мощност 290 конски сили и осем цилиндъра с трийсет и два клапана. Летеше като вятър! Имаше кожен салон, облицовка от кленово дърво и 215-ватова стереоуредба със седем колони, която можеше да побърка всеки тийнейджър — фен на хевиметъла. Това, плюс няколко специални постелки, му беше струвало петдесет хиляди долара. Цената не притесняваше Камерън. Най-накрая беше започнал да печели добре.
Тази сутрин Професора не бързаше заникъде. Имаше лекция в единайсет, но освен нея нямаше други официални задължения. Не беше спал добре. Твърде развълнуван беше от срещата си със сенатор Кларк. Този човек беше изумителен. Как само култивираше лоялност у хората си! Нищо чудно, че се беше издигнал толкова. Камерън се беше закачил за опашката му и щеше да стигне върха. Ханк Кларк щеше да е следващият президент на Съединените щати и Професора щеше да помогне да го изберат. Сенаторът не му беше разкрил подробна информация, но отново му беше обещал, че ще намери при себе си място за талантлив човек като Питър Камерън.
За Камерън всичко това беше ново. В Ленгли никой не беше оценил способностите му по достойнство. От време на време някой началник казваше някоя и друга поощрителна дума, и толкоз. ЦРУ рядко даваше награди. Нещата се влошаваха от факта, че заплащането беше смешно. Камерън се беше бъхтил години, бе служил на страната си, а не беше получил почти нищо за благодарност. Ханк Кларк промени всичко. Той разкри на Камерън как да работи два пъти по-малко и да печели пет пъти повече. И не просто пет пъти повече, а пари в сметки в една изключително дискретна банка на Бахамските острови. Пари, които никога нямаше да бъдат обложени с данъци.
Камерън водеше живот, за който беше мечтал от години. Помагаше да се манипулират събитията, като използваше уменията си от занаята. И биваше подходящо възнаграден. Животът му никога преди не беше толкова вълнуващ. Марио Лукас беше мъртъв, наред беше Вийом, а и Мич Рап щеше му падне. Докато си пробиваше път през натоварения трафик в Джорджтаун, той се усмихна. Тръпката си я биваше.
Последната година беше много поучителна за Камерън. Далеч от ограниченията на Ленгли, той успя значително да подобри уменията си. Кларк му показа как да се отнася приятелски с враговете и да ги държи в неведение за истинските си планове. Взе телефонната слушалка на вградения телефон. За това щеше да бъде разговорът. Беше убеден, че смъртта на Лукас е уплашила Вийом. Номерът сега беше да го накара да гадае, да го накара да си мисли, че го преследва някой друг. Че Камерън изобщо не е замесен в убийството на Лукас. И ако има късмет, да му внуши доверие и да го склони да се срещнат.
Имаше едно нещо в срещата оная вечер, което не харесваше на Камерън. Начинът, по който Кларк понечи да критикува прякото му участие в операцията срещу Лукас. Сенаторът теоретично имаше право, но на практика Камерън не беше съгласен с него. Трябва да си в епицентъра на събитията, за да видиш какво точно става. Професора знаеше, че наемните убийци, с тяхната нелоялност, обичат да подценяват грешките си и да надценяват успехите си. Трябваше да бъдат контролирани. Сенаторът можеше да критикува всичко и всекиго от уютния си кабинет, но Камерън беше врял и кипял в тия неща. Възнамеряваше да проследи заключителния етап на акцията лично и отблизо. Твърде голям беше залогът.
Докато завиваше по кръговото движение на Уошингтън Съркъл, набра номера и зачака.
— Ало? — Гласът на Вийом не издаваше никакви емоции.
— Какво се случи, по дяволите? — опита се да изиграе вълнение Камерън.
Последва пауза.
— Бъди по-конкретен.
— Не ме баламосвай, Гюс. Знаеш точно за какво говоря. Гледах новините. В какво сте се забъркали двамата?
Гюс Вийом седеше в „Старбъкс“, встрани от Дюпон Съркъл, с чаша кафе в ръка. Беше напуснал Балтимор. Предпазна мярка. Съмняваше се, че глупакът от другата страна на линията може да го проследи, но не искаше да го сполети съдбата на Марио Лукас. Докато не разбереше нещо повече, щеше да стои далеч от апартамента си. Вийом не се съмняваше ни най-малко, че Професора прекрасно знае защо Лукас е мъртъв, и не се върза на евтиния му номер.
— Предполагам, говориш за Марио?
— Дяволски си прав.
— Колко плати на Дюзър да го убие? — Изстрел в тъмното, но добре премерен.
Отговорът последва светкавично:
— За какво говориш? Не съм плащал на никого да убива Марио!
— Аз чух друго. — Вийом започна да брои секундите, очаквайки реакцията на Професора.
— Кълна ти се, нямам нищо общо със смъртта на Марио.
Професора звучеше искрено, но Вийом си беше направил изводите още вчера и не можеше да бъде заблуден лесно.
— Чуй ме, Професоре. — Канадецът произнесе прякора с ненавист. — Не знам как ти е истинското име, но подушвам, че си бивш агент или от ЦРУ, или от АНС. Твърде обигран си за бивш военен. Няма да ми представлява голяма трудност да открия кой си в действителност. — Вийом надценяваше връзките си, но Професора едва ли се досещаше.
Камерън се изсмя.
— Не си губи времето. Аз съм черна дупка.
Звучеше малко припряно.
— Никой не е черна дупка. Имаш биография като всички останали. И най-важното, със сигурност работиш за някого… Не си достатъчно умен, за да действаш самостоятелно.
Забележката обиди Камерън.
— Продължавай да ми говориш все така и наистина ще обявя награда за главата ти. Опитвам се да ти помогна. Не ми харесва, че някой е убил Марио. Ставам много нервен, когато партньорите ми почнат да мрат.
— Мислиш ме за много глупав. Знам кой е убил Марио и знам кой е поръчал да го убият.
Дланите на Камерън бяха потни.
— Гюс, мисля, че трябва да се успокоиш няколко дни и после да говорим. Искам да знам кой е убил Марио също както и ти. Сега трябва да затварям.
Приключи разговора точно преди да се качи на рампата за паркинга на университета „Джордж Вашингтон“. Не беше очаквал диалогът им да е сърдечен, но не предполагаше, че Вийом ще се държи толкова агресивно. Може би го беше подценявал. Трябваше да се обади на Дюзър и да му даде зелена светлина. Не можеше да позволи на Вийом да се рови около него. Не можеше да позволи вниманието на бившия му работодател да бъде привлечено към сегашните му афери.
27.
„Риц-Карлтън“ на Масачузетс Авеню е един от най-изисканите хотели във Вашингтон. Чуждестранни величия от почти всички страни са отсядали тук, много от най-големите американски индустриалци също го предпочитат. Мич Рап и Скот Коулман бяха паркирали от другата страна на улицата, в зоната за товарене. Рап беше седнал на предната седалка на форда „Експлорър“ на Коулман и наблюдаваше входа на хотела. Търсеше Майкъл Гулд, портиера. Бяха открили името му в досието на Гюс Вийом. Гулд беше свръзката, която Вийом използваше, за да установи контакт с поръчителите. Рап го беше проучил подробно. Гулд беше французин и имаше двойно гражданство. Перфектно владееше четири езика, което много му помагаше в работата. В досието на ЦРУ за този човек се казваше, че официално не работи за никоя разузнавателна служба, но Рап не беше много убеден в това. Често му се налагаше да се сблъсква с подобни типове. Всички те бяха продавачи на информация. Обичаха парите и се бояха от бруталната сила. Ако размахаш пред лицето им с достатъчно банкноти, почти няма нещо, което да не могат да ти кажат. Рап още не беше решил пари ли да използва, или юмруци, за да измъкне необходимата му информация.
Беше говорил с Гулд преди час и нещо. Посланието му беше ясно и просто: „Искам да говоря с мосю Вийом, и то веднага.“ Беше му дал номера на мобилния си телефон и заедно с Коулман бяха паркирали до хотела с надеждата, че Вийом може да се покаже. Ако беше още жив. След смъртта на Марио Лукас не беше трудно да се досетят, че и Вийом може да бъде сполетян от същата съдба. На Рап обаче ужасно много му трябваше жив. Той беше единствената връзка с човека, който беше заповядал удара в Колорадо и както
