нищо, но малко по-надолу, край стъпалата, се виждаха няколко ключа. Той ги натисна и ярка светлина обля помещението.
Азис му даде знак да тръгне напред и бавно слезе по стъпалата. И двамата мълчаха. Бенгази познаваше Азис от доста време и сега можеше да каже, че е уплашен.
Азис все още не знаеше какво точно търси. Беше изнервен. Когато си имаш работа с ЦРУ, не е трудно да развиеш параноя.
Очите му не спираха да шарят наоколо и да търсят отвор на тръба или капак на шахта. Колко голяма трябва да е била отходната тръба в Амстердам? Съмняваше се, че в Белия дом има толкова широка тръба, че през нея да се провре човек.
Оглеждаше под един от по-малките котли, когато чу леко изсвирване. Изправи се и погледна към Бенгази, който сочеше нещо с цевта на автомата си.
Азис се загледа към металната тръба, стигаща до някакво устройство в единия край на помещението. Ослуша се. Стори му се, че вижда някаква светлинка. Пристъпи към тръбата.
На четири метра от него Бенгази отчаяно му направи знак да се върне, но Азис не му обърна внимание. Когато застана под тръбата, чу шума. Сякаш вътре тичаха плъхове.
Азис отстъпи, вдигна автомата си и го насочи към отвора.
Изстреля девет куршума. Замириса на барут, гилзите изтропаха по циментовия под. Ушите им забучаха.
Азис не помръдваше. Стоеше, взрян в дупките, които току-що беше направил в тънката ламарина. Известно време не се случи нищо. После изведнъж дупките сякаш започнаха да се изпълват с нещо тъмно. Първата капка полетя надолу и падна на пода. Без да се двоумят, Бенгази и Азис се отдръпнаха назад и засипаха тръбите с откоси.
28.
Апартаментът беше хубав. Майка му го бе обзавела. Беше поръчала най-модерни мебели. Луксозното жилище с две спални в „Адамс Морган“ му излизаше по хиляда и деветстотин месечно, но си струваше. Сега, след като бе станал известна фигура, трябваше да се забавлява. Апартаментът се намираше близо до най- хубавите нощни заведения в града, жени не липсваха, а и не беше далеч от службата.
Далас Кинг седеше до кухненската маса с чаша кафе в ръка. Чакаше емисията новини в седем по Си Ен Ен. Отпи от кафето и погледна към спалнята. През открехнатата врата видя изящното бедро на красивата си азиатска гостенка Ким. След като приключи срещата му с Шийла Дън, той се беше преместил на бара за още една чаша вино. Някой вероятно беше обяснил на дамата кой е, защото тя беше започнала да го разпитва за кризата. Кинг разказа само някои неща, като не забрави да наблегне най-много на мястото си като съветник на вицепрезидента и не пропусна да се оплаче от напрежението и стреса. Накрая й беше казал колко много иска да бъде с нея. Малко след полунощ я доведе в апартамента си.
Докато отпиваше от кафето, рекламите свършиха и включиха студиото. Кинг усили звука. На екрана трепкаха пламъчетата на свещи. През нощта в знак на солидарност петдесет хиляди души бяха направили шествие от Мемориала на Линкълн до Капитолия. После отново показаха тълпи хора, които се опитваха да минат през полицейските заграждения и да се доберат по-близо до Белия дом. Тези кадри бяха последвани от демонстрации, на които палеха американското знаме, в Ивицата Газа, на Западния бряг, в Багдад и в Дамаск.
— Ако продължават да правят подобни неща — поклати глава Кинг, — ще се наложи наистина да ударим сградата.
Водещият говори няколко минути за официалните реакции на правителствата в Близкия изток, после показаха откъси от пресконференцията на директора на ФБР.
Роуч четеше предварително написан текст.
— Това е снимката на Мохамед Битики… — посочи таблото вдясно от себе си директорът. — Предполагаме, че той е стрелял от покрива на хотел „Вашингтон“ в началото на нападението. Сега знаем, че истинското му име е Салим Русан. Той е въоръжен и опасен. Предлагаме награда от един милион долара за всякаква информация, която ще ни помогне да заловим Русан. Търсим и друг заподозрян. — Един от сътрудниците на Роуч махна снимката на Русан от таблото и сложи друга. Косата на човека на снимката беше сресана назад, а от врата му на златна верижка висеше кръст. — Този мъж е работел във фирма за химическо чистене и се е представял като Вини Вители. Истинското му име е Абу Хасан. Не знаем къде се намира, но бихме искали да поговорим с някой, която го е срещал през последната година.
Роуч продължаваше да говори, на екрана се изписа телефонният номер, на който можеше да се дава информация, но Кинг не го слушаше. Седеше, втренчен в екрана, не можеше да повярва… Изведнъж се изправи рязко, замалко не изпусна чашата си.
— Господи! Това е той!
Никой от хората в бункера не беше спал повече от половин час, някои от агентите въобще не бяха лягали. Президентът Хейс продължаваше да вярва, че ФБР ще щурмуват сградата. Той беше присъствал на специалните срещи и знаеше, че най-удобният момент за нападение е призори. Тогава хората бяха най- уморени и лесно можеше да бъдат изненадани.
По това време на годината се съмваше рано, слънцето изгряваше към шест и петнайсет. Всички чакаха с нетърпение зората. Часовете минаваха, а не се случваше нищо и плахата надежда се смени с примирение. Всички се питаха: Ще издържим ли още един ден?
Валъри Джоунс се връщаше от малката тоалетна. Най-сетне беше свалила грима си. Бе решила, че всички коментари за бръчките или сенките под очите й са безпредметни предвид ситуацията. Тревожните мисли не я напускаха. Беше прекарала половината от живота си да се бори, за да стигне до това, което бе сега, и нямаше да се остави да я обвинят за проникването на терориста в Овалния кабинет. Нямаше начин да застане отстрани и да гледа как кариерата й се срутва.
През цялата нощ се беше опитвала да разгледа случилото се от възможно най-много страни. Кой щеше да й помогне най-много, за да представи историята пред Хейс в нужната светлина? Познаваше много сенатори и доста от дарителите. Можеше да ги помоли да прошепнат нещо на Хейс. Можеше да обвини Ръс Пайпър. Грешката на Джоунс беше, че ги бе вписала в програмата за посещения на президента. Трябваше само да насочи гнева на шефа си към някой друг! Тя колебливо се приближи и седна до Хейс.
Президентът не вдигна очи.
— Защо не нападат? — попита Валъри.
— Не знам — поклати глава Хейс. — Вероятно имат причина.
— Например? Нашата политика е да не преговаряме с терористи, нали?
— Не винаги се придържаме твърдо към принципите — отвърна президентът.
— Кой дава заповедите в момента?
— Ако се съобразяват с конституцията — започна Хейс уморено, — правомощията ми ще бъдат дадени на вицепрезидента Бакстър.
— Лоша новина.
Хейс бавно кимна.
— Защо не изпраща ФБР?
— Не знам, Валъри — отвърна нетърпеливо Хейс.
— Не мога да разбера защо още не са се опитали да превземат сградата — настоя плахо Джоунс.
— Ние не разполагаме с информация. Сигурно имат основателни причини.
Разногласията между президента и вицепрезидента й бяха известни. Много пъти ги бяха обсъждали с Хейс. Ако успееше да насочи гнева му към Бакстър, незначителният й пропуск щеше да бъде забравен.
— Или просто на Бакстър му харесва да бъде президент — промълви Джоунс.
Айрини Кенеди стоеше край прозореца в кабинета си и гледаше изгрева. През последната седмица почти не бе спала. Имаше намерение да полегне за малко на дивана в кабинета си, след като двамата тюлени проникнат в Белия дом, но така и не го направи. Междувременно всичко се беше объркало.
В 2.23 часа през нощта Кенеди седеше все още в контролната зала в Ленгли, когато звънна Скип
