Сега, след всичките тези години, Донатела Ран влезе в сградата, като си даваше сметка, че колегите й не знаят за всички нейни таланти. Както винаги, не взе асансьора, а се качи по стълбите до четвъртия етаж. И — както винаги — беше пристигнала първа. Влезе в своята стая и затвори вратата. Офисът й беше издържан в модерен индустриален стил и представляваше миниатюрна версия на самолетен хангар. Скици на дрехи запълваха всяко свободно място по двете канапета и четирите стола. Сътрудниците й често се оплакваха, че няма къде да седнат. Донатела се питаше кога ли ще разберат, че на нея така й харесва.
Единственото място в офиса, което не беше покрито с работни скици, беше едно голямо стъклено бюро. Тя седна зад него и включи компютъра си. Гладкият и лъскав екран оживя секунда по-късно. Провери си служебната електронна поща, а после и личната. След като прегледа седемнайсет съобщения, провери и третата си електронна пощенска кутия. Чрез тази кутия, беше убедена Донатела, не можеха да я проследят до работното й място. Имаше само трима души в света, които знаеха за нея. Един в Тел Авив, един в Париж и един във Вашингтон. Почти всички съобщения в нея идваха от Тел Авив.
И тази сутрин не беше по-различно. Донатела щракна с мишката върху съобщението и дешифриращата програма се задейства. Когато свърши, тя започна да чете. Предлагаха й работа във Вашингтон. Заплащането беше четвърт милион долара, което означаваше, че не я оценяваха високо. В противен случай щяха да й предложат поне половин милион. Затова трябваше да разчита на господаря си. Беше се проваляла само веднъж. Почти й костваше живота. Прочете краткия профил на обекта, после направи проверка в електронния си органайзър. Ню Йорк имаше модно шоу този уикенд. Не беше от големите, но част от работата й в модния бранш беше да открива таланти.
Реши да приеме. Написа отговора си и излезе от Интернет. Щеше да получи по-подробно досие до няколко часа. Резервира си билет и провери дали е свободен апартаментът на компанията в Манхатън. Сетне се зае да разчисти графика си за останалата част от седмицата.
В сряда сутринта валеше. Температурата беше едва десет градуса. Седанът на Кенеди се движеше на изток по Индипендънс Авеню. Трафикът беше натоварен, тъй като поток държавни чиновници се опитваха да стигнат до офисите си преди девет. Колата мина покрай Музея на авиацията и астронавтиката и прекоси Четвърта улица. Кенеди погледна през прозореца към тълпите хора, свити под чадърите в очакване светофарът да светне зелено. Обикновено тя работеше по нещо, докато пътуваше от Ленгли до Капитолия, но този път реши да не прави нищо. Трябваше да затвърди информацията в главата си.
Единствената добра новина от събота насам беше, че Мич е жив. Можеше да мине и без неговата зрелищна поява и чудовищните обвинения, които бе хвърлил в лицето й, но както той беше напомнил, не бяха стреляли по нея. Мич беше различна порода човек и Кенеди винаги се беше съобразявала с това. Той действаше при много по-голям риск, отколкото тя би могла и да си представи. За пореден път беше доказал, че нивото на неговата подготовка и умения граничи с фантастиката. Без абсолютно никаква помощ беше успял да излезе от Германия и да се върне в Съединените щати, където направо нахлу в къщата на директора на ЦРУ. На всичкото отгоре в бързината счупи челюстта на служител на Управлението, който трябваше да следи подобно нещо да не се случва.
Когато Рап накрая се успокои, те му казаха всичко, което знаеха. В замяна му зададоха доста въпроси, за които нямаха отговори. Ситуацията беше трагична. Рап беше отвратен, Кенеди — притеснена. Рап, който рядко удряше леко, стовари цялата вина върху нейните плещи — на директора на Центъра за борба с тероризма — и на Стансфийлд, като им каза: „При вас има изтичане. Ако не откриете откъде е, аз ще го сторя вместо вас.“
Кенеди знаеше, че има изтичане, но при настоящия политически климат последното нещо, което й трябваше, беше Мич Рап, развилнял се из Вашингтон. За нейна изненада и недоволство Стансфийлд насърчи Рап да открие изтичането. Според нея беше време Мич да си вземе дълга почивка.
Стансфийлд беше пропуснал да разкрие на Айрини каква е истинската причина да отвържат бика и да го пуснат на арената. Лекарят му беше казал предния ден, че ракът прогресира много по-бързо, отколкото е очаквал. С всеки ден ставаше по-лошо. Вече не беше въпрос на месеци, а на седмици. Трябваше да приведе нещата в ред, преди да си отиде от този свят. Трябваше да открие кой стои зад последните събития. Рап беше мишената в Германия, но нещо му подсказваше, че който и да е инициаторът, той преследва много по-голяма цел. Нямаше време да се действа деликатно. Важни бяха само резултатите, а Рап беше ненадминат в едно — да постига резултати.
Служебният седан мина покрай Рейбърн Билдинг. Четириетажната сграда-колос носеше името на Самюъл Талиаферо Рейбърн — конгресмен от Тексас, работил в Конгреса от 1912 до 1961 г. Хората от Тексас бяха избирали Рейбърн за свой представител във Вашингтон цели двайсет и пет пъти. От 1940 г. до смъртта си през 1961 г. Рейбърн беше избиран за председател на Конгреса седемнайсет пъти. През този период нищо във Вашингтон не ставаше без одобрението на Рейбърн. Председателят Ръдин имаше офис в Рейбърн Билдинг, но прекарваше повечето си време във втория си офис — на последния етаж на Капитолия. Обичаше да говори за него като за орловото си гнездо. Макс Салмън, заместник-директорът на ЦРУ по операциите, го наричаше „леговището на лешояда“. На Ръдин това не му харесваше, но мнението си беше лично на Салмън. Преди време Салмън беше заявил, че негова единствена цел, преди да се пенсионира, е да доведе Ръдин до лудост. Първоначално Кенеди се чудеше защо Стансфийлд се примирява с подобно държане, но после разбра, че колкото повече Ръдин концентрира омразата си върху Салмън, толкова по- спокойно се чувстват останалите в Управлението. Как й се искаше и тази сутрин да е така!
Седанът спря пред контролно-пропускателен пункт на капитолийската полиция. След кратък оглед полицаите им махнаха да продължат. Кенеди слезе близо до южния вход на сградата. Отвори чадъра си. Стиснала кожения си бележник в ръка, притича в дъжда и влезе в огромната сграда в неокласически стил, където се нареди на опашката, за да мине проверката през детекторите за метал. По-голямата част от приземния етаж на Капитолия беше заета от офиси на комисии, в които не беше разрешен достъп на всеки. Достъпните за туристи и посетители места се намираха в средната част. В Южното крило се намираше залата на Конгреса, а северното беше заето от Сената. На втория етаж имаше зали както за Конгреса, така и за Сената, заедно с офисите на ръководствата на двете законодателни камари. Най-характерната забележителност на Капитолия — неговата ротонда — също се намираше на втория етаж. На третия етаж имаше още зали на комисиите, офиси и галерии, от които посетителите можеха да следят сесиите на Конгреса и Сената. Всичките три етажа бяха поддържани безупречно.
Кенеди беше упътена към четвъртия етаж, който тя често определяше като „пренебрегваното отроче на Капитолия“. Офисите тук далеч не бяха толкова лъскави, боята на места се лющеше, а по тавана се забелязваха петна от течове. Посетителите рядко се качваха на четвъртия етаж, което беше една от причините тук да се настани Постоянната работна комисия по разузнаването на Конгреса. Тя мина покрай офис Н-405, в който работеха служителите от комисията. Отвори една врата малко по-нататък и влезе в малка чакалня.
В стаята имаше двама души: служител, седнал зад бюро, и полицай. Служителят я поздрави и я покани да седне. После вдигна телефона и съобщи на някого, че д-р Кенеди е пристигнала. Изслуша някакви инструкции и затвори. Обърна се към нея с думите: „След няколко минути ще можете да влезете.“
Кенеди кимна и си каза: „И още как!“ Председателят Ръдин беше печално известен със склонността си да кара служителите от ЦРУ да го чакат. Тя погледна часовника си. Беше 8.56 часа. Бяха й казали да дойде в девет часа. Щеше много да се изненада, ако я повикаха преди девет и петнайсет. И излезе права.
В 9.24 Кенеди беше въведена във вътрешната зала. Помещението на комисията беше най-малкото във Вашингтон. В него нямаше място за журналистите. Шестнайсет членове — осем демократи, седем републиканци и един независим — седяха на три метра от мястото за свидетели. Имаше столове за служителите зад най-горния ред. На стената бяха закачени тринайсетте герба на държавните служби, които съставляваха Разузнавателната общност, или РО.
Също като залите на комисиите от Сената, и тази представляваше зала в залата. Техниците от Агенцията за национална сигурност я проверяваха за подслушвателни устройства всяка седмица, а понякога и всеки ден, в зависимост от важността на обсъжданите в нея въпроси.
Кенеди сложи бележника си на масата, вдигна поглед и видя идващия насреща й Майкъл О’Рурк. Конгресменът от Минесота беше единственият независим член в комисията. Той я поздрави и се поинтересува как е синът й. След като приключиха с любезностите, О’Рурк добави:
— Айрини, искам да ми отговориш честно на един въпрос.
