„Каберне Совиньон“. Беше последната бутилка за шейсет долара от Макларън Вейл, Австралия. Кларк никога не си купуваше френски вина. Бяха прекалено скъпи, а и се произвеждаха от шепа сноби. Човекът, който буквално беше дошъл от другата страна на Стената, беше чувствителен, когато станеше дума за елитаризъм. В повечето случаи Кларк запазваше гледната точка за себе си. Няма смисъл да разкриваш слабите си страни на потенциалния противник. Държавният секретар Мидълтън беше типичен пример. Той беше непоправим елитарист. Като сенатор той беше гласувал за всеки либерален закон, отнасящ се до домашните животни. Дотолкова, доколкото не засягаше знатните особи със синя кръв от неговия аристократичен квартал. Мидълтън не знаеше, но Кларк не беше негов приятел. Кларк не само че не харесваше бившия си колега от Сената, едва го понасяше. Но възнамеряваше и да встъпи в конфронтация с него, когато дойде подходящият момент.
Кларк прочете паметната бележка, която един от помощниците му беше подготвил по нареждане на сенатора. В нея ставаше дума за липсата на достатъчно жилища за военните служители. Положението беше тежко. Мъжете и жените във въоръжените сили живееха мизерно, в условия, сравними с условията на живот на хората, зависими от социални помощи. Както можеше да се очаква, моралът страдаше, а бойната готовност беше понижена. Съкращенията във военния бюджет бяха стигнали твърде далеч. Това ще е неговата тема. Темата, с която ще се заеме. Новопроизведен офицер от въоръжените сили печелеше по- малко от шофьор на градски автобус във Вашингтон. Печелеше по-малко от средностатистическия държавен служител и много по-малко от учител. Това беше друг въпрос, който сенаторът щеше да повдигне. Беше му писнало от постоянното хленчене на учителските профсъюзи за малките им заплати. Ако изчислиш почивните им дни, болничните, семинарите, празниците и летните ваканции, им се събираше да работят по-малко и от две трети от годината. Военните бяха прекарани.
Учителският профсъюз беше като дупе и гащи с демократите. Нито той, нито който и да било от републиканците можеше да направи нещо. Не можеше да привлече гласовете им, каквото и да стореше. Затова поне можеше да ги критикува. Планът беше да отиде в Калифорния, Тексас, Флорида — във всички щати с голям електорат и военни бази с голям персонал. Ще настоява за десетпроцентно увеличение на заплатите на военните. На отделните щати ще им потекат лигите при мисълта за потенциално оживление на икономиката. В добавка ще настоява на храбрите мъже и жени от въоръжените сили да бъдат предоставени същите здравни привилегии като на останалите държавни служители. Болниците, фармацевтичните и застрахователните компании ще дадат пари за кампанията му. Ще се редят на опашка, за да получи всеки от тях своя дял. Заедно с другите поддръжници, които вече има, ще постигне значителен напредък пред другите кандидати.
Звукът на външния звънец го върна към неотложните дела. Много фактори играеха роля в избора за президент. Но нямаше по-важни от парите и личната репутация. Никой няма да гласува за теб, ако не те познава кой си. По дяволите, та в момента той не знаеше дали собствената му партия ще го номинира! Извън родния си щат Кларк беше относително непознат. Повечето хора го знаеха само като „оня едър сенатор“. Висок почти 193 сантиметра, той стърчеше с цяла глава над повечето си колеги. Кларк се надяваше картината да се промени. Нямаше по-ефективен способ един политик да стане популярен от предаваните по телевизията сенатски слушания.
На вратата на кабинета се почука.
— Влез! — извика сенаторът.
Питър Камерън се вмъкна вътре, като почесваше черната си брада. Кларк не си направи труда да стане. Вместо това покани госта си с жест да седне на стола срещу бюрото. Обикновено Кларк би му предложил и нещо за пиене, но ако се съди по тона, с който беше говорил Камерън по телефона, бе силно притеснен. Искаше първо да разбере каква е причината за тревогата на дребосъка. Отпи от виното и се наведе напред.
— Гледахте ли новините тази вечер?
— Хванах ги малко.
— Видяхте ли местния репортаж за един мъж, застрелян в Колидж Парк?
Кларк се наведе напред и остави чашата с вино. Убийството в Колидж Парк беше водещата новина по всеки местен телевизионен канал и по всяка вероятност щеше да попадне на първа страница на „Уошингтън Поуст“ утре сутринта. Бяха изстреляни над петдесет куршума. Повечето от тях — от оръжие със заглушител, повечето — поразили смъртоносно жертвата. Имаше няколко свидетели, според които беше застреляна жена, но полицията още не беше потвърдила. Претърсваха местните болници за постъпили с огнестрелни рани.
— Видях репортажа.
Камерън неловко се намести в стола.
— Аз бях там.
— Защо?
— Наблюдавах нещата.
Кларк не каза нищо. Погледът му бе втренчен в немарливата брада на Камерън. Накрая попита:
— Защо не ми каза какво се е случило?
Камерън започна да се извинява, че не е могъл да проконтролира по-добре Дюзър и хората му. Сетне мина на описанието на събитието в хронологична последователност. Потвърди, че жената, спомената в репортажа, е била застреляна и че са се отървали от трупа й, както и от всички използвани оръжия и коли. Погледнато откъм положителната му страна, мускулестата сила зад Гюс Вийом, Марио Лукас, вече не представляваше заплаха.
Кларк успя да запази спокойствие и да изслуша събеседника си, без да го прекъсва. Въпреки че много искаше да зададе на Камерън един-единствен въпрос. Когато Камерън свърши, Кларк попита само:
— Ти какво правеше там?
— Не разбрах?
— Какво правеше в колата? Защо се излагаш на открито по подобен начин?
Камерън се обърка. Кларк имаше предвид, че някой може да го е видял.
— Знаех, че ще е по-сложно, и исках да се уверя лично, че Дюзър няма да оплеска нещата.
Кларк почувства нужда да пийне от виното. Помисли си, че може би Камерън не му казва истината. Този човек беше воайор — личеше му отдалеч. Внезапното му желание да участва в събитията вещаеше опасност. Камерън беше единственият човек, който свързваше сенатора със събитията от последните пет дни. Отпи втора глътка и докато скъпата червена течност се плъзгаше по гърлото му, реши, че Камерън трябва да изчезне. Кларк не знаеше как ще му намери заместник, но в края на краищата щеше да намери. Професора се беше превърнал в твърде голяма слабост. Сенаторът трябваше да уреди неговото изчезване, но дотогава ще се държи с него, сякаш нищо не се е случило.
— Питър, ти свърши много добра работа. Искам да внимаваш, да останеш жив и да не попаднеш в затвора. — Сенаторът се намръщи. — Никакви самоинициативи повече! Ти си твърде ценен, за да рискуваш така. Остави други да вършат мръсната работа.
— Да, сър. — Камерън въздъхна от облекчение и добави: — Има и още нещо.
— Хубаво или лошо?
— Мисля, че ще ви хареса — отвърна Камерън с усмивка. Извади малък касетофон от джоба си. — По- рано тази вечер един от хората ми прехвана този разговор. — И натисна копчето.
— Анна Райли на телефона.
— Скъпа, аз съм. Добре ли си?
Качеството на записа беше добро. Кларк се приведе напред и се облакъти на бюрото.
— Дали е това, за което си мисля?
Камерън кимна.
— Мичъл.
— Скъпа, аз съм, но не мога да говоря дълго. Всичко наред ли е?
По гърба на Кларк пробягаха тръпки от вълнение. За първи път чуваше гласа на Мич Рап. След като го
