бе случило току-що. Как се беше случило? Как, по дяволите, Рап беше разбрал! Въпрос на късмет ли беше? Дали просто не беше отишъл до къщата си, за да си вземе нещо, или беше по петите му отдавна? Не можеше си събере ума, за да измисли какво да каже на Кларк. Дали Рап няма да научи истинската му самоличност по някакъв начин от Дюзър? Убеден беше, че няма, но вече нищо не беше сигурно. През цялото време си мислеше, че води пред Рап с няколко хода, а накрая излезе, че ужасно се е лъгал. Камерън си спомни чувството на истински страх, което изпита в гората в Германия, когато поиска да проследи Рап. Внезапно се почувства страшно несигурно в апартамента си.
„Може би сега е времето да се покрия за малко“, каза си. Имаше предварително обмислен план за подобни ситуации. Отиде в спалнята и измъкна куфар от гардероба. Хвърли го на леглото и започна да слага в него най-необходимите му вещи. Сърцето му едва не изскочи, когато телефонът звънна. Изтича в хола и грабна слушалката от масичката за кафе. Провери кой го търси. Беше Дюзър.
Натисна бутона за приемане на разговора и каза:
— Какво, по дяволите, се случи?
Отговор не последва. След няколко секунди се чу:
— Ще ти дам още една възможност да съхраниш живота си. Кажи ми за кого работиш още сега, или ще докопам дебелия ти задник и ще се погрижа да умреш от много бавна и мъчителна смърт. Изобщо не си мисли, че ще можеш да ми избягаш. Където и да отидеш, ще те намеря.
Камерън инстинктивно докосна брадата си и се втренчи в огледалото над камината. Рап знаеше как изглежда. Безмълвен, той направи единственото, за което се сети — затвори телефона. Изправи се и се вгледа в образа си в огледалото. Полазиха го студени тръпки. Отиде в банята и се зае да се бръсне.
40.
Беше много рано. Дебели сиви облаци затискаха небето над Вашингтон като мръсен брезент. Рап беше уморен, но не много. При мисълта, че Анна е в безопасност, отново бе обладан от чувството си за решителност, от увереността, че тилът и фланговете му са в пълна сигурност. Току-що я беше оставил с няколко души, на които можеше да има доверие — служители от Тайните служби на Съединените щати. Те бяха изключително задължени на Рап и охотно се съгласиха да му помогнат. Тя беше на сигурно място в Блеър Хаус, при президента, първата дама и няколко десетки агенти. Днес щеше да отиде на работа като всеки ден, а после Рап щеше да реши какво да прави. Най-ужасните му страхове бяха оживели в нощта, когато разбра, че са я отвлекли, и каквото и да му струваше, нямаше да позволи това да се случи отново.
На Рап му мина през ума да поиска охрана от Управлението с помощта на Кенеди, но докато не разберат с кого си имат работа, реши, че най-добре е да я държи близо до президента. За жена, събудена посред нощ, Райли прие доста спокойно новината, че довелите я не са агенти на ФБР. Когато го попита кои са, той не знаеше какво да й отговори. След като разбра, че някои от тях са били убити на първия етаж, докато е спяла, и в кухнята на дома, който смяташе и за свой, тя не изпадна във възторг. И когато попита кой ги е убил, а Мич отказа да отговори, тя много се разстрои. Все пак трябваше да й каже. Обикновено така ставаше. Анна Райли бе предизвикателна комбинация от буен нрав и упоритост.
Райли го беше виждала да убива и преди. Беше убивал, за да спаси нейния и на други хора живот. Успокояваше се, че — най-общо казано — приятелят й беше добър, а убитите от него хора — лоши. Както и с това, че беше израснала в семейство на полицаи. Но като лед върху ударено място, въпреки че тези мисли уталожваха болката, те не решаваха проблема радикално. Работата, с която Рап си изкарваше хляба, я тревожеше. Не й даваше мира. Рап знаеше, че ако не се оттегли, ще я загуби, рано или късно. А тя му беше твърде скъпа, за да позволи това да се случи. Беше време да скъса с ЦРУ, да излезе от играта.
След като отби от Джорджтаун Пайк, той погледна часовника на таблото пред себе си. Наближаваше седем сутринта. Малко по-късно пое по пътя за вилата на директора Стансфийлд. Служители от охраната с автомати и забулени в черно като нинджи го пуснаха, без да проверят документите му. Рап се беше обадил предварително и беше предупредил Кенеди, че ще дойде. Паркира и влезе в къщата. Обикновено не обръщаше много внимание на външния си вид. Имаше обаче хора, които според него заслужаваха уважение и пред които се появяваше гладко избръснат и прилично облечен, за предпочитане в костюм. Директорът Стансфийлд беше един от тях. Сега Рап се чувстваше малко виновен, че идва с еднодневна черна четина на лицето, облечен в дънки и с бейзболна шапка на главата.
Почука на вратата и секунда по-късно му отвори мъж с голям белег на брадичката. Човекът от охраната на ЦРУ не беше много ентусиазиран да види своя нощен нападател.
— Как е челюстта? — попита Рап.
— Подута.
— Хубаво. — Рап мина покрай него. — Поне ще те научи да си по-бдителен следващия път.
Продължи по коридора към кабинета. Не го интересуваше дали бодигардът от ЦРУ го харесва. В тоя занаят няма място за харесване. Само се надяваше младокът да се поучи от грешката си.
Кенеди стоеше до шефа си и му четеше нещо от лист хартия. Когато видя Рап, тя му показа листовете от факса.
— Имаме информация за един от мъжете от миналата нощ.
— От Хорниг ли? — Беше пратил двама пленници при доктор Хорниг за разпит.
— Не. Идентифицирахме един от застреляните от теб. Казва се Джеф Дюзър. Бивш морски пехотинец, трийсет и пет годишен, осъден от военен съд и изхвърлен от Морската пехота за дълъг списък провинения.
— За кого работи?
— Още не знаем, но накарах някои хора да поработят по въпроса.
Рап погледна към Стансфийлд.
— Извинете ме за външния ми вид, сър. Нямах време да се преоблека и приготвя за срещата.
— Не е необходимо да се извиняваш. — Стансфийлд фъфлеше леко и беше замаян. — Къде е командир Коулман?
Кенеди отвърна вместо Рап:
— В Ленгли е, с Маркъс и неговите хора преглеждат досиета.
— На Държавния департамент ли?
— Не — отвърна Рап. — В Държавния департамент не откриха нищо и им казах да прегледат досиетата на Ленгли.
— Как е госпожица Райли?
Рап беше леко изненадан от въпроса на Стансфийлд. Никога не бяха говорили за връзката му с Анна.
— Добре е.
— Искаш ли да накарам президента да поговори с нея?
— Не… по-добре не. — Рап стоеше до камината, между Кенеди и Стансфийлд, и нервно пристъпваше от крак на крак. Искаше да приключи веднъж завинаги. Това беше и причината за идването му сега тук. Започна смутено: — Така и така сте само двамата, искам да обсъдя с вас нещо. — Стансфийлд и Кенеди отвърнаха с безизразни погледи. — Когато това свърши… щом открием кой е този Професор… Аз се оттеглям. — Никакво поклащане на глави, кимане, свиване на рамене, повдигане на вежди — нищо. Просто го наблюдаваха с онези техни всезнаещи погледи. — Сериозно говоря. И не можете да направите нищо, за да ме разубедите. Ще се погрижа за Професора и после излизам от играта.
Накрая се обади Стансфийлд:
— Неприятно ми е да го чуя, Мичъл. Твоите способности са незаменими.
— И преди мен е имало способни, ще има и след мен.
— Тези преди теб не можеха да се сравняват, съмнявам се, че и тези след теб ще ти бъдат в категорията.
— Ленгли ще си е същият.
— Не. Истината е, че Ленгли няма да е същият. Ако президентът успее да се наложи, Айрини ще ме наследи и ако наистина имаме късмет, тя ще се нуждае от теб.
— Е, боя се, че няма да съм на разположение. — Рап скръсти упорито ръце на гърдите си. — Достатъчно
