— Не съм сигурен. Може би след няколко дена или седмица.
На Райли отговорът не й хареса.
— Мичъл, не ме интересува къде блуждаеш по поръчка на знаеш кой, искам незабавно да се прибереш у дома.
— Не мога. Не и до няколко дни.
— Каза, че ще зарежеш всичко, а точно сега моментът ми изглежда много подходящ!
— Ще се откажа, но трябва първо да оправя някои неуредени неща.
— Мич, скъпи, моля те. Не мога да издържам повече. Само се върни вкъщи.
— Скъпа, аз съм в безопасност… Тук, в града, съм и когато приключа това, с което се занимавам в момента, ще зарежа всичко и ще прекараме остатъка от живота си заедно. Но трябва да ми имаш доверие. Трябва да се погрижа за някои неща, преди да сложа край на всичко. — Рап замълча. — Обичам те, Анна. Ще ми се довериш ли?
— Да, но…
Той я прекъсна:
— Никакви „но“, скъпа. Трябва да ми вярваш.
— Добре, но моля те, бъди внимателен и побързай.
— Така ще направя, но имам още един въпрос към теб. Нашият приятел говорил ли е със Скот К.? И виждала ли си го ти?
Анна трябваше да помисли за момент.
— Мисля, че не е говорил със Скот и аз не съм го виждала. Какво общо има това с теб?
— Нищо. Трябва да затварям. Остани там, където си сега, докато не ти кажа друго, нали?
Райли се поколеба.
— Добре.
— Обичам те, Анна.
— Аз също.
Връзката прекъсна.
Рап изключи телефона, успокоен, че Анна е добре. Сега беше време да получи някои отговори. Хванал Шърли за каишката, той се върна при малката барака. Трябваше да направи няколко предположения. Знаеше, че Стансфийлд не обича да бие на очи. Затова нямаше никакви огради или порта при автомобилната алея. Никакви пазачи да патрулират с кучета. Рап можеше да рецитира дълъг списък на колеги на Стансфийлд в Европа и Близкия изток, шефове на разузнаването от държавни и терористични организации, които имаха пет пъти по-усилена охрана от неговата. В Америка беше друго.
Единствената охрана на директора беше собствената му къща. На пръв поглед тя изглеждаше като всички останали на тихата улица, но Рап не мислеше така. Само с разбиване на вратата с крак нямаше да се мине. Трябваше да ги накара да отворят сами вратата и тогава вътре щеше да влезе Шърли. Някъде в къщата се намираше човек от Службата за сигурност на Управлението. Той сигурно беше отегчен, четеше роман или, ако Стансфийлд му разрешаваше, дори може би гледаше телевизия. Охранителят се намираше близо до конзола с монитори, свързани с мрежата от охранителни камери, лазерни сензори и може би някои още по-високотехнологични устройства.
Рап имаше идея, която можеше да проработи. Ако не проработеше, беше сигурен, че ще успее да се оттегли, без Стансфийлд или Кенеди да разберат, че е бил тук. Провери прозорците отново и се опита да отгатне колко души има в къщата и къде се намират. Бяха поне петима: Стансфийлд, Кенеди, Коулман, прислужничката и един бодигард. Имаше вероятност бодигардовете да са двама, но Рап се съмняваше. Конгресът обичаше да брои всеки цент в бюджета на ЦРУ. Щяха да обърнат специално внимание на това, колко пари харчи директорът за своята охрана.
Рап взе плика с кучешки деликатеси от джоба си и го постави пред Шърли, която се развълнува при вида и миризмата на синтетичния бекон. Като я държеше на каишката, той взе едно от парчетата, пъхна го под носа й и го хвърли в задния двор на Стансфийлд. Парчето падна по средата между мястото, където се криеха, и вратата към кухнята. Шърли се опита да го вземе, но Рап я държеше здраво. Тя изскимтя малко, докато той не извади друго парче. Хвърли го малко по-далеч. Кучето отново се опита да се изскубне. Рап продължи така, докато не хвърли общо пет парчета, от които последното — на около метър от вратата.
Шърли въртеше очи ту към деликатесите, ту към Рап. Всеки път се дърпаше малко по-силно от предишния. Рап свали каишката й и тя се стрелна в двора. Както и очакваше, рязко спря при първото парче и го лапна. В същото време няколко силни прожектора осветиха двора.
Рап извади своята „Берета“ от раменния кобур и завинти заглушителя. Не си направи труда да провери цевта, защото знаеше, че вътре има патрон. В пълнителя имаше още петнайсет. Заедно със заглушителя пистолетът беше твърде дълъг, за да стои в кобура. Затова го затъкна отзад в панталона си и спусна отгоре якето.
Шърли се приближаваше до вратата. Рап търпеливо чакаше зад бараката. Миг по-късно на задната врата се появи мъж. Ако беше достатъчно опитен, щеше да остане зад заключената врата. Рап разчиташе на обстоятелството, че както повечето бодигардове по света, и този ще е страшно отегчен и ще е с понижено внимание. Притъпяването на сетивата и ентусиазма в тази професия бяха неизбежни. Затова и организации като Тайните служби набиваха като с чук стандартните процедури в главите на агентите си, но това не винаги постигаше ефект.
Когато вратата започна да се отваря, Рап изчака още секунда. Мъжът провря глава навън и огледа задния двор. Разбира се, повече го интересуваше не Шърли, а кой може да е собственикът й. Рап се изкушаваше да тръгне напред, но си каза, че ще изчака още секунда. Накрая, когато мъжът пристъпи в двора, Рап излезе небрежно иззад бараката. Той не тръгна направо към къщата, а успоредно на нея и завика: „Тук, Нимиц! Тук, Нимиц!“ Нарочно използва името на кучето, което беше имал като малък, защото искаше Шърли да не реагира. Продължи все така небрежно да върви покрай задната страна на двора на Стансфийлд с каишката на кучето в ръка.
— Ваше ли е кучето, господине?
Рап спря и се обърна към къщата.
— О, много се извинявам. Ти ли си там, Нимиц? — Тръгна към къщата. — Остави човека на мира и ела тук. — После добави разсеяно: — Съжалявам много. Обикновено е послушна. — Продължи да скъсява дистанцията между себе си и мъжа, като се надяваше Шърли да не мърда от мястото си. Кучето накрая погледна към него и бодигардът понечи да се прибере обратно в къщата. Тогава Рап изстреля: — Здрасти, казвам се Дейв. Жена ми и аз скоро се нанесохме в Линганор Корт. — Усмихвайки се, протегна за поздрав ръка. — Трябва да е подушила храна. Извинявайте. — Бодигардът беше застанал с лявата си страна към Рап. Ръката му висеше свободно отстрани, вместо да стои в готовност на бедрото му, където би трябвало да е по правилника. „Дявол да го вземе — каза си Рап, — не би трябвало изобщо да излиза навън.“ Момчето изглеждаше много младо, на двайсет и няколко.
Бодигардът също протегна ръка.
— Здрасти, аз съм Тревър.
Рап се усмихна и се здрависа, като изруга наум: „Ти, глупав кучи сине!“, а на глас рече приветливо:
— Приятно ми е да се запознаем.
Стисна ръката на бодигарда, а със свободната посочи към Шърли. Щом Тревър погледна към кучето, Рап стовари силно кроше върху челюстта му. Бодигардът се олюля. Рап го хвана, преди да се е строполил на земята, и го вкара в къщата, където го пусна на пода в антрето. Затвори вратата, като остави Шърли отвън, и извади чифт пластмасови белезници. Изви ръцете на Тревър и сложи белезниците на китките му. После го провери за допълнително оръжие. Нямаше. Извади пистолета от кобура му и го сложи в джоба си точно когато момчето започна да идва в съзнание. Рап бързо разкопча панталоните му и го изправи. Панталоните паднаха до коленете на Тревър. С извадена „Берета“ Рап го сграбчи за косата и го избута напред по коридора към кабинета на Стансфийлд.
Беше стиснал здраво с дясната си ръка косата на тила му, а с лявата беше опрял пистолета със заглушител в средата на гърба му. Мъжът се заклатушка, докато Рап го буташе напред, тъй като панталоните на коленете му пречеха да се движи нормално. Стигнаха до вратата на кабинета след секунди. Рап не знаеше дали е заключена, затова почука.
— Влез — чу се гласът на Стансфийлд.
