Рап никога преди не беше виждал мъжа и жената. Познаваше ги само като Том и Джейн Хофман. Те бяха в средата на четирийсетте си години и доколкото Рап можеше да прецени, женени. Семейство Хофман беше посетило две държави, преди да дойде във Франкфурт. Билети им бяха купени под фалшиви имена със съответните кредитни карти и паспорти, осигурени от тяхната връзка. Беше им дадена и стандартната сума от десет хиляди долара в брой за една седмица работа. Бяха им казали, че някой ще се присъедини към тях и — както винаги — да не задават много въпроси.
Оборудването ги чакаше, когато пристигнаха в хижата, и те веднага започнаха наблюдението на имението и на неговия собственик. Няколко дни по-късно ги посети един мъж, известен като Професора. Той им даде още двайсет и пет хиляди долара и им каза, че ще получат още толкова, когато изпълнят мисията. Професора им описа накратко мъжа, който щеше да се включи в екипа. Не им каза истинското му име, а само, че е много компетентен.
Том Хофман наля на Рап чаша кафе и я занесе при него до лумтящата камина.
— Та какво мислиш?
Рап сви рамене и погледна Хофман. Лицето му не беше зачервено от студ.
— Няма да е лесно. — Вече бе огледал лицето и обувките на жената. Никой от двамата не беше излизал навън. Значи беше чул елен в гората.
— Рядко е лесно — отбеляза дребният набит Хофман и отпи от чашата си. Опитваше се да отгатне самоличността на непознатия. Високият към 185 сантиметра мускулест мъж се беше представил само като Карл. Стъпваше тихо като голяма котка. Лицето му беше загоряло като на човек, който прекарва дълго време на открито. Гарвановочерната му коса беше гъста и леко прошарена на слепоочията. Тънък белег прорязваше страната му от ухото до челюстта.
Рап извърна очи. Знаеше, че в момента го оценяват. И той беше направил същото. Загледа се в огъня и мислено се съсредоточи в плана. Знаеше, че тенденцията в подобни ситуации е да се измисли нещо наистина оригинално — нещо, което да надхитри цялата охрана и да му помогне да влезе и излезе, без да го забележат. Не беше лош вариант, ако разполагаше с достатъчно време да се подготви, но те имаха само около двайсет и три часа да доведат всичко докрай и да се изтеглят. Рап извърна поглед от огъня и се обърна към жената:
— Джейн, колко хора са поканени за партито утре вечер?
— Около петдесет.
Рап прокара пръсти по черната си коса и разтри врата си.
— Имам идея — изрече след малко.
Небето просветляваше. Хладният есенен въздух прогонваше мъглата в Мериленд. Глух тътен отекна в далечината. Двамата морски пехотинци в патрулния джип откъм западната ограда, преметнали на рамо автомати М 16, инстинктивно потърсиха източника на звука. Знаеха какво е, преди да са го видели. След секунди установиха, че машината не е военна. Белият хеликоптер се сниши над дърветата и се насочи към вътрешността на лагера. Мъжете го проследиха с поглед. Предположиха, че цивилната „птичка“ е докарала някой от партньорите за голф на президента.
Хеликоптерът „Бел Джет Рейнджър“ продължи на изток към водонапорната кула на лагера. Точно пред кулата имаше разчистено място с циментова площадка за кацане. Машината забави ход, заспуска се плавно и кацна в очертанията на площадката. Пилотът изгаси двигателя и витлата постепенно спряха да се въртят. Черен джип „Събърбан“ беше паркиран на пътя наблизо, а няколко мъже в тъмни костюми и вратовръзки стояха до него и гледаха как посетителят слиза от хеликоптера.
Доктор Айрини Кенеди взе куфарчето си и тръгна към джипа. Дългата й до раменете кестенява коса беше вързана на конска опашка. Загърна се с реверите на бежовото си сако, за да се предпази от студа. Когато стигна до събърбъна, един армейски офицер протегна ръка към нея:
— Добре дошли в Кемп Дейвид, доктор Кенеди.
Четирийсетгодишната служителка на Централното разузнавателно управление се здрависа с офицера.
— Благодаря, полковник.
Официалната длъжност на Кенеди беше директор на Центъра за борба с тероризма в ЦРУ. Неофициално тя оглавяваше Екип „Орион“ — родена в пълна тайнственост организация, целяща да се предприемат по- твърди действия срещу проявите на тероризъм. В началото на осемдесетте Съединените щати понесоха серия терористични атаки, сред които бомбеният атентат срещу американското посолство и казармата на Морската пехота в Бейрут. Милиони долари бяха отделени за борба с тероризма, но нещата само се влошиха. Десетилетието свърши с взривяването на лайнера от полет 103 на авиокомпания Пан Ам и смъртта на стотици невинни хора. Трагедията над Локърби подтикна някои от най-влиятелните личности във Вашингтон да предприемат драстични мерки. Те се съгласиха, че е време да се обяви война на терористите. Първият вариант — дипломацията — вече не вършеше работа. Вторият вариант — военната сила — не можеше да се използва за борба с враг, който действа сред цивилните граждани. Политиците разбраха, че нямат избор. Остана само третият вариант — тайните действия. Щяха да бъдат пренасочени пари към черни операции, които никога нямаше да бъдат огласени. Върху тези операции щеше да има много по-малък контрол от страна на Конгреса и интерес от страна на медиите. Щеше да бъде водена тайна, конспиративна война. Ловците трябваше да се превърнат в дивеч.
Пътуваха само няколко минути. Никой не изрече и дума. Когато пристигнаха в Аспен Лодж, Кенеди слезе от колата, премина покрай двама агенти от Тайните служби и влезе в личните помещения на президента. Полковникът я придружи по коридора до кабинета на държавния глава и почука на рамката на отворената врата.
— Господин президент, доктор Кенеди е тук.
Президентът Робърт Ксавиер Хейс седеше зад бюрото си, отпиваше кафе и четеше петъчния сутрешен брой на „Уошингтън Поуст“. На носа му се мъдреха очила за четене с черна рамка. Когато Кенеди влезе, той отмести очи от вестника и погледна над рамката на очилата. Хейс беше облечен за сутрешната си игра на голф — панталони в цвят каки, синя риза за голф и жилетка. Остави чашата на масата и наля кафе на Кенеди.
— Как е директорът Стансфийлд? — попита.
— Той е… — Кенеди потърси точната дума, за да съобщи за влошеното здраве на шефа си: — …както можеше да се очаква.
Хейс кимна. Томас Стансфийлд беше много затворен човек. Той работеше в ЦРУ още от конституирането му и изглеждаше, че щеше да остане на поста си до края на живота си. Лекарите бяха поставили на седемдесет и девет годишния началник диагнозата рак и не му даваха повече от шест месеца.
Президентът премина към по-неотложния въпрос:
— Как вървят нещата в Германия?
— По план. Мич пристигна снощи и ми докладва за всичко, преди да тръгна насам тази сутрин.
Когато Кенеди беше информирала накратко президента за операцията по-рано през седмицата, Хейс беше разбрал само едно — че не бива да се започва, без да бъде включен Рап. Поверителната среща между президента и Кенеди беше една от многото, които бяха провели през последните пет месеца в усилията си да объркат, уплашат, дестабилизират и ако е възможно, да убият един човек. Този късметлия беше Саддам Хюсеин.
Много преди Хейс да оглави Белия дом, Саддам дразнеше Запада, но наглостта му мина всякакви граници, когато предната пролет група терористи нападнаха Белия дом и убиха десетки агенти на Тайните служби, както и цивилни. Президентът Хейс беше евакуиран в бункера си, където остана три дни, отрязан от останалите членове на правителството. Благодарение на смелите действия на Мич Рап и на няколко отбрани членове на разузнаването, силите на реда и специалните части терористите бяха неутрализирани.
Тогава Съединените щати се натъкнаха на информация, която ги отведе към иракския лидер. Имаше обаче проблем с предоставянето на тази информация на Организацията на обединените нации или на международните съдебни институции. Част от сведенията бяха осигурени от чуждестранна разузнавателна служба, която не гореше от желание да разкрива методите си. Друга част от информацията бе събрана чрез тайни действия. Как е била набавена тази информация, трябваше да си остане достояние на малцина.
