новината за Рап твърде спокойно. Кларк изобщо не беше наивен. Изглеждаше искрен и прям, но Камерън беше имал възможност да се убеди, че всъщност е доста хитър човек. Камерън се възхищаваше на хората, които са способни да предприемат решителни действия и които не се боят да използват властта си, за да постигнат целите си.
Ако бяха успели в Германия, нямаше да се случи нищо подобно. Само ако Рап беше умрял! Ако бяха открили трупа му редом с тялото на Хагенмилер, щеше да е идеално. Скандалът щеше да разтърси ЦРУ и да позволи на Кларк да се издигне високо. Както Конгресът, така и Сенатът щяха да насрочат дебати. Ръдин щеше да вилнее, а в Сената Кларк щеше да изиграе ролята на мъдър държавник. Влиянието му щеше да нарасне десетократно.
Рап обаче обърка всичко. Камерън не искаше да си го признае, но противникът беше достоен. Беше го подценил и сега се налагаше временно да се оттегли, за да изчака по-благоприятни условия да продължи битката. Следващия път нямаше да има никакви подробни и съвършени планове. Само добре премерен изстрел от неговата пушка „Стоунър“. Рап изобщо нямаше да разбере какво го е ударило.
Рап и Коулман седяха отново в микробуса. Дюмонд беше влязъл в уебсайта на университета „Джордж Вашингтон“ и им показваше картата на сградите в него. Беше открил кабинета на Камерън. Намираше се на петия етаж на Фънгър Хол, на ъгъла на Двайсет и трета и улица G.
Рап включи радиостанцията и каза:
— Момчета, докарайте форда. — После се обърна към Коулман: — С теб ще идем да проверим кабинета, докато Кевин и Дан ще наглеждат апартамента.
Хакет и Стробъл се появиха след секунди. Слязоха от форда и се качиха в микробуса. Коулман седна зад волана на джипа и заедно с Рап потеглиха към университета. Завиха надясно по Двайсет и осма улица и се насочиха надолу по стръмния хълм към улица М и Потомак. Рап се обади на Кенеди и й каза накъде са тръгнали. Когато стигнаха улица М, Коулман зави рязко наляво и излезе на Пенсилвания Авеню.
Рап оглеждаше лицето на всеки пешеходец. Три пресечки по-късно те минаха през кръговото движение на Уошингтън Съркъл и завиха надясно. В южния край на Уошингтън Съркъл отбиха по Двайсет и трета улица и влязоха на територията на университета „Джордж Вашингтон“. Коулман намали скоростта. Тротоарите бяха претъпкани със студенти, тръгнали на лекция, и работници, тръгнали към медицинския център на университета. Фънгър Хол се намираше вляво нагоре, срешу църквата „Света Мария“ — една от забележителностите на Вашингтон. По улицата нямаше места за паркиране, затова свиха надясно по тясна алея и откриха паркинг зад църквата.
Преди да слязат от колата, Рап каза твърдо:
— Искам го жив, но ако нещата се усложнят, не се колебай да му видиш сметката. — Посочи челото си. — И вкарай куршума точно тук.
Донатела обиколи веднъж сградата, за да провери дали няма екип за наблюдение, и влезе във Фънгър Хол. Изненада се, когато видя, че фоайето гъмжи от студенти, скупчени на групички или забързани занякъде. Доближи се до дъската за обяви и се престори, че търси нещо в програмата. Предната вечер, след като беше огледала около жилището на Камерън, се разходи и до университета. Засече времето за всеки етап, провери алеята и пешеходните зони. Огледа подробно Фънгър Хол, като си отбеляза изходите и запомни местата на охранителните камери. На връщане към хотела си купи разписанието на метрото от станцията при Държавния департамент. Станцията на метрото се намираше само на две пресечки от кабинета на Камерън. Ако се случеше нещо не по план, това щеше да е най-добрият начин за бягство.
Тълпите от студенти започнаха да оредяват и тя се запъти към южното стълбище. Фънгър Хол бе на шест етажа. Кабинетът на Камерън беше на петия. Донатела стигна до втория и тръгна небрежно по коридора. Покрай нея минаха двама студенти, но не й обърнаха внимание. Когато стигна северното стълбище, тя спря и се огледа. Отгоре слизаха петима студенти. От посещението си предната вечер знаеше, че на петия и шестия етаж са разположени главно кабинети на преподаватели. Надяваше се там да има по-малко хора. Продължи да се качва по стълбището.
Два пъти се спря — на третия и на четвъртия етаж, за да провери коридорите. Не забеляза нищо необичайно и продължи към петия етаж. Беше спокойна. В сравнение с повечето от предишните й задачи тази беше лесна. Дали щеше да приключи леко, зависеше от следващите няколко минути.
Рап и Коулман притичаха през Двайсет и трета улица. Един ядосан таксиметров шофьор им свирна с клаксона. Те не му обърнаха внимание и продължиха към Фънгър Хол. Минаха покрай служител от охраната, който обаче беше по-ангажиран с чашата кафе и вестника си, отколкото с двамата професионални убийци, които се вмъкнаха под носа му.
— По стълбите или с асансьора? — попита Коулман.
— С асансьора. Камерън не ми прилича на човек, който използва стълбите.
Продължиха към асансьорите. Коулман се огледа.
— Нямаше да е зле, ако сега Дан и Кевин бяха тук да наглеждат изходите.
— Така е, но не ми се искаше да оставям Маркъс сам при апартамента.
— Прав си. Трябват ни повече хора.
Миг по-късно асансьорът дойде и те влязоха вътре заедно с шестима студенти с раници през рамо.
Преди да тръгне по коридора, Донатела провери всичко в дамската си чанта, за да е сигурна, че е на мястото си. Пистолетът със заглушител също си бе на мястото, но тя се надяваше, че няма да й потрябва. Нейният учител, полковник Фридман, я беше обучил на най-деликатните и ефективни техники за убийство. Фридман казваше, че всеки може да убива с пистолет, дори и дете. Затова тя беше обучена да използва всичко друго — от връзка за обувка до молив. Донатела познаваше всички уязвими точки по човешкото тяло. С подходящи средства тя можеше да убие човек, без да остави каквито и да било следи. Но най- важното беше, че можеше да го направи бързо и безшумно.
Провери другите си две оръжия в голямата чанта и пое по дългия коридор. Веднага забеляза двама души в другия му край. Ръката й се плъзна в чантата и докосна хладната стомана на пистолета. Наблюдаваше мъжа и жената внимателно. Приличаха на университетски преподаватели. Мъжът имаше брада и носеше дънки и риза с разхлабена вратовръзка. Жената беше облечена в рокля, със сандали на краката. Донатела се успокои и продължи по коридора.
Вратата на Камерън беше затворена. Тя се доближи и се ослуша. Чу поскърцването на стол и реши да почука. Първоначално не последва отговор, затова почука отново и извика:
— Професор Камерън, Ейми Въртин ви безпокои. Деканът Малавич ме изпрати при вас за подпис, за да мога да се запиша за един от неговите курсове за следдипломна квалификация следващия семестър.
— В момента съм зает. Можете ли да дойдете по-късно?
— Всъщност не. — Донатела натисна бравата. — Бързам за работа. Непременно трябва да запиша този курс. — Вратата беше заключена. — Чух, че сте страхотен преподавател. Ще ви отнема само секунда, обещавам. — Донатела погледна към коридора и въздъхна от облекчение, когато видя, че двамата преподаватели си бяха отишли. Тъкмо започна да претегля риска при стрелба през ключалката, когато вратата се отвори.
Питър Камерън й махна да влезе и затвори след нея.
— Извинявам се, трябва да заключвам вратата. Иначе студентите ми няма да ме оставят на мира.
Донатела протегна ръка.
— Казвам се Ейми. Приятно ми е да се запозная с вас, професор Камерън.
Камерън се усмихна на красивата жена и се здрависа.
— Наричай ме Питър.
Донатела също му се усмихна лъчезарно. После извърна глава и посочи една рамка на стената вляво:
— Това от ЦРУ ли е?
Камерън погледна почетния диплом, който му бяха връчили от Управлението в чест на двайсет и двете му години служба. Вирна глава. Ръката на Донатела се плъзна в дамската чантичка. Пръстите й се увиха около гумената дръжка на десетсантиметрово заострено стоманено шило. Тя бавно измъкна оръжието и го
