше с лов на терористи и накрая се изправи лице в лице с него миналата пролет. Азис вече беше мъртъв и гневът на Мич се беше поуталожил.
Беше заменен от нещо много по-различно — от чувство, което той не вярваше, че вече може да изпита. Сега в центъра на вниманието му беше Анна Райли. Анна бе от онези жени, които те карат да бъдеш по- добър. Рап искаше да е по-добър. Искаше да зареже ЦРУ и да започне нов живот.
Джейн Хофман свали слушалките и каза:
— Първите гости пристигнаха.
Рап погледна часовника си. До осем оставаха пет минути. До началото имаше близо два часа и половина. Трябваше отново да се свърже с Кенеди. Взе мобилния телефон „Комсат“ и отиде в спалнята.
Ако доктор Айрини Кенеди беше погледнала през прозореца на офиса, който се намираше на седмия етаж, щеше да забележи, че долината на Потомак вече е обагрена от цветовете на есента. За съжаление напоследък не й оставаше много време да се наслади на малките радости на живота. Ленгли се тресеше под напора както на външни, така и на вътрешни сили. Хората бяха научили, че директорът на ЦРУ Томас Стансфийлд не е добре със здравето. Сенаторите бяха предусетили събитията и търсеха кандидат за нов шеф на разузнаването. В самото Управление тълпи егоцентрици напираха за поста. Кенеди, която никога не се бъркаше в политиката, правеше всичко възможно да стои настрана от боричканията, но това бе почти невъзможно. Всички знаеха, че тя и Стансфийлд са близки.
Вашингтон обичаше драмите и клюките. Политиците — още повече. Някои бяха стигнали дотам, че изразяваха загриженост за Стансфийлд и децата му. Кенеди не беше наивна. Стансфийлд я беше обучил добре. Никой на Капитолия не харесваше шефа й. Седемдесет и девет годишният директор не се беше сближил с никого. Като заместник-директор по операциите, а после и като директор на Централното разузнавателно управление, Стансфийлд беше пазил тайните на Вашингтон повече от две десетилетия. Никой нямаше представа какво знае той и никой не искаше да разбере. Някои допускаха, че Стансфийлд има дебели досиета за всеки от елита във Вашингтон, и се страхуваха, че след смъртта му ще настъпи потоп.
Това нямаше да стане. Цялата професионална кариера на Стансфийлд се състоеше в пазенето на тайни. Той нямаше да наруши принципите си. Това, разбира се, не можеше да успокои онези от Вашингтон, които бяха извършили най-големите грехове. Не ги успокояваше, защото те не можеха да си представят някой да притежава такава ценна информация и да не я използва.
